Р Е Ш Е Н И Е
град София, 30.12.2019 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІ-В състав в публично съдебно
заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА
въз.гр.дело №15060 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от И.Н.И. срещу съдебно решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по гр.д.№ 70380/2016г. по описа на СРС, 31 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от нея искове с правно основание чл. 108 от ЗС против П.Н.И. и И.Н.И. за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственица по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 126, т. XVI, д. № 3336 от 13.03.1992 г., на дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор № 02659.2193.1403 по кадастрална карта и кадастралните регистри на гр. Банкя, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, което дворно място се намира в гр. Банкя, Столична община, с административен адрес: гр. Банкя, ул. „*********с площ съгласно кадастралната скица от 503 кв. м., при съседи: имот с идентификатор № 02659.2193.1404, 02659.2193.580, 02659.2193.533, 02659.2193.1402, ведно с построената в дворното място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 02659.2193.1403.1, със застроена площ от 92 кв.м., на три етажа, по силата на приращение – построяване след 13.03.1992 г. в собственото на ищцата дворно място на гараж с две клетки с идентификатор 02659.2193.1403.2 и по силата на наследяване по закон от Н.И., починал на 19.12.2013 г., и П.И., починала на 09.12.2014 г., на ½ ид. ч. от помощна постройка /хамбар/, построена в сградата с идентификатор № 02659.2193.1403.3, и за осъждане на ответниците да предадат владението върху описаните вещи на ищцата; както и в частта, в която се определя срока за обезщетяване поради лишаване от правото да ползва свой имот.
В жалбата са
инвокирани доводи относно незаконосъобразност и неправилност на съдебното
решение, като постановено в нарушение на закона. Навеждат се аргументи за неправилност
на извода на съда относно придобиването от ответниците на правото на
собственост на основание давностно владение върху процесните имоти. В подкрепа
на това твърдение се излагат аргументи за неправлна оценка от страна на съда на
показанията на свидетелката П., Твърди се, че около два месеца след описаната
от свидетелката разправия ищцата се е изнесла доброволно от къщата поради
отказания и контакт със семейството след свадата и усилията за изолирането и от
домакнството. Изразява се становище, че описаното от свидетелката не дава
основание за констатация за наличие на промяна на намерението в упражняването
на фактическа власт от родителите на ищцата върху имотите. Поведението на майка
и било насочено срещу обитаването от нея на първия етаж, който тя обичайно е
ползвала и указанието и занапред да
обитава втория етаж – дотогава необитаван. Около два месеца след инцидента
ищцата обитавала този втори етаж. Изложени са доводи, че констатацията на съда,
че след инцидента титулярите на вещното право на ползване „не са се настанили в
освободеното от ищцата пространство след нейното напускане“ обуславя извод за
зачитането на правата и от родителите и, а не обратното. Твърди се, че
претендентът владелец не е държал имотът като свой. Сочи се, че по делото липсват доказателства
за това майката да е демонтрирала промяна на правото на ползване, което си е
запазила във владение като предпоставка за придобиване на имота по давност,
тоест че не е налице явна промяна на държането във владение. Изложени са аргументи, че завладяване е
налице, когато промяната в намерението фактическата власт да се упражнява
вместо в израз на правото на ползване, във владение изключително и само за себе
си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат
правата на досегашния собственик и които да са могли да станат достояние на
ищцата. Твърди се, че такива действия не са установени, а именуваното
„изгонване“ от дома, се е изразило в доброволното му напускане и не може да
бъде еквивалент на такова волеизявление. Твърди се, че при липса на такива
действия промяната на намерението е скрита и не могат да настъпят последиците
на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Акцентира се на довода, че настояването ищцата да смени
етажа, който е обитавала в момента, с другия, на който преди е живяла, от
нейната майка, не може да се приравни с дължимото по закон действие на
владелеца, който желае да придобие чужд имот посредством своене за себе си.
Твърди се, че състоял се битов конфликт между роднини необосновано и
неоснователно се преценява от съда като изрично манифестирана воля да се
установи владение върху имота. Изразява се становище, че по делото не е
установено, а е от съществено значение за правилното му решаване, кога и по
какъв начин ищцата е напуснала дома си; как са постъпили нейните родители с
площта, която тя е обитавала, а също и с нейните вещи; имало ли е промяна в
начина на ползване на „нейното пространство“, ако да – кога и по какъв начин е
настъпила промяната. Изразява се становище за неправилност на аргумента на съда
в полза на констатацията за възникване на основание за придобиване на имота
чрез давностно владение, че не се установява ищцата да е упражнявала фактическа
власт под каквато и да е форма върху процесните имоти след 1995 г. Твърди се,
че само по себе си неупражняването на фактическа власт не води до загуба на
правото на собственост, а тази последица може да настъпи само при упражняване
на владение на имота от трето лице. Твърди се, че родителите на ищцата доказано
и мотивирано са ползвали имота, упражнявайки своето право на ползване. Сочи се,
че след като праводателите на ответниците са ползвали имота в упражняване на
запазеното си право на ползване и не са демонстрирали поведение на владелци, то
установяването на владелчески намерения от страна на ответниците е възможно
едва след тяхната смърт – за Н.И. след датата 19.12.2013г., а за П.И. –
06.12.2014 г. Твърди се, че владението е възможно да бъде осъществено от двете
ответници само на самостоятелно, на лично основание и от възникване на
възможността за това. Обобщава се, че нито от края на 2013 г., нито от края на
2014 г., нито от 2017 г., когато пред ищцата за пръв път ответниците са
демонстрирали отхвърляне на нейните права, което съдът е описал и кредитирал,
не са изминали десет години, поради което никоя от ответниците не може да
придобие право на собственост въз основа на изтекла придобивна давност. Сочат
се аргументи за неправилност на изводите на съда досежно началния момент на
възникване на правото на собственост в полза на ответниците, дори хипотетично
да се приеме, при условията на евентуалност, че праводателите им са упражнявали
давностно владение на процесния имот. В тази връзка се посочва, че съдът е
приел, че собствеността е придобита от 01.01.2016 г.,приемайки, че владение на
ответниците е започнало през 1995 г. Изрязяват становище, че при тази
констатация, десетгодишният давностен период е следвало да изтече през 2006 г.,
но че за да бъде придобита собствеността е необходимо изрично позоваване на
този придобивен способ от страна на наследниците на владетеля наследодател,
което в случая се е случило през 2017г. В случай, че въззивната инстанция
зачете тази хипотеза, твърдят, че крайният момент на начисляването на
обезщетението би следвало да бъде от датата на подаване на исковата молба.
Изложени са доводи, че първоинстанционният съд необосновано и неправилно е
променил в посока на увеличаване държавната такса за предявените искове. С
оглед изложеното се моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да
постанови ново, с което да уважи предявените ревандикационни искове като
основателни и доказани, да уважи претенциите за обезщетение поради лишаване от
право на ползване за исковия период и да отмени решението в частта за
преизчисляване и увеличаване на държавните такси. Претендират се сторените
разноски по делото. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемите страни – И.Н.И. и П.Н.И.,
чрез адв. Г., депозират писмен отговор на въззивната жалба. Оспорват я като
неоснователна. Навеждат аргументи за валидност, допустимост и правилност на
обжалвания съдебен акт. Сочи се, че още в отговора на исковата молба
ответниците своевременно са направили възражение, че владеят процесните имоти и
са ги придобили по давност. Изразява се становище, че манифестираната воля от
страна на майката на ищцата, действаща в лично качество и като представител на
своя съпруг, че същата владее имотите като свои, е установена чрез разпита на
свидетел, доведен от ищцата, като указването и занапред да обитава втория етаж
се интерпретира в смисъл, че към онзи момент майката на ищцата се е
разпореждала с имота, като е указала на дъщеря си къде да живее,
демонстрирайки, че владее имота като собственик и като такъв определя как същият
ще се използва и от кого. Сочи се, че не става ясно по отношение на кой точно
етаж ищцата твърди, че не са се нанесли в освободеното от нея пространство,
както и че е необоснован извода, че това представлява зачитане на правата и.
Изложени са подробни съображения относно твърдението на ответниците, че са
придобили имота, позовавайки се на придобивна давност. Прави се искане съдът да
потвърди обжалваното решение. Претендира се
присъждане на разноски, предоставен е списък по чл. 80 от ГПК, адвоктът моли на
осн. чл. 38 от ЗАдв. да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение.
Предявени са от И.Н.И. срещу И.Н.И. и П.Н.И. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 73 ЗС.
С оглед постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от нея искове с
правно основание чл. 108 от ЗС против П.Н.И. и И.Н.И. за признаване на
установено в отношенията между страните, че ищцата е собственица по силата на
договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане,
обективиран в нот. акт № 126, т. XVI, д. № 3336 от 13.03.1992 г., на дворно
място, представляващо поземлен имот с идентификатор № 02659.2193.1403 по
кадастрална карта и кадастралните регистри на гр. Банкя, одобрени със Заповед №
РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, което дворно място се намира в
гр. Банкя, Столична община, с административен адрес: гр. Банкя, ул. „*********с
площ съгласно кадастралната скица от 503 кв. м., при съседи: имот с
идентификатор № 02659.2193.1404, 02659.2193.580, 02659.2193.533,
02659.2193.1402, ведно с построената в дворното място еднофамилна жилищна
сграда с идентификатор № 02659.2193.1403.1, със застроена площ от 92 кв.м., на
три етажа, по силата на приращение – построяване след 13.03.1992 г. в
собственото на ищцата дворно място на гараж с две клетк с идентификатор
02659.2193.1403.2 и по силата на наследяване по закон от Н.И., починал на
19.12.2013 г., и П.И., починала на 09.12.2014 г., на ½ ид. ч. от помощна
постройка /хамбар/, построена в сградата с идентификатор № 02659.2193.1403.3, и
за осъждане на ответниците да предадат владението върху описаните вещи на
ищцата; както и в частта, в която се определя срока за обезщетяване поради
лишаване от правото да ползва свой имот.
Видно от молба с вх. № 5008093 от 23.01.2017г. в изпълнение на дадените и
от съда указания ищцата е направила уточнение, че извежда правото си на
собственост върху процесиите имоти от следните придобивни основания, само които
съдът е длъжен и може да обсъжда, съгласно посоченото по-горе:
A)
за дворното място
и жилищната сграда - договор за придобиване на недвижим имот срещу гледане и
издръжка от 13.03.1992 г.;
Б) за гаража с две
клетки - приращение (чл. 92 ЗС);
B)
за хамбара -
наследяване по закон от Н. Г. И. и П. Г. И., като по отношение на него се
претендира осъждането на ответниците да освободят и предадат владението върху
½ от него.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка по делото е следната:
Не се спори, а се установява и от представения нот.акт № 126, т. XVI, д. №
3336 от 13.03.1992 г., нот. В.А., че наследодателите на страните - родители на
ищцата и баба и дядо на ответниците - Н. Г. И. и П. Г. И. са прехвърлили на
ищцата в законоустановената форма правото на собственост върху първите два
процесии недвижими имота - дворното място и масивната жилищна сграда срещу
задължението на приобретателката да гледа и издържа прехвърлителите и при
учредено (запазено) вещно право на ползване върху имотите, докато са живи.
Видно от представеното разрешение за строеж № 59/25.05.1993 г. ищцата е
направила необходимите стъпки за разрешаване строителството на процесния гараж
с две клетки, като заключението на в.л. М. по СТЕ, което съдът възприема като компетентно
изготвено и неоспорено от страните, е, че непосредствено след издаване на
разрешението е построен и гаражът. Във всеки случаи ответниците не твърдят
гаражът да е построен преди 13.03.1992 г., което в съвкупност с вече цитираното
разрешение на строеж и заключението на вещото лице мотивира съда да приеме за
установено, че гаражът е построен след 13.03.1992 г.
След смъртта на сестрата на ищцата и майката на ответниците по делото през
1986г. процесният имот е бил обитаван от ищцата И.И., нейните родители и двете
и племенници – ответници по делото - П.И. и И.И., като от показанията на св. П.
се установява, че в различни периоди от време живеещите лица в имота са
предприемали промени и размествания по отношение на етажите, който са
обитавали. „Ответниците живееха на втория етаж с родителите си“; „Бабата пожела
дъщерята да отиде на втория етаж, дотогава тя живееше на първия етаж“; „Като
стана инцидента , едната от ответниците живееше с И., спеше на етажа, другата беше
долу“.
От показанията на разпитаните по делото свидетели, а именно св. П., св. Кръстева,
св. Тишков, се установява, че между ищцата и ответницата П.И. е имало караница,
като от показанията на св. П., която единствена от разпитаните по делото
свидетели посочва конкретна година на избухването на описания от свидетелите и
твърдян от страните битов конфликт, свадата се е състояла през 1995 г., който
момент не се оспорва и от ответниците по делото. Видно от показанията на св. П.,
майката на ищцата взела страната на внучките си, като поискала ищцата да се
премести на съседния етаж: „бабата пожела дъщерята да отиде на втория етаж“.
Известно време след това през същата година ищцата се изнесла от процесния имот
и започнала да обитава друго жилище, като не посещавала процесния имот поради
влошени отношение с обитателите му. След смъртта на родителите на ищцата – на
баща и на 18.12.2013г. и на майка и на 6.12.2014г., в имота останали да живеят
ответниците по делото - П.И. и И.И..
През 2017г. ищцата посетила процесния имот, за да разговаря с ответницата И.И.,
но достъпът до него и бил отказан, което се установява от показанията на св. П.:
„Не и било позволено да влезе“.
Предвид
възприемането на така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. На основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, в частта, в която е обоснован извод, че е доказано
осъществяването на посочените от ищцата придобивни способи по отношение на
първите три имота, както и по отношение на следните констатации:
Не се спори, а се установява и от представения нот.акт № 126, т. XVI, д. №
3336 от 13.03.1992 г., нот. В.А., че наследодателите на страните - родители на
ищцата и баба и дядо на ответниците - Н. Г. И. и П. Г. И., са прехвърлили на
ищцата в законоустановената форма правото на собственост върху първите два
процесии недвижими имота - дворното място и масивната жилищна сграда срещу
задължението на приобретателката да гледа и издържа прехвърлителите и при учредено
(запазено) вещно право на ползване върху имотите, докато са живи.
Противно на доводите на ответниците твърдението за неизпълнение на
тази договор от страна на приобретателката на задължението й за гледане и
издръжка, независимо от това дали то е пълно или само неточно, временно или
трайно, не може да доведе до разваляне на договора по право. В допълнение на
доводите, изложени от първоинстанционния съд, настоящият състав намира, че
следва да се посочи, че развалянето на договор за издръжка и гледане се осъществява
по съдебен ред, когато обект на престацията на прехвърлителя е недвижим имот.
Поради изложеното евентуалното неизпълнение от страна на ищцата на задълженията
й за гледане и издръжка на прехвърлителите е породило в полза на последните
правото на разваляне на договора, което е било упражнимо по съдебен ред
съгласно чл. 87, ал. 3 ЗЗД, но приобретателите не са се възползвали от това си
право.
Видно от представеното разрешение за строеж № 59/25.05.1993 г. ищцата е
направила необходимите стъпки за разрешаване строителството на процесния гараж
с две клетки, като заключението на в.л. М. по СТЕ, което съдът възприема като
компетентно изготвено и неоспорено от страните, е, че непосредствено след
издаване на разрешението е построен и гаражът. Във всеки случаи ответниците не
твърдят гаражът да е построен преди 13.03.1992 г., което в съвкупност с вече
цитираното разрешение на строеж и заключението на вещото лице мотивира съда да
приеме за установено, че гаражът е построен след 13.03.1992 г., поради което ищцата
- като собственица на дворното място — е станала собственица и на построения
гараж на осн. чл. 92 ЗС.
По отношение
на гореописаните обстоятелства и произтичащи от тях правни изводи настоящата
въззивна инстанция споделя изложените в мотивите на първоинстанционното изводи
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд по отношение на тези обстоятелства съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
По отношение на намиращата се в северозападния ъгъл на процесното дворно
място помощна постройка (хамбар), констатирана от в.л. Т. по СОЕ и отразена на
скица от 18.11.2016 г., първоинстанционният съд е приел следното:
Помощната постройка (хамбар) е построена в дворното място преди 13.03.1992
г. Приел е, че действително за този факт
няма преки доказателства по делото, но той, твърдян от ищцата, не е оспорен от
ответниците. Съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат само оспорените факти
от значение за решаване на делото и връзките между тях, като така процесуалният
закон очертава предмета на доказване. Ето защо и постройката е станала
съсобственост на наследодателите на страните Н. Г. И. и П. Г. И.. Съгласно
мотивите на Тълкувателно решение от 18.05.2017г. по т. д. № 5/2015г. на ОСГК на
ВКС, при наличието на сгради, представляващи допълнително застрояване –
спомагателни, обслужващи, второстепенни сгради и постройки, навеси, бараки,
огради и др., които нямат самостоятелно предназначение, а са построени и
предназначени предимно да обслужват даден недвижим имот, такива постройки не
представляват самостоятелен обект на правото на собственост, трайно прикрепени
са към земята или принадлежат към основния обект – земя или сграда, и поради
това общо основание следват собствеността на земята, респ. сградата, към която
са прикрепени, респ. която са предназначени да обслужват, и за тях е приложима
разп. на чл. 92 ЗС и при публична продан на имота, респ. и при всяко
деривативно прехвърляне. В случая и съобразно така изложените мотиви с договора
от 13.03.1992г. родителите на ищцата са
и прехвърлили собствеността и върху тази помощна постройка, независимо че в
договора за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка тази помощна
постройка не е описана.
По отношение на помощната постройка настоящият състав намира, че доколкото
по делото не е налице изрично произнасяне от страна на ответниците, че не
оспорват момента на построяването и и съответно на сочения от ищцата придобивен
способ, този факт не следва да бъде обявяван за безспорен между страните.
Същевременно ищцата по делото, която носи доказателствена тежест за това, не
ангажира доказателства, от които може да се направи извод, че е придобила право
на собственост върху ½ идеална част от постройката на посоченото от нея
основание, чрез посочения от нея придобивен способ, а именно наследяване от
нейните родители. В представената по делото скица от 18.11.2016 г. е посочено,
че за обсъжданата постройка няма документ за собственост. По изложените
съображение съдът намира, че по отношение на помощната постройка (хамбар)
предявеният иск е недоказан и като такъв правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в тази му част.
Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно
незаконосъобразността и неправилността на обжалваното решение.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от доказателствата по делото се установява, че между ищцата и ответницата П.И. е имало караница през 1995 г, майката на
ищцата взела страната на внучките си, като поискала ищцата да се премести на
съдедния етаж. Известно време след това през същата година ищцата се изнесла от
процесния имот и започнала да обитава друго жилище, като не посещавала
процесния имот поради влошени отношение с обитателите му. След смъртта на
родителите на ищцата – на баща и на 18.12.2013г. и на майка и на 6.12.2014г., в
имота останали да живеят ответниците по делото - П.И. и И.И..
Въз основа на тези обстоятелства
първоинстанционният съд е направил извод за основателност на въведеното
правопрекратително възражение от ответниците за изтекла в тяхна полза
придобивна давност по отношение на процесните имоти. Във въззивната жалба са
изложени подробни съображения в подкрепа на твърденията на въззивницата за
неправилност на тази констатация, а в отговора на въззивната жалба се съдържат
оспорвания на тези твърдения и аргументи за правилност на съдебния акт в тази
му обжалвана част. По отношение на въведеното възражение на ответниците за
изтекла в тяхна полза погасителна давност настоящият състав намира следното:
Владението е факт, а не право. За
разлика от него правомощието владение не е самостоятелно вещно право , а
съставна част от съдържанието на едно субективно право. То е едно от
правомощията на собственика или на ползвателя. Правомощието владение се
основава на притежаването на едно субективно право и фактическата власт се упражнява по силата на притежаваното вещно
право. Освен това при упражняване правото на владение въобще не се поставя
въпрос за намерението, с което се осъществява фактическата власт.
В настоящия случай Н. Г. И. и П. Г. И. са прехвърлили на ищцата в законоустановената форма
правото на собственост върху първите два процесии недвижими имота - дворното
място и масивната жилищна сграда срещу задължението на приобретателката да
гледа и издържа прехвърлителите и при учредено (запазено) вещно право на
ползване върху имотите, докато са живи. От изложеното следва, че прехвърлите са
упражнявали правомощието владение върху процесния имот, произтичащо от ограниченото
вещно право на ползване, което са имали върху него по силата на сключения
договор.
Правото
на ползване включва в своето съдържание две основни правомощия – да се владее
чуждата вещ и да се ползва. Това правомощие владение не е владение по смисъла
на чл. 68 от ЗС. Ползвателят упражнява фактическата власт върху чуждата вещ,
защото има право да я упражнява. Освен това, липсва намерението да я държи като
своя. Той може да брани своето владение и с петиторни искове, ако се нарушава
владението му, разполагайки с иск срещу всеки, включително и срещу собственика.
За собственика остава само т. нар. „гола собственост“. При наличие на учредено
вещно право на ползване, собственикът не може да упражнява правомощието си да
ползва вещта, ползва я друг. Но той не може да упражнява и владението върху нея
– фактическата власт е в ръцете на ползвателя. Ползвателят може да отдава под
наем чуждата вещ (чл. 60 ЗС) и да извършва различни действия на управление, свързани
с вещта, включително и да определя начина на нейното ползване. Дори да се
приеме, че майката на ищцата е пожелала последната да промени обитавания от нея
етаж или че след напускането на жилището от ищцата не я е допускала, то това е
израз на упражняване на правомощията, включени в правото на ползване върху
имота, запазено за нея и съпруга и. Същевременно от доказателствата по делото
не се установява доводът на ответниците, че ищцата е била „изгонена“, а
единствено свидетелските показания доказват обстоятелството, че тя е напуснала
обитаваното от нея жилище поради влошените отношения между нея и роднините и,
които също са го обитавали.
В
настоящия случай установеното по делото обитаване на процесното жилище от
родителите на ищцата и постигането на различни уговорки относно обитаването на
етажите представлява форма на упражняване на притежаваното от тях право на
ползване и произтичащото от него правомощие владение. От доказателствата по
делото не се установява поведение на родителите на ищцата, от което да се
заключи, че е налице трансформация в тяхното намерение в насока да са
упражнявали владение върху имота, фактически извършвайки действия в по-голям
обем от този на ограниченото вещно право, с което са разполагали. Не се
установява извършването от тяхна страна на действия по разпореждане с имота,
което е правомощие, присъщо на по-голямото по обем право на собственост, нито са манифестирали пред ищцата поведение, отричащо нейното право на
собственост върху процесния имот.
От изложената констатация, че
родителите на ищцата са ползвали имота в упражняване на запазеното си право на
ползване, то установяването на владелчески намерения от страна на ответниците е
възможно едва след тяхната смърт. За Н.И. това е след датата 19.12.2013г., а за
П.И. – 06.12.2014г. Не е налице правно основание обстоятелството, че ищцата е
обитавала друг, притежаван от нея имот и не е посещавала процесните имоти, да
доведе до загубване на придобитото от нея чрез договор право на собственост
върху имотите. Такава последица е възможно да настъпи само ако срещу него върху
неползвания имот е установено владение от страна на трето лице – владелец.
Първият елемент от състава на
придобивната давност е упражняване на владение. Необходимо е владението да
съдържа признаците, установени в чл. 68 от ЗС.
Чл. 68 от ЗС определя владението като „упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя“. Външен,
обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт. Действията
, съставляващи фактическа власт на владелеца , могат да бъдат най-различни –
техният обем зависи от обема на вещното право, което той фактически упражнява. Субективният
признак на владението е намерението на владелецът – той държи вещтта като свое,
т. е той се смята или иска да стане собственик.
Чл. 68, ал. 2 от ЗС определя държането
като „упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като
своя“. Общото при владението и държането е, че и при двете е налице
упражняването на фактическа власт върху вещ. Разликата е само в анимуса – в
намерението – държателят няма намерение да свои вещта. Той държи вещта за
другиго – за владелецът или за собственика. От тях той е получил фактическата
власт на основание, което изключва
намерението вещта да се държи като собствена.
Владението трябва да бъде явно, а то е явно тогава, когато всеки, включително
и предишният владелец, може да разбере, че се упражнява фактическа власт с
намерение да се свои вещта.
От доказателствата по делото се установява,
че първите действия, извършени от ответниците, с които са обективирали спрямо
ищцата по делото намерение да владеят имота за себе си, отричайки правата и, са
доводите им, изложени в отговора на исковата молба, както в последствие и
отказа им да я допуснат в процесния имот,осъществен през 2017г. С отговора на
исковата молба за пръв път ищците дават израз на намерението си да владеят
имота като свой, позовавайки се на придобивна давност. Именно това е момента,
от който по делото се доказва, че ответниците са започнали да упражняват
владение върху имота, демонстрирайки намерение да го своят, като посещението на
ищцата през 2017 г. в имота е първият доказан по делото момент, в който
ответниците по делото с фактически действия са демонстрирали явно пред нея
намерението си за своене на имота.
Вторият елемент на придобивната давност е изтичането на определен период от
време, през който се упражнява владението. Срокът за недвижими имоти е 5 години
за добросъвестно и 10 години за недобросъвестно владение. От въведените от
ответниците твърдения следва, че възражението им касае придобивна давност въз
основа на недобросъвестно владение.
Към придобивната давност се прилага съответно чл. 115 от ЗЗД, като в цитираната
разпоредба е предвидено, че давността спира да тече докато трае съдебния
процес, в случая процеса по предявения иск за собственост. В настоящият случай
исковата молба е депозирана на 02.12.2016г., като на осн. чл. 116 ЗЗД
придобивната давност е прекъсната с предявяването на иска.
Настоящият състав намира, че обитаването на имота от ответниците през времето,
когато те са жвеели като деца при своите баба и дядо – родители на ищцата, е от
категорията на т. нар. търпими действия, които не могат да служат за основание
за владение, годно да породи правни последици, макар да съставлява въздействие
върху вещта. Търпимите действия се базират на добрите човешки взаимоотношения,
в настоящия случай между роднини – ответниците и техните баба дядо, след смъртта им между тях и ищцата,
поради което се търпят действия върху имот, за които лицата, които ги извършват,
нямат никакво право. За да се определят действията на трето лице като търпими
действия, нужно е да се има предвид неговата воля, както и тази на собственика.
Не се доказва по делото дори след смъртта на родителите си до момента на
предявяване на исковата молба ищцата да е възразила срещу обстоятелството, че
племенниците и са продължили да обитават имота и след смъртта на баба си и дядо
си, нито пък до момента на подаването на отговор на исковата молба, а по-късно
и с действията си през 2017-та година, ответниците са манифестирали пред нея
намерение да владеят имота за себе си. Дори да се приеме, че след смъртта на
родителите на ищцата ответниците са владели имота като свой и че е намерила
приложение презумцията на чл. 69 от ЗС, то до предявяването на иска през 2016г.
отново не е изтекъл предвидения от закона десетгодишен срок на придобивната
давност.
По изложените съображение настоящият състав намира, че в полза на
ответниците по делото не е изтекъл дестгодишен период на придобивна давност и
възражението им за придобиване на имота по давност е неоснователно.
Настоящият състав приема за доказано, че ответниците владеят имота, предмет
на делото, което не се оспорва от ответниците. Оветниците не доказват, че имат
основание за владението си. По изложените по-горе съображения съдът намира, че
ищцата е собственик на процесните имоти, че ответниците владеят тези имоти,
както и че ответниците нямат основаие за това владение.
От изложените съображение следва извод, че ищцата е собственик на
процесните имоти. Предявеният от нея иск с правно основание чл. 108 от ЗС
следва да бъде уважен, освен в частта, касаеща намиращата се в двора помощна
постройка (хамбар), доколкото съдът намира, че същият не е собственост на
ищцата по силата на претендираното от нея основание за придобиване на право на
собственост.
По исковете с правно основание чл. 73 ЗС
По така предявените искове в тежест на доказване за ищцата е, че е била
собственица на следните процесни имоти – дворно място, ведно с построената в дворното място
еднофамилна жилищна сграда и гараж, в исковия период, че през този период ответниците са владели
имотите и, като са я лишили от възможността да ги ползва, както и размера на
ползата от която е била лишена. Като акцесорен иск, след установено право на
собственост на ищцата върху изброените процесни имоти и доколкото по делото не
се спори и се установява от събраните доказателства, че ответниците са владели
имотите и през исковия период, исковете по чл 73 ЗС са основателни. Те са и
доказани по размер, доколкото според заключението на съдебно-техническата и
оценителна експертиза, приета по делото, средномесечният наем за ползването на
имота в периода 07.12.2014г. до 01.12.2016г. е 604 лв. за един месец, тоест
надхвърля претендираните от ищцата суми.
С оглед изложеното предявените искове с правно основание чл. 73 от ЗС са
основателни и доказани по размер, като следва периодът, за който се дължи обезщетение
да бъде зачетен от 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г., в която му част
първоинстанционното решение следва да бъде изменено, а доколкото исковете са
уважени от първоинстанционния съд в пълния претендиран размер, то исковете
следва да бъдат уважени в същия този претендиран размер и за същите суми,
подробно описани в първоинстанционния съдебен акт, доколкото съдът няма
правомощието да го надхвърли. Настоящият състав няма правомощие да промени първоиснанционния
съдебен акт в частта, в която е присъдено обезщетение за ползването на ½
от помощната постройка (хамбар), независимо от изложената по-горе констатация
за недоказаност на предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС по отношение
на тази постройка и акцесорния характер на иска по чл. 73 от ЗС. Това е така,
тъй като първоинстанционният съдебен акт е обжалван единствено по отношение на
периода, за който е присъдено обезщетение за ползването на процесните имоти, а
в останалата му част е влязло в сила и настоящата съдебна инстанция няма
правомощие да влоши положението на жалбоподателката, инициирала настоящото
производство.
С оглед на изложените съображения атакуваното решение, вкл. и
в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, следва да бъде
отменено и вместо него да бъдат уважени исковете с правно основание чл. 108 от
ЗС, с изключение на частта, касаеща помощната постройка (хамбар), в която част обжалвания
съдебен акт следва да бъде отменен, както и обжалваното решение в частта му, в
която са уважени исковете с правно основание чл. 73 от ЗС следва да бъде отменено
и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове с правно
основание чл. 73 от ЗС да бъдат уважени за целия претендиран период отново в
пълния претендиран от ищцата размер.
Настоящият състав
намира, че размерът на дължимата държавна такса е правилно определен от
първоинстанционния съд, като дължимата държавна такса по ревандикационните
искове е общо 327.01 лв., а по исковете за обезщетения – 400 лв., или общо
727.01 лв. Разликата до внесения размер на държавна такса от ищцата е 323.41
лв. Съобразно изхода на спора с решението ответниците следва да бъдат осъдени
да заплатят посочената сума.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на
спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззивницата следва да бъдат присъдени
направените от нея разноски в първоинстанционното и въззивното производство в
общ размер на 3420.27 лв., от които 1 340.27 лв. – разноски за въззивното
производство и 2080.00 лв. – разноски за първоинстанционното производство. С
оглед изхода на спора на въззиваемата страна не се дължат разноски.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по гр.д.№ 70380/2016г.
по описа на СРС, 31 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от И.Н.И., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 108 от ЗС против
П.Н.И., ЕГН **********, и И.Н.И., ЕГН **********, за признаване на установено в отношенията между
страните, че ищцата е собственица по силата на договор за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт №
126, т. XVI, д. № 3336 от 13.03.1992 г., на дворно място, представляващо
поземлен имот с идентификатор № 02659.2193.1403 по кадастрална карта и
кадастралните регистри на гр. Банкя, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012
г. на изп. директор на АГКК, което дворно място се намира в гр. Банкя, Столична
община, с административен адрес: гр. Банкя, ул. „*********с площ съгласно
кадастралната скица от 503 кв. м., при съседи: имот с идентификатор №
02659.2193.1404, 02659.2193.580, 02659.2193.533, 02659.2193.1402, ведно с
построената в дворното място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 02659.2193.1403.1,
със застроена площ от 92 кв.м., на три етажа, по силата на приращение –
построяване след 13.03.1992 г. в собственото на ищцата дворно място на гараж с
две клетки с идентификатор 02659.2193.1403.2 и за осъждане на ответниците да
предадат владението върху описаните вещи на ищцата, и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на ответниците П.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
и И.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
че ищцата И.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и
съдебен адрес ***, офис 10, чрез адв. С.С., собственица по силата на договор за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт №
126, т. XVI, д. № 3336 от 13.03.1992 г., на дворно място, представляващо
поземлен имот с идентификатор № 02659.2193.1403 по кадастрална карта и
кадастралните регистри на гр. Банкя, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012
г. на изп. директор на АГКК, което дворно място се намира в гр. Банкя, Столична
община, с административен адрес: гр. Банкя, ул. „*********с площ съгласно
кадастралната скица от 503 кв. м., при съседи: имот с идентификатор №
02659.2193.1404, 02659.2193.580, 02659.2193.533, 02659.2193.1402, ведно с
построената в дворното място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор №
02659.2193.1403.1, със застроена площ от 92 кв.м., на три етажа, по силата на
приращение – построяване след 13.03.1992 г. в собственото на ищцата дворно
място на гараж с две клетки с идентификатор 02659.2193.1403.2 и ОСЪЖДА П.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***,
офис 9, чрез адв. И.Г., и И.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
на основание
чл.108 от ЗС да предадат владението върху горепосочените имоти на ищцата И.Н.И., ЕГН **********.
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по
гр.д.№ 70380/2016г. по описа на СРС, 31 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищцата И.Н.И., ЕГН **********, иск с правно основание чл.
108 от ЗС против П.Н.И., ЕГН **********, и И.Н.И., ЕГН **********, за признаване на
установено в отношенията между страните, че ищцата е собственица по силата на
наследяване по закон от Н.И., починал на 19.12.2013 г., и П.И., починала на
09.12.2014 г., на ½ ид. ч. от помощна постройка /хамбар/, построена в
сградата с идентификатор № 02659.2193.1403.3, и за осъждане на ответниците да
предадат владението върху описаната вещ на ищцата.
ОТМЕНЯ решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по гр.д.№
70380/2016г. по описа на СРС, 31 състав, в частта, в която е осъдена П.Н.И., ЕГН **********,
да заплати на И.Н.И., ЕГН **********, на осование чл. 73 ЗС сумата от 10 лв.,
обезщетение за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. – 31.12.2015г. от
възможността да ползва собствената и еднофамилна жилищна сграда, сумата от 10
лв. обезщетение за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. – 31.12.2015 г.
от възможността да ползва собствения и гараж с две клетки и сумата от 10 лв.
обезщетение за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. – 31.12.2015г. от
възможността да ползва собствената и помощна сграда (хамбар) и исковете са
отхвърлени за периода 01.01.2016 г. – 01.12.2016 г., и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА П.Н.И., ЕГН **********, да заплати на И.Н.И., ЕГН **********, на
осование чл. 73 ЗС сумата от 10 лв., обезщетение за лишаването на ищцата в
периода 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г.от възможността да ползва собствената и
еднофамилна жилищна сграда, сумата от 10 лв. обезщетение за лишаването на
ищцата в периода 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г.от възможността да ползва
собствения и гараж с две клетки и сумата от 10 лв. обезщетение за лишаването на
ищцата в периода 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г.от възможността да ползва
собствената и помощна сграда (хамбар).
ОТМЕНЯ решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по гр.д.№
70380/2016г. по описа на СРС, 31 състав, в частта, в която е осъдена И.Н.И., ЕГН **********,
да заплати на И.Н.И., ЕГН **********, на осование чл. 73 ЗС сумата от 10 лв.,
обезщетение за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. – 31.12.2015г. от
възможността да ползва собствената и еднофамилна жилищна сграда, сумата от 10
лв. обезщетение за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. – 31.12.2015 г.
от възможността да ползва собствения и гараж с две клетки и сумата от 10 лв.
обезщетение за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. – 31.12.2015г. от
възможността да ползва собствената и помощна сграда (хамбар) и исковете са
отхвърлени за периода 01.01.2016 г. – 01.12.2016 г., и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА И.Н.И., ЕГН **********, да заплати на И.Н.И.,
ЕГН **********, на осование чл. 73 ЗС сумата от 10 лв., обезщетение за
лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г.от възможността да
ползва собствената и еднофамилна жилищна сграда, сумата от 10 лв. обезщетение
за лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г.от възможността
да ползва собствения и гараж с две клетки и сумата от 10 лв. обезщетение за
лишаването на ищцата в периода 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г.от възможността да
ползва собствената и помощна сграда (хамбар).
ОТМЕНЯ решение № I-31-468692 от 13.08.2018г., постановено по гр.д.№
70380/2016г. по описа на СРС, 31 състав, в частта за разноските.
ОСЪЖДА П.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
и И.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
да заплатят на И.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и
съдебен адрес ***, офис 10, чрез адв. С.С., на основание чл.78, ал.1
вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 3420.27 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА П.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
и И.Н.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис 9, чрез адв. И.Г.,
да заплатят по сметка на Софийския районен съд на осн. чл. 77 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 323.41 лв. невнесена държавна такса.
Решението подлежи на касационно обжалване
в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на
чл.280 ал.1 и ал. 2 от
ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./