№ 5992
гр. София, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505184 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 2623 от 15.02.2024 г., постановено по гр. д. № 48440/2020 г. по описа на
СРС, 182- ри с- в, е отхвърлен предявеният от Р. П. Х. отрицателен установителен иск с
правна квалификация по чл. 439 ГПК против „ЕОС М.“ ЕООД за признаване на установено,
че ищцата Р. П. Х. не дължи на „ЕОС М.“ ЕООД сумата от 1 581,65 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит, за което вземане е издаден изпълнителен лист
от 21.12.2013 г. по ч. гр. д. № 43030/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 30- ти с- в и
е образувано изпълнително дело № 20147810400080 от 2014 г. по описа на ЧСИ Г.Д., рег. №
781 към КЧСИ, поради погасяване на вземането по давност.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищцата Р. П. Х. срещу
решението с излагане на доводи за неправилност и необоснованост. Поддържа се, че е
неправилен изводът на СРС, че всички подадени след настъпване на перемпцията молби
следва да се считат като подадени за образуване на ново изпълнително дело. Твърди се, че
петгодишният давностен срок продължава да тече и по време на висящността на
производството. Моли се съдът да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
1
ответника „ЕОС М.“ ЕООД, в който се изразява становище за нейната неоснователност.
Моли се съдът да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд установява следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК /отм./. По тези съображения разпоредбата на чл. 439,
ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо
че съдебно дирене не се провежда /така определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представените по
делото писмени доказателства се установява, че в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД
срещу ищцата Р. П. Х. и Н.П.Х. е издаден изпълнителен лист от 21.12.2013 г. по ч. гр. д. №
43030/2013 г. по описа на СРС, 30 ти с- в, с който на длъжниците е разпоредено да заплатят
солидарно на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата в размер на 1 581,65 лв.,
представляваща незаплатена главница по договор за издаване на национална кредитна карта
Райкарт № 0702010113251195 от 01.02.2007 г., ведно със законна лихва за периода от
15.10.2013 г. до изплащане на вземането, редовна лихва в размер на 383,60 лв. за периода от
15.09.2011 г. до 20.05.2013 г., наказателна лихва в размер на 306,55 лв. за периода от
17.10.2011 г. до 09.10.2013 г., сумата 45, 44 държавна такса и 208 лв. възнаграждение за
юрисконсулт.
Изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
от 21.12.2013 г. по ч. гр. д. № 43030/2013 г. по описа на СРС, 30- и с- в. Видно от
2
представените по делото писмени доказателства, поканата за доброволно изпълнение и
заповедта за изпълнение са получени от длъжника Р. Х. на 18.03.2014 г. Няма данни
последната е да е възразила в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу заповедта за изпълнение, от
което следва, че същата е влязла в сила на 01.04.2014 г.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект по отношение на
изпълняемото право, аналогичен на силата на пресъдено нещо, като се преклудира
възможността длъжникът да релевира възражения за недължимост на сумите, предмет на
заповедта за изпълнение, основание на факти, възникнали до изтичане на срока за
възражение, поради което се получава ефект на разрешен спор за съществуване на вземане и
новата давност е пет години на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане в сила на
заповедна за изпълнение. Ето защо, течението на погасителната давност следва да бъде
преценено от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 01.04.2014 г.
По време на висящността на заповедното производство за принудително събиране на
сумите, за които е издаден процесният изпълнителен лист, е образувано изпълнително дело
№ 20147810400080/2014 г. по описа на ЧСИ Г.Д..
Не се спори между страните, че след образуване на изпълнителното дело въз основа
на валидно възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за цесия между
първоначалния взискател „Райфайзенбанк България“ ЕАД и „ЕОС М.“ ЕООД е настъпило
частно правоприемство по отношение на вземанията по процесното изпълнително дело, като
длъжниците са били уведомени за извършената цесия, видно от саморъчно изписания текст
на гърба на л. 13 от изпълнителното дело, под който текст се е подписала и въззивницата Р.
Х..
Съгласно чл. 116, б. „в)“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето
по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
Според същото Тълкувателно решение в изпълнителния процес давността не спира,
защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи,
3
защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. С оглед на това е възприето разрешението, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Предвид
изложеното в цитираното Тълкувателно решение е посочено, че Постановление на Пленума
на Върховния съд № 3/1980г. следва да се счита за изгубило сила.
Във връзка с горното в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС е
прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. За тях давността е
започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.
В конкретния случай към момента на приемането на ТР № 2/26.06.2015 г.
изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения на 21.12.2013 г.
изпълнителен лист, е било висящо. Според т. 1 от ТР № 2/04.07.2024 г. по т. д. № 2/2023 г.,
ОСГТК, ВКС в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство,
образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство
не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези
от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение
на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу
останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на
взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. В
настоящия случай след образуване на изпълнителното дело въз основа на молба от
30.01.2014 г., подадена от първоначалния взискател „Райфайзенбанк България“ ЕАД,
изпълнителни действия спрямо кой да е от солидарните длъжници /Н.Х. и Р. Х./, годни да
прекъснат давността, са извършени едва през 2017 г. Ето защо, настоящия състав намира, че
изпълнителното дело е прекратено на дата 30.01.2016 г. по силата на закона на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК – с изтичането на две години от датата, на която е извършено последното
изпълнително действие /така т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по
т.д. № 2/2013 г./
До 26.06.2015 г. обаче давност не е текла. Това е така, защото при съвкупна преценка
на събраните в производството писмени доказателства и в съответствие с цитираната по-
горе задължителна съдебна практика приложение следва да намери Постановление № 3/1980
г. на Пленума на Върховния съд, според което погасителна давност не тече, докато трае
изпълнителният процес за принудителното осъществяване на вземането. Приложение следва
да намери и ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, според което
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по
изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. За тях давността е започнала да тече от
26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. В този смисъл и
4
досежно процесното вземане петгодишната давност е започнала да тече от 26.06.2015 г., като
същата е следвало да изтече на 26.06.2020 г.
Както вече беше посочено, процесното изпълнително производство е било
прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 30.01.2016 г., като по
делото се съдържат данни, че на 04.05.2018 г. от работодателя на длъжника Р. Х. „К.“ ЕООД
е получено запорно съобщение. Според цитираната по- рано т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС налагането на запор прекъсва давността. Според т. 3
от ТР № 2/04.07.2024 г. по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК, ВКС погасителната давност се прекъсва
от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила
перемпция.
Във връзка с горното налагането на запор, представляващо само по себе си
изпълнително действие, годно да прекъсне давността, макар и извършено след настъпването
на перемпция по процесното изпълнително дело, но преди изтичане на петгодишната
давност, започнала да тече на 26.05.2015 г., е прекъснало давността, като от дата 04.05.2018
г. е започнало течението на нова петгодишна давност, изтичаща на 04.05.2023 г.
Междувременно взискателят с молба от 28.08.2020 г. /в срока на новата петгодишна
давност/ е поискал от ЧСИ да извърши справка в НОИ за съществуването на регистрирани и
непрекратени трудови договори и/или доходи от пенсия, като при наличието на такива да
наложи запори. В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се
прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско действие за
принудително изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител /или друг
орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синидик, съд по
несъстоятелността/ и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на
кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова, ако искането от кредитора
е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган
преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора,
давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е
изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не
се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието.
Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с
обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След това тя се прекъсва
последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни
процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта,
разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т.н. до
влизането в сила на постановлението за възлагане. В тази връзка, въпреки че в кориците на
процесното изпълнително дело не се съдържат данни ЧСИ да е предприел отделни
процесуални действия по налагане на запори в изпълнение на искането на взискателя, то с
оглед на изложеното давността е била прекъсната с искането от дата 28.08.2020 г. Предвид
това погасителната давност не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба.
Настоящата инстанция намира за неоснователно изтъкнатото във въззивната жалба, а
5
именно че петгодишният давностен срок продължава да тече и по време на висящността на
производството. Това е така, защото след предявяването на исковата молба в съда давността
е спряла да тече – по арг. от чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, доколкото спорът е относно вземането
/в този смисъл решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, IV г. о.,
определение № 3533/15.11.2023 г. по гр. д. № 1843/2023 г. на ВКС, IV г. о./.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1
ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 в полза на въззиваемата страна
следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция. Ето защо, въззивницата
следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия сума в размер на 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2623 от 15.02.2024 г., постановено по гр. д. №
48440/2020 г. по описа на СРС, 182- ри с- в, с което е отхвърлен предявеният от Р. П. Х.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******* отрицателен установителен иск с
правна квалификация по чл. 439 ГПК против „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж. к. ******* ******* за признаване на установено, че
ищцата Р. П. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******* не дължи на „ЕОС М.“
ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. ******* *******
сумата от 1 581,65 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит, за
което вземане е издаден изпълнителен лист от 21.12.2013 г. по ч. гр. д. № 43030/2013 г. по
описа на Софийски районен съд, 30- ти с- в и е образувано изпълнително дело №
20147810400080 от 2014 г. по описа на ЧСИ Г.Д., рег. № 781 към КЧСИ, поради погасяване
на вземането по давност.
ОСЪЖДА Р. П. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******* да заплати
на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
******* ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7