Определение по дело №500/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК е образувано по жалба на С. В. А., с ЕГН *, подадена чрез пълномощника й адв. Аршинкова насочена против Решение № 5897/18.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 78/2010 г. по описа на РС гр.Б..

Със същото е отхвърлен като неоснователен предявения от С. В. А. противК. З. Б. и Д. З. В., иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответниците К. З. Б. и Д. З. В., че ищцата С. В. А., е изключителен собственик на основание давностно владение, върху : реална част от пристройка към втори Е. на жилищна сграда, представляваща обект с отделен вход, без идентификатор по кадастралната карта, с площ от 13 кв. м. /тринадесет квадратни метра/, заснета по действуващата кадастрална карта като част от самостоятелен обект в сграда, с предназначение- жилище, апартамент, с идентиф. № 04279.605.118.1.5, който обект попада в жилищна сграда с идентификационен № 04279.605.118.1, построена върху поземлен имот с идент. № 04279.605.118, находящ се в гр. Б., Община Б., област Б. по кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД- 18- 32/ 10.05.2006г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, изменена със Заповед № КД- 14- 01-272/ 03.10.2008г. на Началника на СГКК- Б., вписан с административен адрес : ул. “М.” № 15, . 2, с площ на обекта- по схема 118. 21 кв. м., при съседни самостоятелни обекти по схема № 15539/ 03.10.2008г., издадена от СГКК- гр. Б., под обекта- № 04279.605.118.1.1, който самостоятелен обект е образуван от обединението на самостоятелни обекти в сграда с предишни идентификатори № 04279.605.118.1.3 и № 04279.605.118.1.4, на основание Заповед № КД- 14- 01- 272/ 03.10.2008г. на Началника на СГКК- гр. Б., който обект, съгласно документи за собственост, е описан като целия ВТОРИ ЖИЛИЩЕН Е., ведно с изградената към него пристройка от масивна двуетажна жилищна сграда, построена в парцел XI, имот пл. № 2192, в кв. 111, на V- ти микрорайон на гр. Б., действуващ към 1994г., ведно с таван и със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.

На следващо място с атакуваното решение РС е осъдил ищцата С. В. А. да заплати на ответниците в процесса - К. З. Б. и Д. З. В., сумата от 980. 00 лв. /деветстотин и осемдесет лева/, представляваща обезщетение за периода 06.04.2009г.- 21.04.2011г. в размер на по 40 лв. месечно, за ползите от които К. Б. и Д. В., са лишени за ползването на 13 кв. м., от собствения им недвижим имот представляващ Самостоятелен обект в сграда, с предназначение- Жилище, Апартамент, с идент. № 04279.605.118.1.5, по действащата кадастрална карта на гр. Б., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба- 21.04.2011г., до окончателното й изплащане, като насрещния иск в останалата част, за заплащане на обезщетение за разликата над сумата от 40 лв. до поисканата сума от по 100 лв. месечно, за посочения период, и до пълния предявен размер от 2 400 лв., е отхвърлен от РС като неоснователен и недоказан.

Предвид изхода на спора пред ищцата е и осъдена да заплати, на ответниците по делото, сумата от общо 992. 12 лв., представляваща сторени по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, поради противоречие с материалния закон, събраните по делото доказателства,както и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Във връзка с формулираните оплаквания се иска отмяна на решението на районния съд и по съществото на спора уважаване на предявения положителен установителен иск, както и отмяна на атакуваното решение и в частта му, с което РС е приел за основателен предявения насрещен иск с пр.основание чл. 73, ал. 1 ЗС.

Направените във въззивната жалба оплаквания се поддържат и в с.з.

Въззиваемите, чрез процесуалния си представите в о.с.з. оспорват жалбата, като поддържат правилност на атакуваното решение.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, като се запозна с първоинстанционното дело и прецени събраните в неговия ход доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивницата – ищца в производството пред районния съд, е останала недоволна от решението, с което е отхвърлен предявения от нея положителен установителен иск за собственост и е уважена претенцията на отяветниците по предявения от тях насрещен иск с пр.основание чл. 73, ал. 1 ЗС.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС. В тях след подробен анализ на обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е приела, че ищцата в производството пред първата инстанция не е установила по безспорен начин твърденията си в исковата молба, поради което и предявения от нея установителен иск за собственост е бил отхвърлен. Настоящата инстанция споделя този извод на районния съд, а именно, че въззивницата не е установила в хода на производството чрез ангажираните от нея писмени и гласни доказателства, вкл. заключението на СТЕ активната си материална легитимация по положителния установителен иск за собственост. Предвид този извод правилно и законосъобразно е възприятието на РС, че предявения насрещен иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС е частично основателен по размер, доколкото ищците по него са установили, че за процесния период ответницата е имала фактическата власт върху процесния имот, като по този начин ги е лишила от възможността те да реализират доходи /ползи/ от имота.

Изводите и констатациите на РС са направени след обсъждане на всички приобщени по делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, при строго спазване на съдопроизводствените правила и поради споделянето им въззивната инстанция препраща към мотивите на районната такава по реда на чл.272 ГПК.

Правнонесъстоятелни са наведените доводи във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е необосновано и е постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила.

Районният съд е допуснал събирането на всички поискани от страните относими към предмета на спора доказателства, вкл. и на страната на въззивника, които са и анализирани при произнасянето на спора по същество. Така, безспорно е установено по делото, че ищцата не е доказала с надлежните доказателствени средства, че процесната реална част от втори жилищен Е. – стая /част от пристройка/, е самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ, в който единствен случай, тя би могла да бъде предмет на съдебна искова защита. Безспорно в тази връзка е и обстоятелството, че твърденията и претенцията на ищцата са именно за тази реална вещ – част от пристройка с площ от 13 кв.м. към втори Е. на жилищна сграда с идентификатор 04279.605.118.1. Установено е по делото, че същата е изградена въз основа на Строително разрешение № 83/ 14.06.1972г., издадено на името на наследодателя на ответниците Димитър Васев, с което именно е разрешено изграждане на пристройка към съществуващата жилищна сграда, по § 178 ППЗПИНМ - строеж по стопански начин. По действащата в момента КК процесната реално обособена част от пристройката изградена към втори жилищен Е. – стая с площ 13.30 кв. не е заснета самостоятелно, а е включена в самостоятелния обект с идентификатор 04279.605.118.1.5.

Видно е от доказателствения материал, че е извършено пристрояване на сграда, конкретно чрез изграждането на процесната пристройка, представляваща стая /жилищно помещение/ и това фактическо действие не е довело до обособяване на самостоятелен обект, няма отразено предназначение на допълнително изграденото помещение в съответствие със строителните правила и норми, а наличието на самостоятелно функционално предназначение е условие за определянето на един обект като самостоятелен такъв съгласно ЗУТ. При липса на самостоятелен статут на извършени пристрояване и надстрояване, същите представляват присъединяване към главната вещ и стават собственост на собственика й /чл. 97 ЗС/. В тази насока в т. 1 от ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС на РБ е прието, че в случаите когато е налице увеличение на размера на заварената сграда чрез извършване на ново строителство при пристрояване или надстрояване, което няма самостоятелен статут, то това строителство представлява приращение към сградата. При липса на самостоятелен статут на извършените пристрояване и надстрояване, същите представляват присъединяване към главна вещ и стават собственост на собственика на тази вещ /чл. 97 от ЗС/

След като процесната стая е построена като присъединена към главната вещ (основната двуетажна масивна сграда ) върху нея по силата на чл. 97 във връзка с чл. 30 от Закона за собствеността възниква съсобственост към датата на построяването. Същевременно обаче няма доказателства по делото, че процесната пристройка съставлява отделен обект на собственост, за да може спрямо нея да тече обусловена от трайното и несмущавано владение придобивна давност в полза на ищцата. Трайната съдебна практика е категорична, че придобивна давност тече само по отношение на самостоятелни обекти на собствеността. Тежестта да се докаже , че процесната пристройка е отделен обект на правото тежи върху ищцата, която не се е справила с нея.

Следователно, не може да има даже и съмнение, че стаята, която според ищцата – била предмет на упражнявано от нея владение, не е била и не може да бъде самостоятелен обект на придобиване по давност. Действа тук принципа във вещното право, съобразно който принадлежността следва главната вещ (обслужваните производствени обекти) и няма данни по делото да е постановено или договаряно друго между страните. Достатъчно е за съда да съобрази това положение и само на това основание да отхвърли предявеният иск за собственост на недвижим имот, придобит по давност като неоснователен. Изграденият несамостоятелен обект в този случай принадлежи на това лице, което притежава жилището, с което обектът е функционално свързан или от квадратурата на което е част - чл. 97 и 98 ЗС.

Процесната част не съставлява самостоятелен обект на собственост, а реална част от жилище не може да се придобива по давност, освен ако не се присъединява към самостоятелен обект на собственост на владеещия. В този смисъл, въззивната инстанция счита за необходимо да отбележи, че не е налице посоченото във въззивната жалба противоречие между цитираните в жалбата решения на ВКС и обжалваното решение на РС. Цитираните решения и практик анна ВКС касаят предявяването на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС и СА при условията на друга, различна от настоящата фактическа обстановка. Така например в Решение № 428 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1366/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова се приема, че е допустима ревандикация както на идеална част, така и на реална част от имот, включително и от постройка, ако собственикът на вещтае лишен от владението само на тази част. В настоящия случай не сме изправени пред такава хипотеза, доколкото се претендира право на собственост по давност само върху обект, който няма статут на самостоятелен такъв. От Решение № 58 от 14.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 678/2011 г., II г. о., ГК се извежда извода, че когато съдът установи, че ищецът по ревандикационен или установителен иск за собственост се легитимира като собственик само на част от вещта, е длъжен да признае това му право. Т.е., възприема се, че касае се до частично уважаване на иск, предявен от собственика за и спрямо цялата /главната/ вещ, а не както в случая – иск за собственост за несамостоятелна част от вещ. Последователна е практиката на ВКС и тя именно е в насока, че предмет на придобиване на вещни права са само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи. Съгласно чл. 98 от ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго, принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ. Когато недвижимата вещ е сграда, самостоятелно може да се придобива само такава част от нея, която по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, е обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие или др. подобни/. В този смисъл са разпоредбите на чл. 62, ал. 1 от З. (отм.) и чл. 202 от сега действащия ЗУТ. Съответно и владението върху реална част от сграда може да доведе до придобиване по давност на тази реална част, само ако владяната реална част и останалата част от сградата са били разделени на два или повече обекта /жилища, ателиета и др. подобни/ с одобрен архитектурен /инвестиционен/ проект, отговарящ на действащите строителни правила и норми. В този см. - Решение № 30 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 401/2011 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева.

С оглед горното РС обосновано е счел за недоказани предпоставките от фактическият състав на предявения иск, отричайки правото на собственост на ищцата върху процесния имот - реална част от пристройка към втори Е. на жилищна сграда /стая/. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящият състав, вкл. и тези игнориращи възраженията на жалбоподателя, тъй като са основани на доказателствата, теорията и константата съдебна практика.

Споделят се и изложените от районния съд изводи касателно предявения пред първата инстанция от ответниците в процеса насрещен иск с правно основание чл.73, ал.1 ЗС - за заплащане на обезщетение за ползите, от които е лишен собственикът. По делото се установява, че имота е собственост на въззиваемите и че въззивницата го е владяла без правно основание. При това тя дължи на собственика обезщетение под формата на справедлив пазарен наем. Правилно районния съд е съобразил, че съгласно съдебно-оценителната експертиза размерът на това обезщетение за претендирания период е в размер на 980.00 лв., при което и правилно е уважил иск само до този размер и е отхвърлил същия в останалата му част. С оглед на изложеното атакуваното решение и в тази му част се явява правилно и законосъобразно и тъй като липсва основание за неговата отмяна, същото следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение като неоснователна.

Неоснователни като цяло са оплакванията на жалбоподателката пред въззивната инстанция за неправилност на съдебното решение, тъй като не намират опора в закона и материалите по делото. РС е анализирал в цялост събрания доказателствен материал, въз основа на което е направил обосновани изводи, обусловили постановяването на обжалваното решение. Обсъждането на останалите доводи е безпредметно, в предвид детайлното им обсъждане от РС, които въззивния състав споделя изцяло и към които препраща по см. на чл. 272 ГПК.

Изложеното налага потвърждаване на първоинстанционното решение.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззиваемата страна се дължат и сторените по делото разноски в размер на 300.00 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание чл.272 ГПК, Окръжен съд гр.Б.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5897/18.07.2012 г., постановено по гр.д.№ 78/2010 г. по описа на РС гр.Б..

ОСЪЖДА С. В. А., с ЕГН *, да заплати на К. З. Б., с ЕГН *, с адрес : гр. Б., ул. “. Д.” № 67 и Д. З. В., с ЕГН *, с адрес : гр. Б., ул. “М.” № 15, сумата от 300.00 лв., представляваща направени съдебни разноски пред ОС - гр. Б.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: