Р
Е Ш Е
Н И Е №
……
Гр. София, 01.04.2020
г.
В И М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-„Д”
състав, в публично съдебно заседание на тридесети
януари през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Ива Нешева
при секретаря Нина Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова
в. гр. д. № 2489 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
444664/05.07.2018 г. на СРС, 143 с - в по гр. д. № 74276/2016 г. е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че В.Д.Д.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК *******сумата от 895, 61 лв. за
доставена топлинна енергия през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г., сумата
от 16, 42 лв. - главница за дялово
разпределение за същия период, ведно със законна лихва върху сумите от
17.09.2016 г. (подаване на заявление) до изплащането им, лихва за забава в
размер на 155, 95 лв. върху сумата за ТЕ от 895, 61 лв. за ТЕ, за периода от
15.09.2013 г. до 09.09.2016 г., както и сумата от 3, 56 лв. – лихва за забава върху
сумата за дялово разпределение от 16, 42 лв. (погрешно вписана като 65, 66 лв.)
за периода от 15.09.2013 г. до 09.09.2016 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по гр. д. № 52613/2016 г. на CPC, 143 с-в,
С решението исковете са отхвърлени, както следва – по
главницата за ТЕ - над размер 895, 61 лв. до предявения размер от 3 777, 09 лв., по главницата за сума за дялово
разпределение – над размер от 16, 42 лв. до предявения от 65, 66 лв., по лихвата за забава върху
главницата за ТЕ – над размер от 155, 95 лв. до предявения от 620, 42 лв. и по
лихвата за забава върху сумата за дялово разпределение - над размер от 3, 56
лв. до предявения от 14, 25 лв. Ответницата
е осъдена за разноски в исковото и заповедното производства.
Недоволен от
решението в отхвърлителните части е останал ищеца „Т.С.“ ЕАД, който го оспорва с доводи, че е
неправилно и необосновано в тези части. В жалбата се поддържа единствено
съображение, че ответницата не е оспорвала, че е собственик на имота, нито е
ангажирала доказателства за съсобственост с друго лице, поради което съдът не е
следвало да обсъжда този въпрос. Моли да се отмени решението в оспорените части
и да се уважат изцяло исковете. Претендира разноски съгласно списък.
Ответницата В.Д.Д.
е оспорила жалбата в съдебно заседание на 30.01.2020 г. с доводи, че решението
в обжалваната от ищеца част е правилно и законосъобразно постановено. Моли да
се потвърди в тази част.
Въззивна жалба
срещу уважителните части на решението е подала и ответницата В.Д.Д. с доводи, че е неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и събраните по
делото доказателства. В жалбата се излагат множество съображения, че
заповедта по чл. 410 ГПК е невалиден - нищожен акт на съда, издадена в
противоречие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Поддържа се, че съдът следва да следи
дали дълга противоречи на закона и добрите нрави и дали ги заобикаля. Излагат
се множестов съображения за нищожност за заповедта по чл. 410 ГПК. Исковата
молба е нередовно заявена по смисъла на чл. 127 ГПК. На следващо място се
твърди, че липсва валиден договор между страните за доставка на ТЕ. Неправилно
е прието, че страна по договора е ОС на ЕС, което няма такава компетентност. Не
било ясно кои Общи условия на монополиста са взети предвид в производството. Поддържат се множество доводи за неравноправие на страните
и за нарушения на материалният закон, в това число на ЗЕ, Конституцията, ЗИ,
нарушения на директиви на ЕО и Европейски споразумения, по които България е
страна, за определяне и начисляване на дължимите суми и на лихвите за забава по
(върху) прогнозни, а не по реални цени. Съгласно
посочените норми, потребителите следва да заплащат само реално използваното
количество ТЕ. Не са представени надлежни писмени доказателства удостоверяващи
вземането на ищеца. Неоснователно съдът е направил извода си въз основа на
заключенията на приетите по делото експертизи, които се основат само на
документи от информационната система на ищеца. ТЕ е некоректно изчислена и е
завишена, като съдът неправилно е определил размера на задълженията на СЕС по
презумция от представените по делото доказателства. Ищецът не е ангажирал
доказателства за начина, по който е изчислил таксата за дялово разпределение.
СРС е допуснал нарушения на материалния закон по отношение на сумите за БГВ и
сградна инсталация. Не са ангажирани доказателства, че ответникът е изпаднал в
забава спрямо ищеца в плащанията на суми за ТЕ и дялово разпределение. Позовава
се на нарушение на физичните закони по повод доставката на ТЕ от ищеца. По тези
и множество други подробни съображения, моли да се
отмени решението и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски по чл.
38 ЗАдв. Възразява срещу искането за присъждане на разноски в полза на „Т.С.“
ЕАД за юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока по чл. 263 ГПК, не е депозирала отговор и не е взела
становище по жалбата. В съдебно заседание на 30.01.2020 г. ищецът е оспорил
жалбата на ответницата като неоснователна. Моли да се остави жалбата без
уважение като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице
помагач „Т.“ ООД, не взема становище по въззивните жалби.
Като съобрази изложеното в жалбата и събраните по
делото доказателства, настоящият въззивен състав намира следното :
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на цялото решение, по допустимостта в обжалваните части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
СРС се е произнесъл по обективно
кумулативно съединяване на искове, предявени по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Решението се
оспорва и от двете страни, поради което на въззивна проверка подлежи цялото
решение. В рамките на правомощията си, съгласно чл. 269 ГПК, съдът намира, че
решението е валидно постановено.
Производството
се развива след подадено възражение по чл. 414 ГПК от длъжника срещу заповедта
за изпълнение от 27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 52613/2016 г. на СРС, 143 с - в.
По доводите в
жалбата на ответницата, въззивният съд намира следното :
Според състава
заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК - в него са заявени обстоятелствата, на които се гради искането. Дали между
страните съществува твърдяното договорно отношение, е предмет на разглеждане от
съда по реда на чл. 422 ГПК и при направено възражение по чл.
414 ГПК.
Множеството възражения
за нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК, развити в жалбата на ответницата, не
са направени в първоинстанционното производство, поради което не са разглеждани
от СРС. Относно тези възражения, настоящият съдебен състав намира за необходимо
да отбележи следното:
Като най -
тежък порок на съдебния акт, нищожността е налице когато той
е постановен извън
правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване от
мнозинството от
съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването,
в случаите, когато с него се
постановява изпълнение на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява
изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато акта
постановява нещо,
което противоречи на морала и добрите нрави. Извън тези случаи порочният
съдебен акт може да бъде
единствено недопустим или неправилен, но не и нищожен. Неправилното приложение на правна норма, независимо от
нейния характер и ранг не е порок, който прави акта на
съда - решение или заповед нищожен, защото не засяга волята на съдебния състав, а
правилността на
произнасянето на съда.
В случая не е
налице нито
една от визираните по - горе хипотези, водещи до нищожност на съдебен акт,
доколкото заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК е постановена от законен състав (издадена е от лице със съдийска правоспособност, каквото
е и изискването на закона), в пределите на правораздавателната му
компетентност, в писмена форма и е същата подписана. Волеизявлението на съда е логично, разбираемо и последователно.
Волята му е точно
изразена и не буди съмнение. В процесната заповед за изпълнение се съдържа
основанието на вземането - доставена топлинна енергия, лихва за забава,
съответно разноски за водене на производството. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на установения
правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е
престъпление.
По тези съображения настоящият съдебен състав счита за
неоснователни наведените от жалбоподателката - ответник възражения за нищожност на процесната
заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Неоснователен
е и довода за издаване на заповед в нарушение на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК,
който се прави отново за първи пред настоящата инстанция. Искането за издавена
на заповед не е направено в противоречие със закона или добрите нрави, както се
твърди в жалбата на ответницата.
По единственото възражение във
въззивната жалба на ищеца, въззивният съд намира следното :
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ „потребители на топлинна енергия“, а след изменението -
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. - както и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) и в нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), по договора за доставка на топлинна енергия потребител на топлинна
енергия е неговият собственик или физическото лице, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване.
Основателно и в
съответствие с материалния закон СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба
на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ. Договорното отношение е
възникнало от качеството на ответницата на собственик на 1/4 ид. част
от топлоснабдения
имот – апартамент № 54, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
което се установява непротиворечиво от нотариален акт № 911, том I, дело 48/1988 г. на Карловски районен съд за
дарение на недвижими имот, както и от молба декларация за откриване на партида.
Неоснователно
ищецът възразява, че СРС не е следвало да се произнася по въпроса за съсобствеността на имота,
доколкото от квотата на потребителя в съсобствеността зависи обема на
отговорността му за консумираната в имота ТЕ.
На
следващо място, облигационното отношение между страните възниква по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при
действие на Общите условия на ищцовото дружество, валидни за процесния период,
които са приети като доказателство към исковата молба. Оплакванията в
жалбата на ответницата
относно действието на Общите условия, както и относно липсата на доказано договорно
отношение за доставка на ТЕ са неоснователни, защото договорът се
счита за сключен с конклудентни действия, а топлопреносното предприятие
задължително публикува одобрените от комисията Общи условия най - малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, като Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите -
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В случая представените по делото Общи условия са
публикувани и са влезли в сила. Няма данни ответницата да е
възразила срещу прилаганите Общи условия на ищеца, нито да е поискала прилагане
на специални условия спрямо себе си, поради което следва, че главните страни са
обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна
енергия за битови нужди при ОУ на ищеца.
Тъй като
имота, за който е използвана предоставената от ищеца топлинна енергия,
безспорно се намира в сграда в режим на ЕС, съгласно разпоредбите ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 148 ЗЕ и в действалата към
процесния период Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съгласно чл.
142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост,
се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и за отопление на имотите и ТЕ за БГВ.
Установява се, че ОС на етажните собственици в сградата е възложило вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице - помагач
„Т.” ООД.
Не
е налице и нарушение на общностното право (ЕО), в какъвто смисъл са многобройните
възражения на ответницата във въззивната жалба, тъй като предмет на
установяване в настоящото производство е именно наличието на задължение за
реално потребена топлоенергия, доказването на което в рамките на производството
обуславя основателността на иска. Следва да се има предвид, че Европейските
директиви са актове, които обвързва по отношение на дължимия резултат, но
оставят националните власти да изберат формата и начина за въвеждането им в
действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското
право в срока, указан в тях, както в случая. Настоящият
съдебен състав намира за неоснователни възраженията на въззивницата - ответник за нарушение на европейското
законодателство - Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент, респ. за
нарушение на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на
централно отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в
националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
В тази връзка вече е постановено ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не
противоречат на чл. 62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в
цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по
реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по
смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува
противоречие. Съгласно мотивите на ВКС, различен е само субектът, който прави
искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на етажна собственост,
като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват
между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху
отделни обекти в такива сгради. Доводите на жалбоподателката, че е налице
хипотезата на непоискана доставка, са неоснователни.
Неоснователно е и възражението за неизправност на
абонатна станция и на измервателните уреди. В заключението на СТЕ са
констатирани периодични проверки на топломерите в абонатната станция съгласно
БДС и са описани протоколи за тяхната смяна на всеки две години.
Оплакванията за недоказаност на задълженията също
за неоснователни. Размерът на начислената топлоенергия се установява от заключението на СТЕ, чиито
констатации не са опровергани от други доказателства по делото и се подкрепят от представените от
третото лице документи за главен отчет на уредите. СРС
основателно е съобразил това заключение и е приел, че дължимите суми са
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба към
процесния период. При изготвяне на заключението вещото лице по СТЕ се е запознало
с цялата налична информация относно процесния топлоснабден имот, включително - представената
от ФДР. То е констатирало, че в процесния
период в имота е доставяна топлинна енергия отчитана по реален отчет на 4 бр. отоплителни
тела с ИРРО, начислявана е енергия дължима за сградна инсталация, изчислявана
по реда на Наредбата за топлоснабдяването 16-334/2007 г. и Методиката за дялово
разпределение на топлоенергия в сгради етажна собственост и топлоенергия за
битова гореща вода, на база реален отчет на 1 бр. водомер. Според това
заключение, стойността на доставената топлинна енергия в имота, след
извършеното изравняване, е в размер на 3 582, 42 лв.
Като е съобразил
заключението на СТЕ и делът на ответницата в собствеността на имота от 1/4 ид.
ч., СРС основателно е приел, че задълженията й за ТЕ са в размер на 895, 61 лв.
за периода м. 08.2013 г. - 30.04.2015 г.
Според заключението
на ССчЕ за периода са начислени суми за дялово разпределение в общ размер на
65, 66 лв. Въззивният съда споделя изводите на СРС, че такива се дължат. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал.
1 и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите) заплащат на доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и
сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях
търговец. От сумата за дялово разпределение ответницата също дължи 1/4 част
или, както сочи и СРС – 16, 42 лв.
По исковете за установяване на задължения за лихви за
забава – по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД СРС :
Относно забавата в плащането на суми за ТЕ консумирана
след 31.01.2014 г. (както в процесния случай) са приложими Общите условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014
г. Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че отделните периодични
задължения стават изискуеми ежемесечно, но длъжникът изпада в забава на
плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване
на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен
период на интернет страницата на ищеца.
Според
чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са заплатени в срока по ал. 2.
При това разрешение и при липса на доказателства за
публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството следва да се
приеме, че ответницата не е поставена в забава в плащането на задълженията за
ТЕ и исковете за установяване на задължения за лихви за забава са
неоснователни.
Относно задълженията за
заплащане на суми за услугата дялово разпределение за процесния период също не
са ангажирани доказателства от ищеца за изпадане в забава на ответницата,
поради което исковете за лихви върху тези
суми също са неоснователни.
Доколкото изводите
на въззивния съд частично не съвпадат с тези на СРС, решението следва да се
потвърди в частите, в които са уважени исковете за главница за ТЕ и дялово
разпределение, както и в частите, в които тези искове са отхвърлени до пълните предявени
размери, като се отмени само в частите, в които са признати задължения за лихви
върху главното вземане и това за суми за услугата дялово разпределение и
исковете следва да се отхвърлят изцяло.
По разноските пред СРС :
С оглед
частичната промяна на резултата от спора, решението на СРС следва да се отмени над размер от 184
лв. до присъдения размер от 216, 89 лв. по присъдените в полза на ищеца
разноските за исковото производство. Доколкото разноските присъдени на ищеца за
заповедното производство са в по - малък размер от направените, настоящият
състав намира, че в тази част решението не следва да се променя.
По разноските в полза на ответницата съдът намира, че
изводите на СРС за липса на доказателства за прилагане на чл. 38 ЗАдв.
съответстват на данните по делото и не се налага промяната им.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора -
жалбата на ответницата ще бъде уважена за много малка част от размерите на
претенциите, в нейна полза, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се
присъдят и разноски за производството пред СГС в размер на общо 15 лв. от
платената държавна такса, съобразно отхвърлената част от исковете.
Доказателства за други разноски не са ангажирани от ответницата до приключване
на устните състезания.
Доколкото в по - голямата
част жалбата на ответницата няма да бъде уважена, право на разноски за тази
част има въззиваемата страна по нея –
ищеца. На основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК вр. със ЗПП, в полза на
ищеца се съдът определя 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция.
Доколкото неговата жалба ще бъде изцяло отхвърлена, по нея разноски не му се
дължат.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение № 444664/05.07.2018
г. на СРС, 143 с - в по гр. д. № 74276/2016 г. в частите, в които е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.Д.Д., ЕГН **********,
дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК *******лихва
за забава в размер на 155, 95 лв. върху сумата за ТЕ от 895, 61 лв. за ТЕ,
за периода от 15.09.2013 г. до 09.09.2016 г., както и сумата от 3, 56 лв. – лихва за забава върху сумата
за дялово разпределение от 16, 42 лв. (погрешно вписана като 65, 66 лв.), за които
суми е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 52613/2016 г. на CPC, 143
с - в, както и в частта, в която В.Д.Д., ЕЕН **********,
е осъдена да заплати „Т.С." ЕАД, с ЕИК *******, на основание чл. 78, ал.
1, вр. с ал. 8 ГПК, разноските в исковото производството над размер от 184 лв. да
присъдените от 216,89 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА
:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 415, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване
за установено, че В.Д.Д.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК *******лихва за забава в размер
на 155, 95 лв. върху сумата за ТЕ от 895, 61 лв. за ТЕ, за периода от
15.09.2013 г. до 09.09.2016 г., както и сумата от 3, 56 лв. - лихва за забава
върху сумата за дялово разпределение от 16, 42 лв. (погрешно вписана като 65,
66 лв.) за същия период, за които суми е издадена заповед за изпълнение по гр. д.
№ 52613/2016 г. на CPC, 143 с - в.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 444664/05.07.2018 г. на СРС, 143 с - в по гр. д. № 74276/2016 г. в частите, в
които е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.Д.Д., ЕГН **********, дължи на
„Т.С." ЕАД, с ЕИК *******сумата от 895, 61 лв. за доставена топлинна
енергия през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г., за имот : апартамент №
54, находящ се в гр. София, ж. к. *******и сумата от 16, 42 лв. - главница за услугата дялово разпределение за
периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва върху сумите
от 17.09.2016 г. (подаване на заявление) до изплащане, както и в частите, в
които исковете са
отхвърлени, по главницата за ТЕ - над размер 895, 61 лв. до предявения от 3 777, 09 лв., по главницата
за сума за дялово разпределение – над размер от 16, 42 лв. до предявения
от 65, 66 лв., по лихвата за забава върху главницата за ТЕ – над размер от 155,
95 лв. до предявения от 620, 42 лв. и по лихвата за забава върху сумата за
дялово разпределение - над размер от 3, 56 лв. до предявения от 14, 25 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, с адрес *** да заплати на В.Д.Д.,
ЕГН **********,***. *******, офис 30, чрез адв. С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 15 лв. държавна такса за СГС, според отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК,
В.Д.Д., ЕГН **********, адрес на представителя си :
гр. София, ул. Г. *******, офис 30, чрез адв. С., да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК *******, с адрес: ***, разноски за СГС в размер на 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.” ООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.