Р Е Ш
Е Н И
Е № 200
гр. П.,
19.06.2019 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на пети юни две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 268/2019 год. по
описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 668 от 20.12.2018
година, постановено по т. дело № 426/2018 година по описа на Окръжен съд – П., е
осъдено З. „Б.И.“ АД, ЕИК ***, да заплати сумата от 105 000 лв. на С.Й.К., ЕГН **********,
и 105 000 лв. на М.Й.С., ЕГН **********, които суми представляват застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с полица № ******,
валидна от 01.06.2016 г. до 31.05.2017 г. , за причинените по вина на водача на
лек автомобил марка „Ф.“, модел „Ф.“ с рег. № *** - А.М.В., ЕГН **********,
неимуществени вреди - болки и страдания, от смъртта на майка им С.А.А., ЕГН **********,
настъпила в резултат на ПТП, станало на 25.10.2016 г. около 07:35 часа в гр. П., бул.
„А.С.“, за което водачът е наказан с
влязла в сила присъда по НОХД № 386 / 2018 г. по описа на ОС – П., ведно със
законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя -
13.01.2017 год. до окончателното изплащане на сумите.
Отхвърлени са исковете за присъждане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди до пълния предявен размер от по 150 000 лв. на
всяка от ищците, както и за присъждане
на лихва за предходен период: от датата на деликта – 25.10.2016 год., до
12.01.2017 год. включително.
Осъдено е З. „Б.И.“ АД да заплати на адв. В.Г.,***, партер, офис № Б –
12, адвокатско възнаграждение в размер на 7 260 лева на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата съобразно изхода на спора по отношение на
двете ищци.
Осъдени са С.Й.К. и М.Й.С. да заплатят общо на З. „Б.И.“
АД сума в размер на 2 761.80 лв., представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Осъдено е З. „Б.И.“ АД да заплати в полза на държавата,
по бюджета на съдебната власт сумата от 8 400 лева държавна такса съобразно уважения размер на
претенцията.
Посочени са банковите сметки, по
които следва да се преведат присъдените на ищците суми на основание чл. 236,
ал.1, т. 7 ГПК, а именно: за С.Й.К. - IBAN: ***, П.и за М.Й.С. - IBAN: ***,
банка У. АД.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от
Застрахователно дружество „Б.“ АД, представлявано от адвокат Н.Ш. в
осъдителните му части с оплаквания за незаконосъобразност. Първата група доводи
са свързани с неправилно определяне от първоинстанционния съд на процента съпричиняване от страна на
пострадалата. Поддържа се, че събраните доказателства по делото сочат на значително
по-висок процент на съпричиняване от приетите от първоинстанционния съд 30%. Втората група доводи са свързани с неправилно
приложение на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера
на обезщетението за неимуществени вреди на всяка една от ищците. Твърди, че
определения размер от по 150 000 лева за всяка една от тях не е съобразен
с установените по делото обективни факти и обстоятелства, свързани с това, че ищците не са живеели със своята
майка в едно домакинство, а са имали свои собствени семейства, че за
пострадалата се е грижела друга жена – свидетелката Ц.П., че пострадалата е
била на преклонна възраст и със здравословни проблеми. Искането е за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и за присъждане на разноски.
По делото е постъпила и насрещна
въззивна жалба от адвокат К.Л.а като процесуален представител на ищците С.Й.К.
и М.Й.С.. Те са обжалвали решението в отхвърлителната му част. Оспорен е
приетия от първоинстанционния съд процент на съпричиняване, като се твърди, че
изводите са направени въз основа на събраните по наказателното дело свидетелски показания и актовете от
досъдебното производство, които не могат да бъдат ценени в гражданския процес.
Поддържа се, че въз основа на събраните доказателства по настоящото дело не
може да се направи извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалата. Освен това не били взети предвид от първоинстанционния съд всички
допуснати от виновния водач нарушения на правилата за движение, а именно на чл.
5 ал. 2 т. 1, чл. 116, чл. 20 ал. 1 изр.
1 и чл. 20 ал. 2 изр. второ от ЗДвП. Поддържа се, че ако изобщо има
съпричиняване от страна на пострадалата, то е в много по-нисък от приетия от
първоинстанционния съд процент – 30%. Изложени са и доводи за неправилност на
първоинстанционното решение в частта за разноските. Твърди се, че неправилно
ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски за адвокатско
възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска, без да има доказателства за
реалното му заплащане, както и за това, че адвокатът е регистриран по ЗДДС.
Искането е за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и
постановяване на ново, с което на ищците да се присъди обезщетение в пълния
претендиран размер, ведно със законната лихва от 13.01.2017 година до
окончателното изплащане на сумите. Иска се отмяна на решението и в частта, с
която ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски в размер на 2761,80
лева адвокатско възнаграждение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
В насрещната въззивна жалба са
оспорени доводите от въззивната жалба на З. „Б.И.“ АД, свързани с неправилно
приложение на принципа на справедливост при определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди.
Ответникът по насрещната въззивна
жалба З. „Б.И.“ АД не е подал писмен отговор.
Страните не са направили нови
доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Съдът, като се запозна със
събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са процесуално допустими, подадени са от лица,
имащи правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в отделните му
части – ответника в осъдителната и ищците
в отхвърлителната, като при подаване на въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК
срок, а насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивните жалби, освен когато става
дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно
за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. /
Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на
ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе само по въведените
с въззивните жалби оплаквания, отнасящи се до неправилно приложение на принципа
за справедливост, установен в чл. 52 от ГПК при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди за ищците вследствие смъртта на тяхната
майка С.А.при ПТП на 25.10.2016 година, както и до наличието и процента
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
От събраните по делото
доказателства е установена следната фактическа обстановка:
Починалата при ПТП, станало на
25.10.2016 година в град П. С.А.е майка на двете ищци С.К. и М.С..
ПТП е причинено от А.М.В. при
управление на лек автомобил марка „Ф.“ с рег. № ***, като обстоятелството, че
този автомобил е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в
ответното дружество З. „Б.И.“ АД е
безспорно.
Първият спорен момент е свързан с
претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка и с
размера на обезщетението за тях.
Съгласно задължителните за
съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 година на Пленума на
ВС, както и множеството решение на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК,
понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. За да се
реализира справедливо възмездяване на неимуществените вреди на ищците - болки и
страданията, претърпени от деликта, е
необходимо да бъдат взети предвид установените по делото обстоятелства за
конкретния случай. Сред тях са обстоятелствата, при които е настъпила смъртта
на наследодателката на ищците, нейната възраст, отношенията в семейството,
грижите, които са полагани в семейството, стреса за близките й от
внезапната й смърт, интензитетът, степента и продължителността на болките и
страданията им, дали те са приключили или продължават, загубата на морална,
емоционална и материална подкрепа.
Към момента на смъртта си С.А.е
била на 72 години. От показанията на свидетелката Ц.П. се установява че между
починалата С.А.и нейните дъщери С. и М.отношенията били много добри. С.живеела
в една къща с дъщеря си С. допреди няколко години, когато С. заминала да
работи в А.. При заминаването си С. оставила майка си на грижите на
свидетелката П.. Свидетелката установява, че първоначално С.е била в добро
здраве, но постепенно като при всеки възрастен човек започнали заболяванията,
силите я напускали, тя се движела бавно. От свидетелските показания е видно, че
след заминаването си за А. С. непрекъснато се е обаждала, за да се чува с майка си и да се
успокои, че тя е добре, изпращала е пари и подаръци за нея, споделяла с майка си своите притеснения от
работата и живота си в чужбина. Винаги, когато било необходимо, С. се връщала в
Б., виждала майка си, грижела се за нея. Тя била с майка си
денонощно в болницата, когато й направили операция на жлъчката. Другата
дъщеря – М.живеела със семейството си в село Б., но също непрекъснато се интересувала
от майка си, помагала когато и с каквото е необходимо. Свидетелката П. депозира
показания за начина, по който ищците са приели новината за смъртта на майка си
и по който се чувстват и до момента. Свидетелката и ищцата М.С. издирвали
покойната С., когато не се прибрала в
дома си известно време след като отишла на изследвания. Те я открили в
болницата и се наложило М.да извърши разпознаване на трупа на майка си. След
като научила за смъртта на майка си, С. била много притеснена и нещастна. И до
сега тя не можела да се възстанови и да преодолее смъртта на майка си, обаждала
се на свидетелката и двете обсъждали случилото се.
Другата разпитана по делото
свидетелка Н.Х.е близка приятелка с ищцата М.С., поддържа непрекъснати контакти
с нея от детските им години и до
настоящия момент. Тя установява, че въпреки, че майка й е живеела в П., а М.– в
село Б., двете били много привързани една към друга, поддържали непрекъснати
контакти, всяка събота и неделя се виждали и се разхождали, пазарували. През седмицата,
след работа, М.С. също посещавала майка
си. Тя била тази, която поела изцяло грижите
за майка си след получения инсулт. Свидетелката установява, че ищцата М.С.
приела много тежко смъртта на майка си, била много стресирана, започнала да
боледува, да вдига кръвно налягане и температура с неизяснен произход. И до момента тя изпитвала ужас от случилото се
с майка й, отказвала да прочете каквото и да било, свързано с катастрофата,
включително епикризата. До ден днешен тя
не била преживяла смъртта на майка си, притеснявала се да шофира, притеснявала
се да не се случи нещо на пешеходците, припомняла си случката.
Въз основа на така установените по делото със събраните доказателства болки и
страдания, причинени на ищците от смъртта на тяхната майка С.А., съдът намира, че справедливият размер на
обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е по 150 000 лева за всяка една
от двете ищци. При определяне на този размер на обезщетението за неимуществени
вреди съдът съобрази събраните по делото доказателства, че смъртта на майката на ищците, с която те са били много близки и са
поддържали непрекъснати контакти, е
настъпила неочаквано, внезапно за тях и им е причинила силни като интензитет и
продължителни негативни емоции, които не са отшумели и до настоящия момент.
Що се отнася до доводите във
въззивната жалба, свързани с възрастта на починалата С.А.и на нейните дъщери – С.
е била на четиридесет и девет години, а М.на
петдесет и две, съдът ги намира за неоснователни. За интензитета на болките и страданията на ищците възрастта на починалата им майка, както и тяхната
собствена възраст са без значение. Значение имат отношенията им
като майка и дъщери - контакти, близост,
общуване, привързаност. В практиката на
Върховен касационен съд е прието, че възрастта на починалия, неимуществени
вреди от смъртта на който се претендира с прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ / отм./, не съставлява самостоятелен критерий
при определяне на обезщетението / решение
№ 178/12.11.2013 г. по т. д. № 458/2012 г. на I т. о. на ВКС; решение № 205 по т. д. № 218/2010 г. на II т.
о.; решение по т. д. № 1919/2014 г. на I
т. о. /, доколкото сама по себе си тя не е критерий за съдържанието на връзката
между починалия и преживелия родственик. Това се отнася и за възрастта на преживелите и претендиращи
обезщетението родственици, доколкото при претендирането на обезщетение за
неимуществени вреди, болките и страданията не са в зависимост от определена
възраст, а от конкретната психика, емоционалната устойчивост, житейската
мотивираност и възприемчивост на отделния човек
и от връзката, която е имал с пострадалия приживе.
Освен обсъдените по-горе
обстоятелства, свързани с характера, силата, интензитета и продължителността на
търпените от ищците болки и страдания след смъртта на С.А., при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът взе предвид и икономическата конюнктура в страната и
общественото възприемане на критерия за справедливост, което намира
израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите. Отчитането на
икономическото положение в страната и
общественото възприемане на справедливостта при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди е възприето от съдебната практика/ Решение № 27 от 15.04.2015 година на ВКС по
т. дело № 457/2014 година на второ т.о./. До 01.01.2010 година нормативно
определените минимални размери на лимитите са нараствали непрекъснато и почти
ежегодно, като от 25 000 лева за всяко събитие са достигнали до
700 000 лева за всяко събитие при едно пострадало лице и до
1 000 000 лева – при две или повече лица. След тази дата са
определени значително по –високи размери. § 27 от ПЗР на Кодекса за
застраховането / отм./ предвижда лимит за едно събитие на имуществени и неимуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт от 1 000 000 лева при едно
пострадало лице и от 5 000 000 лева при две или повече пострадали лица. Сега действащият Кодекс за застраховането,
влязъл в сила на 01.01.2016 година, който е приложим в настоящия случай, в чл. 492 предвижда лимит за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 000 000 лв. / а след изменението
с ДВ бр. 101/2018 година – 10 420 000 лева/ за всяко събитие,
независимо от броя на пострадалите лица.
По всички тези съображения съдът
намира, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди на
всяка една от ищците е по 150 000 лева, дължими ведно със законната лихва
от датата на уведомяване на застрахователя – 13.01.2017 година.
Вторият спорен момент между
страните, който е въведен като предмет на въззивното производство с
подадените въззивна жалба и насрещна
въззивна жалба, е свързан със съпричиняването от страна на пострадалата на
настъпилия вредоносен резултат.
Водачът на лекия автомобил
марка „Ф.“ с рег. № ***,
причинил процесното ПТП А.М.В. е признат
за виновен и е осъден с влязла в сила присъда
№ 37 от 02.04.2018 година, постановена по НОХ дело № 386/2018 година на
ОС – П. за това, че на 25.10.2016 година
в град П. при управление на посоченото МПС е нарушил правилата за движение, а
именно чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, като по непредпазливост е причинил смъртта на С.А.,
поради което и на основание чл. 343, ал.
1 б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 пр.3 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл.
58А, вр. чл. 54 от НК, е осъден на една година и четири месеца лишаване от
свобода с тригодишен изпитателен срок.
Влязлата в сила присъда на
наказателния съд съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Съпричиняването от страна на пострадалия не е сред въпросите, които са
решени по задължителен начин в наказателното производство и за него съдът следва да се произнесе въз основа на
събраните по настоящото дело доказателства.
Имайки предвид разпоредбата на
чл. 300 от ГПК, съдът е обвързан от установеното с присъдата досежно
противоправното поведение на водача на
МПС. То се изчерпва само с нарушаване на установените в чл. 20 ал. 2 от ЗДвП изисквания, според
които водачите на пътни превозни
средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат
пред всяко предвидимо препятствие, както и да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Пред първата инстанция и в насрещната въззивна жалба се поддържат от ищците доводи и за други нарушения от страна на водача на
МПС, които са довели до ПТП. Досежно противоправното поведение на водача съдът е
обвързан от влязлата в сила присъда, поради което не може да се приеме, че той
е допуснал и други нарушения освен по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, по-конкретно
поддържаните от ищците нарушения на чл. 5 ал. 2 т. 1 / изискващ от водача да е
внимателен и предпазлив към уязвими участници в движението, каквито са
пешеходците/, чл. 116 / изискващ от водачите да са внимателни и предпазливи към
пешеходците и престарелите хора/ и чл.
20 ал. 1 изречение първо от ЗДвП / изискващ водачите да контролират
непрекъснато превозните средства, които управляват/..
Освен това от събраните по делото
доказателства досежно механизма на настъпване на ПТП и участието на водача на
автомобила и пострадалата пешеходка не могат да се направят изводи за допуснати
такива нарушения. От механизма на ПТП,
който ще бъде обсъден по-долу е видно, че в случая не става дума за проявена непредпазливост и
невнимание по отношение на възрастен пешеходец, нито за изгубване на контрол
върху превозното средство.
Механизмът на ПТП е установен по
делото пред първата инстанция с приетата автотехническа еспертиза и с
показанията на водача на автомобила А.В., който е разпитан в качеството на
свидетел. Показанията на свидетеля В.не
се опровергават от други доказателства по делото, напротив, те са в
съответствие с констативния протокол за ПТП и изводите на АТЕ, поради което не могат да бъдат игнорирани от съда. АТЕ,
приета по делото, не е оспорена от страните.
Съдът не споделя доводите в насрещната въззивна жалба, че механизмът на
ПТП е възприет от първоинстанционния съд въз основа на събраните в наказателното производство
доказателства, които не могат да бъдат ценени в настоящото производство.
От събраните доказателства по настоящото дело се установява следното:
Пострадалата С.А.е предприела
пресичане на бул. „А.С.“ в град П. от север на юг, от ляво на дясно на
автомобила, който я е ударил. След преминаване между спрелите и изчакващи на светофара автомобили от
северната страна, при преминаването в южната страна на булеварда
пешеходката е ударена от движения се там в посока от запад на изток автомобил,
управляван от А.В.. Установено е по
делото, че на мястото, на което е пресичала пешеходката, няма пешеходна пътека. Това е видно от констативния протокол за ПТП,
по-конкретно от съдържащата се в него
схема на ПТП. Констативният протокол за ПТП, съставен от служители на МВР, е официален свидетелстващ документ, който се
ползва с материална доказателствена сила за обстоятелствата, които са възприети
от неговия съставител. Сред тези обстоятелства е и разположението на
автомобилите, на пострадалия, мястото на удара. Констатациите в протокола за
ПТП не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства. Напротив,
от изготвената в хода на настоящото производство АТЕ и от приложените
схеми към нея е видно, че пешеходни
пътеки, на които следва да стане пресичането на пътното платно, има на
кръстовището, което е на известно разстояние /84 метра/ от мястото, на което е
настъпило ПТП.
Неоснователен е поддържания от
процесуалния представител на ищците довод, че водачът на МПС е допуснал нарушение на правилата, като е преминал
с максимално разрешената скорост около спирка на градския транспорт, до която е
станало процесното ПТП. Задълженията за
водачите при преминаване покрай спирки на градския транспорт са уредени в чл.
65 от ЗДвП. Тази разпоредба предвижда, че при движение в пътна лента покрай
спиращо, спряло или потеглящо пътно превозно средство на означена с пътен знак
трамвайна, тролейбусна или автобусна спирка, водачът на нерелсовото пътно
превозно средство е длъжен своевременно да намали скоростта, за да може в случай
на необходимост да спре. По делото не се твърди и не е установено на спирката
да е имало спиращ, спрял или потеглящ автобус. Сам по себе си фактът, че в
близост до ПТП има спирка на градския транспорт, който е установен от протокола
за оглед на местопроизшествието, не поставя допълнителни изисквания към
водачите на МПС, ако на спирката няма автобус.
От АТЕ е видно, че след като е
предприела пресичане между спрелите автомобили, пострадалата е достигнала на
разделителната линия между двете ленти, откъдето е можела да възприеме
придвижващия се към нея автомобил, да спре да го пропусне, след което да
премине на отсрещната страна. Според вещото лице пешеходката е имала възможност
да възприема движещия се в насрещната лента
автомобил още докато е преминавала между спрелите автомобили, т.е. преди
да достигне до разделителната линия. При навлизането на пешеходката от разделителната линия в
южната лента, тя вече е била в опасната зона на приближаващия се автомобил „Ф.“
и спирането му е било невъзможно.
По отношение на лекия автомобил е
установено от вещото лице, че той се е движел с разрешената/ чл. 21, ал. 1 от ЗДвП/ скорост в градски условия от около 50 километра в час,
при положение, че около мястото на ПТП не е имало пътни знаци, установяващи ограничения
на тази скорост. Вещото лице е установило, че от момента, в който пешеходката е
била на разделителната линия и е предприела пресичане на южната лента, тя е
била в опасната зона на автомобила, поради което при своевременна реакция и
задействане на спирачната система водачът на МПС не е имал техническата
възможност да установи автомобила преди мястото на удара. В експертизата е
посочено, че в момента, в който пешеходката С.А.е излязла от колоната спрели автомобили в насрещната лента, водачът
на лекия автомобил „Ф.“ при своевременна реакция и задействане на спирачната
система е имал техническата възможност да спре
автомобила преди мястото на удара, тъй като в този момент мястото на
удара е било извън опасната зона. В съдебно заседание вещото лице е пояснило,
че възможността на пешеходката да възприеме насрещния автомобил и на шофьора на
автомобила да възприема пешеходката е реципрочна и е настъпила в момента, в
който пешеходката се е показала между спрелите насрещни автомобили.
В показанията си свидетелят А.В.
твърди, че е видял силуета на пешеходката от лявата си страна едва когато тя е
била по средата на платното, била в
движение, а не спряла и е навлизала в
неговата пътна лента, при което е реагирал веднага, завил е волана на дясно,
ударил се е в тротоара и е последвал удара с пострадалата. Преди този момент
свидетелят не бил видял пешеходката на отсрещния тротоар, за да е подготвен да
реагира. Тези негови показания не се опровергават от други доказателства по
делото.
Развитите в насрещната въззивна жалба доводи, касаещи друг,
различен от описания по-горе механизъм на настъпване на ПТП, са хипотетични и
не се подкрепят от събраните по делото доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира, че приносът на пострадалата за настъпване на ПТП е
еднакъв с този на шофьора на лекия автомобил, респ. че процентът съпричиняване
е 50%. При положение, че пострадалата и шофьорът на лекия автомобил са могли да се възприемат в
един и същи момент, а именно когато пострадалата е преминала през автомобилите,
спрели на светофара в насрещната лента и преди да достигне средата на платното/
разделителната линия/, като към този момент и за двамата е било възможно да
предотвратят удара – пешеходката като спре на разделителната линия и изчака, а
шофьора – като реагира моментално с натискането на спирачките, следва да се
приеме, че те имат равен принос. Пострадалата
е предприела пресичане на пътното плато
извън пешеходната пътека, при установено с доказателствата по делото наличие на
такава на близкото кръстовище, регулирано и със светофар. Твърденията, че
разстоянието от 84 метра до пешеходната пътека е твърде дълго за пострадалата с
оглед здравословното й състояние и бавното й движение не е основание да се
приеме по-малък процент съпричиняване от нейна страна. Пресичането на
пешеходците на пешеходните пътеки, когато има такива, е тяхно задължение. Неспазването на това задължение не може да
бъде оправдано с влошеното здравословно състояние и забавените движения на пострадалата. В случая тя,
пресичайки между спрелите насрещни автомобили, е била непредвидимо препятствие
за шофьора, тъй като пресичането не е на обозначеното за това място и е
извършено между спрели, изчакващи на светофара автомобили. В този смисъл не може
да се приеме, че до ПТП се е стигнало поради недостатъчно внимание и
предпазливост към пешеходката от страна на шофьора. Нарушение на правилото за
проява на внимание и предпазливост към
пешеходците може да има тогава, когато става дума за възможност те да бъдат
възприети и когато тяхната поява е предвидима.
Освен това пострадалата е предприела пресичане на лентата, в която е
станал удара, без да се съобрази с приближаващия се лек автомобил и да изчака
преминаването му, което е било възможно на разделителната линия между двете
ленти / нарушение на чл. 113 ал. 1 т. 1 от ЗДвП/. По отношение на
противоправното поведение на водача на лекия автомобил, то е установено с
влязлата в сила присъда и се изразява в нарушаване на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП,
доколкото е установено, че ако е реагирал веднага с натискане на спирачката в
момента, в който е било възможно да възприеме пешеходката, а именно когато тя е
преминала през спрелите отсреща автомобили, ударът е щял да бъде
предотвратен. И пострадалата, и водачът
на МПС са допуснали описаните по-горе
нарушения на правилата за движение, като и двамата са имали еднаква
възможност да предотвратят ПТП – пострадалата като спре на разделителната линия
и изчака, а шофьора – като предприеме спиране в момента, в който му е било възможно
да я възприеме.
По тези съображения съдът приема
съпричиняване от страна на пострадалата в размер на 50%. С оглед на това и на разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение от по
150 000 лева за всяка една от двете ищци следва да бъде намалено с този
процент, т.е. до по 75 000 лева.
Първоинстанционното решение в
частта, с която е присъдено обезщетение за разликата над 75000 лева до
105 000 лева за всяка една от двете ищци следва да бъде отменено и следва
да се постанови ново решение по същество, с което исковете в тази им част
следва да се отхвърлят.
В останалата обжалвана част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора съдът
следва да измени първоинстанционното решение и в частта за разноските.
Преди да пристъпи към определяне
размера на разноските на страните за първата инстанция съобразно уважената и отхвърлена част от
исковете, съдът следва да се произнесе по
поддържаните в насрещната въззивна жалба възражения срещу присъденото
адвокатско възнаграждение на ответника З.
„Б.И.“ АД за първата инстанция.
Първото възражение е свързано с
това, че върху адвокатското възнаграждение е начислен ДДС, без да има данни, че
лицата, осъществили процесуално представителство на ответника пред първата
инстанция са регистрирани по ДДС лица. Това възражение е неоснователно. На
сайта на Н.е публично достъпна информацията
за лицата, регистрирани по ЗДДС. От нея е видно, че както първоначално
упълномощеното адвокатско дружество „А.“,
БУСТАТ ***, така и преупълномощеното с договора от 09.11.2018 година адвокатско
дружество „Ш. и Ко“, БУЛСТАТ ***, са
регистрирани по ЗДДС лица.
Неоснователно е и възражението за
липса на доказателства за реално заплащане на адвокатското възнаграждение. От
фактура № ***от 08.11.2018 година и платежно нареждане за кредитен превод от
същата дата е видно, че реално е заплатена
общо сумата от 10848 лева, включваща 1808 лева ДДС.
Основателно е възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено пред първата инстанция,
което е уважено от нея до размера на 9036 лева с ДДС. При това положение общият
размер на направените от ответника З. „Б.И.“ АД разноски пред първата инстанция
е общо 9206 лева. С оглед изхода на спора ответникът има право на разноски за
първата инстанция в общ размер на 4603 лева. Т.е. наред с присъдените с първоинстанционното решение 2761,80 лева
ищците следва да бъдат осъдени да му заплатят допълнително разноски в размер на
1841,20 лева разноски за първата инстанция.
Първонстанционното решение в
частта, с която З. „Б.И.“ АД е осъдено да заплати държавна такса в размера над
6000 лева до 8400 лева следва да бъде отменено.
Следва да бъде отменено
първоинстанционното решение и в частта,
с която З. „Б.И.“ АД е осъдено да заплати на процесуалния представител на
ищците адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата в размера над 5560
лева до присъдените 7260 лева съобразно уважената част от исковете. Този размер
е определен на основание чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения с оглед
уважен размер от по 75 000 лева за всяка една от двете ищци / 2780 х 2/.
Направените от жалбоподателя З. „Б.И.“ АД разноски пред въззивната
инстанция, включващи държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение са
общо 11076 лева, от които 4200 лева заплатена държавна такса и 6878 лева
адвокатско възнаграждение. Реалното заплащане на адвокатското възнаграждение в
посочения размер, от който 1146 лева е ДДС,
е установено от фактурата и кредитното
нареждане за кредитен превод от 04.06.2019 година. Направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция е
неоснователно. Минималното дължимото адвокатско възнаграждение при обжалваем
интерес, очертан с въззивната жалба, от два пъти по 105 000 лева / тъй като става дума за два субективно
съединени иска/, определено по чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е общо 7260 лева, и то без ДДС / 3630 х 2/. Отделен е въпросът, че в
случая е осъществена защита на З. „Б.И.“ АД и по подадената насрещна въззивна
жалба. Т.е. претендираното и заплатено адвокатско възнаграждение е под
минималния размер, поради което възражението за неговата прекомерност е
неоснователно.
С оглед крайния изход на спора
ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на З. „Б.И.“ АД разноски за
въззивното производство съобразно отхвърлената част от исковете в размер на
5538 лева.
Искането на процесуалния
представител на ищците С.К. и М.С. за присъждане на възнаграждение по чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата следва да бъде оставено без уважение. Пред въззивната инстанция те са представлявани
от адвокат В.Г. въз основа на представените още с исковата молба пълномощни с
нотариална заверка на подписите. Тези пълномощни са общи, като включват и
процесуално представителство пред всички инстанции по делата за обезщетения от
смъртта на С.А.. В тях обаче липсват каквито и да е уговорки за дължимото
възнаграждение на адвоката, включително за поемане на безплатна правна помощ на
някое от основанията по чл. 38 ал. 1 от Закона за адвокатурата. Липсват и други доказателства за уговорена безплатна правна помощ по чл. 38 ал.
1 от Закона за адвокатурата, поради което не са налице законовите предпоставки
за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
По изложените съображения Пловдивският
апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 668 от 20.12.2018 година, постановено по т. дело № 426/2018 година по описа
на Окръжен съд – П., В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
- в
частта, с която е осъдено З. „Б.И.“ АД, ЕИК ***, да заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размера над
75 000 лева до 105 000 лв. на С.Й.К.,
ЕГН **********, и обезщетение за неимуществени
в размера над 75 000 лева до 105 000 лв. на М.Й.С., ЕГН **********, претърпени от тях от смъртта на тяхната майка С.А.А.,
ЕГН **********, настъпила в резултат на ПТП, станало на 25.10.2016 г. в град П., ведно със законната
лихва от 13.01.2017 година до окончателното изплащане на сумите;
-в частта, с която е осъдено З. „Б.И.“ АД
да заплати на адв. В.Г.,***, партер, офис № Б –
12, адвокатско възнаграждение в размера над 5560 лева до 7 260 лева на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата съобразно изхода на спора по отношение на
двете ищци;
-в частта, с която е осъдено З. „Б.И.“ АД да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт дължимата държавна такса в размера над 6000 лева до 8400 лева съобразно уважения размер на
претенцията, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на С.Й.К., ЕГН **********,
и М.Й.С., ЕГН **********, против З. „Б.И.“
АД, ЕИК ***, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размера от
по 75 000 лева до по 105 000 лева за всяка една от двете ищци, дължимо по застраховка „Гражданска
отговорност“, сключена с полица № ******, валидна от 01.06.2016 г. до
31.05.2017 г. , за причинените по вина на водача на лек автомобил марка „Ф.“,
модел „Ф.“ с рег. № *** - А.М.В., ЕГН **********, неимуществени вреди - болки и
страдания, от смъртта на майка им С.А.А., ЕГН **********, настъпила в резултат
на ПТП, станало на 25.10.2016 г. около
07:35 часа в гр. П., бул. „А.С.“, ведно
със законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя -
13.01.2017 год. до окончателното изплащане на сумите.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 668 от 20.12.2018 година, постановено по т. дело № 426/2018
година по описа на Окръжен съд – П. В
ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА С.Й.К.,
ЕГН **********, и М.Й.С., ЕГН **********,
да заплатят на З. „Б.И.“ АД, ЕИК ***, допълнително разноски
за първата инстанция в размер 1841,20
лева / или общо 4603 лева с присъдените с първоинстанционното решение 2761,80 лева/, както и разноски за въззивната инстанция в общ
размер на 5538 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.