Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 4649
05.12.2019 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV
граждански състав, в публично заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 9266 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК въз вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за установяване на задължения на ответника в размер на 9858.04 лева-
главница по договор за кредит от 22.02.2013г. и 985.29 лева- възнаградителна
лихва за периода 22.02.3013г. до 24.11.2014г. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че с договор за кредит „Уникредит кънсюмър
файненсинг“ ЕАД отпуснало на длъжника кредит в размер на 11132.32 лева, сумата
включвала 10000 лева- получени от ответника, 300 лева- такса и 832.32 лева-
застрахователна премия. Сумата следвало да бъде върната на 72 месечни вноски,
ведно с лихва от 16.99% на година. Срокът на договора изтекъл с настъпване на
падежа на последната погасителна вноска, като останало непогасено задължение в
размер на претендираните суми. Сумите по договора били прехвърлени на ищеца с
договор за цесия от 24.11.2014г., за което длъжникът бил уведомен. Поради
неизпълнението срещу ответника била издадена заповед за изпълнение за
процесните суми, срещу която постъпило възражение и било указано предявяването
на установителни искове. Иска се
предявените искове да бъдат уважени.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба, с който се оспорват претенциите. Оспорва се ищецът да е
цесионер на вземанията, упълномощаването му да уведомява длъжниците за цесията,
предвид поставено условие и правото на кредитния посредник да представлява
кредитодателя. Оспорва се претенцията за лихви предвид посочения период и
извършването на плащания, като страната се позовава и на изтекла погасителна
давност. Счита, че включването на таксата към главицата по договора и
олихвяването й противоречи на добрите нрави. Прави възражение за нищожност на
договора, поради липса на посочен лихвен процент на ден. Отделно, твърди, че
при действието на договора били приети нови общи условия на кредитора, които не
му били връчени и подписани от него. Оспорват се и клаузите от ОУ, които
уреждат възможността за прехвърлянето на задълженията. Иска се отхвърляне на
исковете. Не се претендират разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във
връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Относно допустимостта на исковете:
Производството е инициирано с подадено заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от кредитора „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ“ ЕАД срещу А.С.Т., по
което е образувано ч. гр. дело № 4474/2019 г. на ПРС. В полза на заявителя е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми,
както и за разноските.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение за
недължимост, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени
в преклузивния срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
Предявените искове са
допустими, защото е налице пълно съответствие между обстоятелствата посочени в
заявлението и тези по исковата молба. В действителност е налице разминаване в
датата на договора, посочен в заповедта, но то представлява очевидна фактическа
грешка при издаването и може да бъде отстранена. Тъй като с отговора на
исковата молба ответникът оспорва задълженията по действително твърдяното
правоотношение, е налице възражение и исковете за установяването на сумите са
допустими.
Съдът намира за безспорно установени по производството
следните обстоятелства:
Между „Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД и ответника е
подписан договор за потребителски паричен кредит от 22.02.2013г. С посочения
договор на ответника по производството е предоставена заемна сума в размер на
10000 лева (получена по банкова сметка). ***ва. Фиксираният годишен лихвен
процент е 16.99 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 19.67 %. Заемателят
се е задължил да върне сумата в срок до 28.02.2019 г., на 72 равни месечни
погасителни вноски в размер на 247.60 лева всяка. Общият размер на кредита е
посочен на 11 132.32 лева (включваща такса за администриране при отпускане
и застраховка), а размерът на всички плащания е записан на сумата от 17827.20
лева.
Възражението за липса на представителна власт относно
кредитодателя е неоснователно, тъй като извършените от посредника действия по
сключване на договора са потвърдени с извършването на самата цесия.
„Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД представлява финансова
институции по смисъла на чл.3 ЗКИ, поради което може да отпуска кредити със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което
го определя като кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Вземанията по процесния договор са цедирани от „Уникредит
кънсюмър файненсинг“ АД на ищеца съгласно договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 24.11.2014г. и приложение 1 към него. Съдът намира представените
документи за достатъчни доказателства за установяване прехвърлянето.
Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да
изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /лист 23/. Представено е и
уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от ищеца като представител на предишния
кредитор, което е редовно получено от длъжника-ответник заедно с преписа от
исковата молба. Уведомяването се установява да е станало след подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, но същото следва да се вземе предвид от съда
съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по
гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.
Възражението на ответника за непълнота на документите е
неоснователно. Не се установява разминаване в съдържанието на договора и
приложението, което да породи съмнение относно неговата достоверност.
Скриването на част от информацията не засяга правата на ответника, защото
предмет на делото е само неговото вземане, чието прехвърляне се установява.
Не могат да бъдат възприети и възраженията за липса на
представителна власт. В действителност по делото не се установява дали цената
по договора за цесия е платена, но е налице изрично пълномощно, което е
достатъчно, за да удостовери представителна власт.
Ето защо ищецът е материлноправно легитимиран да претендира
всички вземания по договора за кредит.
Относно действителсността на процесния договор за заем:
Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Липсват нарушения на формата,
съгласно специалния ЗПК.
Съгласно чл.
11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които - общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвеният процент по кредита;
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски (т.11). В настоящия случай всички тези изисквания са
спазени. В част „Характеристики и условия“ от договора е посочен общият размер
на кредита и условията за усвояването му. Записани са и условията за
издължаването, като е посочен размерът на вноските, техния брой, периодичността
на плащанията, падежната дата, фиксираният годишен лихвен процент, общият
размер на дължимата сума (всички плащания), и годишният процент на разходите. Налице
е и погасителен план, съдържащ размера, разпределението и падежа на всички
вноски.
Спазено е и изискването на чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК, въвеждащ задължение за кредитора да информира
потребителя за правото му при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно извлечение от сметката под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Това право
на ответника е изрично записано в чл. 4, ал. 1 и 2 от ОУ.
Спазено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, като в
чл. 4, ал. 2 и ал. 4 е записана възможността за отказ, срокът и условията за
това, като е посочено, че в тази хипотеза лихвата се изчислява на база на
уговорения в договора лихвен процент. С това, взето предвид с уговорените условия
за прилагане на лихвения процент по чл. 7, ал. 1 от ОУ, съдът намира, че са
изпълнени изискванията на разпоредбата. Макар лихвеният процент на ден да не е
записан изрично, е конкретизиран начинът на определянето на задължението за
лихва при отказ от договора, каквато е реалната цел на закона.
Възражението за приемане на нови общи условия не влияе на
действителността на договора за кредит. Приложимите по настоящото
правоотношение ОУ са включени като част от самия договор (стр. 2 и 3), приети
са от ответника и не е предвидена възможност за тяхното изменени без изрично
съгласие на страните.
Следва да се отбележи, че в договора няма отделно записване
на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност.
Такова самостоятелно изискване за съдържанието не е предвидено в чл. 11 ЗПК, а
от самия погасителен план той може лесно да бъде установен.
Неоснователно е и възражението за нищожност на клаузата
съдържаща предварително дадено съгласие за прехвърляне на правата на
кредитодателя по договора. Разпоредбата на чл. 143, т. 15 ЗЗП предвижда, че неравноправна клауза е тази, която дава възможност на търговеца или
доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си
по договора, когато това може да
доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. В процесния случай няма
данни прехвърлянето на правата по договора да е довело до такова. Изложените в тази
насока обстоятелства не аргументират извод в обратна насока, защото няма данни
с прехвърлянето на вземането положението на потребителя да се е променило по
някакъв начин.
Предвид всичко изложено до момента, съдът намира, че
процесният договор за кредит е действителен.
Относно дължимите суми:
С отговора на исковата молба не се оспорва получаването на кредита,
напротив признава се частичното погасяване на задълженията. От представения
сертификат се установява и възникването на застрахователното правоотношение и
дължимостта на посочената премия. Поради това за ответника е възникнало
задължение за връщането на предоставената сума, заедно с уговорената лихва на
72 равни месечни вноски.
Не се
установява ответникът да е погасил задълженията си по кредита извън признатите
от ищеца 13 пълни вноски и едно частично плащане. Поради това претенцията за
главница се явява основателна за сумата от 9858.02 лева, какъвто е остатъкът от
главницата след плащането на 13 вноски съгласно погасителния план.
Претенцията
за лихва е неоснователна поради погасяване по давност. Изискуемостта на
последната процесна вноска, според погасителния план, е настъпил на
28.11.2014г. От тази дата 3-годичният давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
изтекъл на 28.11.2017г. Заявлението по чл. 410 ГПК, от която дата се счита
предявен искът е постъпило в съда на 21.03.2019г. Ето защо тази претенция следва
да бъде отхвърлена.
Относно
разноските:
Предвид
изхода на делото, следва да се присъдят и разноските в заповедното
производство, като съобразно т. 12 на ТР
№ 4/2013 на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство се произнася с
осъдителен диспозитив по тях, включително и когато не изменя размера им,
съобразно издадената заповед за изпълнение.
На
ищеца следва да бъдат присъдени разноски за ДТ и юрисконсултско възнаграждение в заповедното и настоящото производство,
което съдът определя на общо 150 лева, съответно: 50 лева и 100 лева.
Съразмерно на уважената част от претенциите следва да бъде присъдена сумата от 394.32
лева за държавна такса и сумата от 136.37 за юрисконсултско възнаграждение.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.С.Т. с ЕГН **********, с
адрес: ***, дължи на „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *****, сумата от 9858.02
лева- главница, дължима по договор за кредит от 22.02.2013г., сключен с „Уникредит
кънсюмър файненсинг“ АД, вземанията
по който са прехвърлени съгласно договор за цесия от 24.11.2014г. и Приложение
1 към него; ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 21.03.2019г.
до окончателното й погасяване, като ОТВЪРЛЯ
претенцията за разликата НАД 9858.02
лева до 9858.04 лева- главница и претенцията
за 985.29 лева лихва за периода от
22.02.2013г. до 24.11.2014г., за които
суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.03.2019г. по частно
гр. дело № 4474/2019 г. на ПРС, XII гр.
с-в.
ОСЪЖДА А.С.Т.
с ЕГН **********, да заплати на „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, сумата
от 530.69 лева, представляваща разноски направени в настоящото производство
по гр.д. 9266/2019г. по описа на ПРС, XIV гр.с.
и по частно гр. дело № 4474/2019 г. на ПРС, XII гр.
с-в, съразмерно на уважения иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
/Тоско Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.