Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 14.11.2018 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори
март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9521 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 119 от 19.07.2017 год., постановено по т.дело № 112/ 2017 год.на ВКС,
ТК, І-во отделение е отменено
решение № 8355/04.12.2015 г., постановено по гр.дело № 12946/15 г. от Софийски
градски съд и е върнато делото за ново
разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.
С решение № ІІ-71-83 от 24.07.2015 год., постановено
по гр.дело № 49778/2014 г. на СРС, ІІ ГО, 71 състав, са отхвърлени, като
неоснователни предявените от „ Г.“ ЕООД, ЕИК*********, със съдебен адрес:
гр.София, ж.к.“ Изток“, ул.“ *********, против „ Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, обективно съединени искове с правно
основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за сумата от 6505,40 лв., получена на
отпаднало основание и с правно основание
чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 791,39 лв.-
лихва за забава, изтекла върху главното вземане в периода от 02.07.2013 г. до
11.09.2014 г. С решението на съда е осъдено „ Г.“ ЕООД, ЕИК*********, със
съдебен адрес: гр.София, ж.к.“ Изток“, ул.“ *********, да заплати на „ Ч.Р.Б.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78,
ал.3 от ГПК, сумата от 700 лв.- разноски за производството.
Срещу
решението на СРС, 71 с-в е постъпила
въззивна жалба от „
Г.“ ЕООД, ***, подадена чрез пълномощниците адв.С.Д.и адв.Р.Т., с искане същото да бъде отменено,
и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважени изцяло предявените
осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила
и на
материалноправните разпоредби на закона,
по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник „
Ч.Р.Б.“ АД, ***,
чрез своя процесуален представител юрк.Л.Т. оспорва жалбата, като неоснователна
по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявените от „ Г.“ ЕООД, *** срещу„
Ч.Р.Б.“ АД, ***, искове с правно основание чл.55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Предмет на разглеждане в настоящето
производство са предявени искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 6505,40 лв. и с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД за заплащане на сумата от 791,39 лв.
Фактическият състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3-то от ЗЗД включва престиране на
претендираното на съществуващо валидно основание към момента на извършване на
престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила - поради
унищожаемост, разваляне на договора или настъпване на прекратително условие /
съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г./.Съдът приема, че основателността на претенцията на ищеца е обусловена
от установяване на елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл.55,
ал.1, пр.3-то от ЗЗД, в чиято хипотеза е предявена, а именно- обогатяване на
едната страна, изразяващо се в придобиване на имуществена облага и обедняване
на другата страна, връзка между тях, отпадане на основанието за преминаване на
имуществени блага от патримониума на обеднелия в този на обогатилия се.
За да
бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, ищецът
следва да докаже извършеното плащане, както и че основанието за плащането е
отпаднало. Ако ответникът не докаже по несъмнен начин, че има основание да
задържи получената сума, то той дължи нейното връщане.
В настоящия случай, като основание за
предявяване на иска срещу ответника, ищецът излага доводи, че с отмяна на
Решение № Ц-033/ 14.09.2012 год. на ДКЕВР, отпадало с обратна сила и
задължението на дружеството- ищец за заплащане на цена за достъп до мрежата в
качеството си на производител на електрическа енергия от възобновяеми
източници, като сумите платени от него следвало да се считат за платени на
отпаднало основание. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 от ЗЕ / нова - ДВ, бр. 54 от
2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / производителите на
електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на
електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в
които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането,
предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Аналогична е и
разпоредбата на чл.30 от Закона за
енергията от възобновяеми източници, съгласно която производителите на електрическа енергия
от възобновяеми източници, чиито енергийни обекти са с обща инсталирана мощност
над 30 kW, сключват договор за достъп с оператора на преносната или на
разпределителната мрежа при общи условия, одобрени от ДКЕВР и обявени на интернет страницата на оператора на
съответната разпределителна мрежа. Следователно по силата на закона
законодателят е учредил правомощие на ДКЕВР да замести волята на
страните и да издаде административен акт, с който да уреди съществен елемент от
отношенията им, а именно цената. ДКЕВР е административен орган,
който има задължение на основание чл.32,
ал.4, чл.30, ал.1, т.13 и във връзка с чл.21,
ал.1, т.8 от ЗЕ да регулира цените за достъп до електропреносната и
електроразпределителните мрежи, като регулирането се извършва съгласно наредба
по изрична законова делегация. Процесното решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР е административният акт,
който урежда отношенията между страните по доставка на електроенергия и размера
на цената за достъп до електропреносната мрежа, като то е с предварително
изпълнение, допуснато от закона съгласно изричната норма на чл.13, ал.7 от ЗЕ. Това предварително изпълнение не
е спряно с акт на Върховния административен съд, пред който е обжалвано, и
следователно ответникът е имал основание предвид допуснатото предварително
изпълнение да начисли стойността на цената на достъпа на ищеца и да получи
стойността й. Решението на ДКЕВР съставлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21,
ал.1 от АПК
и по силата на изричната разпоредба на
чл.36а, ал.2 от ЗЕ, според който ДКЕВР утвърждава цените като пределни
цени на всеки лицензиант с решение, което е ИАА. Според чл.13, ал.2 от ЗЕ, ДКЕВР се произнася с мотивирани
решения, които са индивидуални и общи административни актове, като по отношение
определянето на цените по чл. 36а, в практиката на ВАС се приема, че решението
е индивидуален административен акт.
На следващо място, съгласно разпоредбата
на чл.84, ал.2 от ЗЕ, производителят на ел.енергия от възобновяеми енергийни
източници е задължен да сключи договор за достъп със съответния оператор и да заплаща цената за тази услуга. В случая,
с оглед безспорно установеното по делото обстоятелство, че през исковия период
от време, ответникът е предоставял услугата достъп до електроразпределителната
мрежа, която е заплащана от ищеца по оспорената цена, следва да се приеме за
установено, че между страните са налице валидни облигационни отношения по
договор за предоставяне на достъп, който има продължително действие. По силата
на този договор, електроразпределителното дружество предоставя гарантиран достъп,
респективно производителят на ел.енергия
заплаща определената от ДКЕВР цена. В случая правоотношението между
ищеца, като производител на
електроенергия и ползвател на ел. мрежа и ответника, като предоставящ услугата по ползването й е нормативно
регламентирано и с продължително, периодично изпълнение.
Съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че с решение № Ц –
33/14.09.2012г. на ДКЕВР, прието на основание чл. 32, ал. 4, чл. 30, ал. 1,т.
13, вр. § 197, ал. 2 ЗИДЗЕ, са определени считано от 18.09.2012 г. временни
цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на
ответника. Страните не спорят, че ищецът е заплатил на „Ч.Р.Б.“ АД, ***, сумата в размер на 6505,40 лв. по фактури
издадени на 30.09.2012 год., на 31.10.2012 г., на 30.11.2012 г., на 31.12.2012
г. и на 31.01.2013 г., представляваща цена на достъп до разпределителната мрежа
на ответника. Решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР е отменено с влязло в
сила решение № 8733/17.06.2013г., постановено по адм.дело № 6086/2013г. по
описа на ВАС, 5 – членен състав, с което е оставено в сила решение № 4659/03.04.2013г.,
постановено по адм.дело № 13239/2012 г. по описа на ВАС, IV – то отделение, с
което по жалба на трето за настоящото производство лице, решението на ДКЕВР от 14.09.2012 г. за определяне на временни цени за такса достъп в частта по раздел IIІ, т. 10 е
отменено, а именно за фотоволтаични централи с инсталирана мощност над 30
KWp до 200 KWp, въведени в експлоатация за периода 01.01.2012 г.-30.06.2012 г.,
чиито преференциални цени са определени с решение № Ц – 18/20.06.2011г. на
ДКЕВР – 221,29 лева/МВтч.
Спорен пред настоящата инстанция е въпросът дали
отмяната на решение № Ц- 33/14.09.2012 г на ДКЕВР води до отпадане с
обратна сила основанието за заплащане на претендираните суми.
По този въпрос са постановени редица решения по реда
на чл.290 от ГПК от различни състави на Търговска колегия при ВКС, касаещи
действието във времето на решението на ВАС, с което е отменено Решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп
до електропреносната мрежа и последиците от отмяната върху правоотношенията
между ползвателите на електропреносната мрежа и мрежовия оператор: решение №
212/23.12.2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на I т. о., решение №
157/11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на I т. о., решение №
155/11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на II т. о., решение №
7/26.01.2016 г. по т. д. № 3196/2014 г. на II т. о., решение №
28/28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на II т. о., решение №
75/16.08.2016 г. по т. д. № 206/2015 г., решение № 58/16.08.2016 г.
по т. д. № 332/2015 г. на I т. о., решение №
137/5.10.2016 г. по т. д. № 2327/2015 г. на II т. о., решение №
138/5.10.2016 г. по т. д. № 2355/2015 г. на II т. о., решение №
164/4.10.2016 г. по т. д. № 160/2015 г. на I т. о., решение №
192/04.01.2017 г. по т. д. № 2542/2015 г. на II т. о. и
др. Макар и незадължителна вече /предвид настоящата редакция на ГПК, ДВ.бр.42 от 22 май 2018г./ посочената
практика е последователна и трайна и тя е в смисъл, че влязлото в сила съдебно
решение на ВАС за отмяна по реда на АПК на индивидуален административен
акт, какъвто характер има решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за
определяне на временни цени за достъп, има обратно действие - към момента на
издаване на акта; с отмяната на акта е отпаднало с обратна сила, считано от
датата на издаването му, основанието за заплащане на определената с него цена
за достъп. Според произнасянето в решение № 58/16.08.2016 г. по т. дело №
332/2015 г. на ВКС, I т. о., отмяната по реда на АПК на посоченото решение на ДКЕВР поражда
задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени от
производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници временни цени
за достъп, като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД.
Дейността на електроразпределителните предприятия е
подложена на цялостно административно регулиране, част от което е и
регулирането на цените за ползването на мрежата - на регулиране подлежат цените
за присъединяване към нея, за достъп до мрежата и за пренос на електроенергия
през нея. Отношенията между ползвателя на електроразпределителната мрежа и
електроразпределителното предприятие се уреждат от договори за присъединяване и
за ползване на мрежата (чл. 104 ЗЕ).
От втория тип са предвидените в чл. 84, ал.
2 ЗЕ договори за достъп до електроразпределителната
мрежа, сключвани от производителите на електрическа енергия и оператора на
мрежата, наречени "договори за достъп и пренос на електрическа енергия
през електроразпределителната мрежа" - чл. 11, т. 3 и чл. 14 от
действалите през процесния период Правила за търговия с електрическа енергия
(Обн. ДВ, бр. 64/17.08.2010 г.), както и чл. 11, т. 3 и чл. 14 от сега действащите
Правила за търговия с електрическа енергия, в сила от 26.07.2013 г. Видно от
законовата разпоредба чрез този договор се регламентират правата и задълженията
на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и
допълнителни услуги. Извън предмета на договорно уреждане са обаче дължимите
цени за предоставените от електроразпределителното предприятие услуги, които
подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР и
по-специално - цените за достъп и пренос през електроразпределителните мрежи (чл. 30, ал.
1, т. 10 и 13 ЗЕ, ред. 2012 г.).
Определената
от ДКЕВР цена за достъп несъмнено става част от същественото
съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно
основание. Този елемент от договорното отношение обаче не подлежи на свободно
договаряне от страните, а е предмет на административна регулация от ДКЕВР.
Правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на
клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от
подобен вид. Задължението на производителите на електрическа енергия за плащане
на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от
смесен фактически състав, включващ частноправен елемент (сключен договор за
достъп и пренос - такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният
обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора) и
административноправен елемент (решение на ДКЕВР за определяне на цена за
достъп - временна или окончателна). При тази законова уредба липсата на
административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на
цена за достъп/пренос, тъй като само чрез административния елемент подлежи на
определяне и съдържанието на договорната клауза за цената.
Задължението
за плащане на цена за достъп е възникнало с издаването на цитираното решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР (което съгласно чл. 13, ал.
7 ЗЕ подлежи на изпълнение, независимо дали е обжалвано), но е
отпаднало с влизане в сила на съдебното решение за неговата отмяна.
Съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 от АПК отменителното съдебно решение
има действие спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното
производство по оспорване на акта. При това отмяната има обратно действие в
случаите на индивидуален или общ административен акт, какъвто е процесният.
Действие занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е
предвидено с разпоредбата на чл. 195, ал.
1 АПК, но само по отношение на решенията, с които се отменят
подзаконови нормативни актове. Процесното решение № Ц-33/14.09.2012 г. няма
такъв характер, поради което и по аргумент за обратното от чл. 195, ал.
1 АПК съдебният акт за отмяната на решението на ДКЕВР отменя
и последиците му с обратна сила. Това води до отпадане с обратна сила и на
включената в договорното съдържание чрез решението на ДКЕВР цена за
достъп, заплатена от ищеца през процесния период. В тази връзка, съдът приема
че с отмяна на Решение № Ц-33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР по съдебен ред, в частта
относно определените временни цени за достъп по раздел ІІІ, т.10/ касаещи
ищеца/, с обратна сила е отпаднало основанието за начисляване на сумите за
достъп до мрежата на ответника по издадените от последния 5 броя фактури.
С оглед на изложеното и
предвид на безспорното обстоятелство, че начислените по процесните фактури суми
са заплатени от ищеца на ответника , предявеният иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.3 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло за сумата
от 6505,40 лв. – заплатена на отпаднало основание цена по процесния договор,
дължима от ответника на ищеца, ведно със законна лихва за забава, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
На следващо място, с оглед
наличието на представена по делото нотариална покана за доброволно изпълнение,
адресирана от ищеца до ответника, връчена на последния на 25.06.2013 год.,
основателен се явява и акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, който следва да бъде уважен за сумата от
791,39 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
периода от 02.07.2013 год. до 11.09.2014 год.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта за
разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да
бъде постановено решение, с което предявения иск с правно основание чл.55, ал.1,
пр.3 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 6505,40 лв. бъде
уважен изцяло, като основателен и доказан, заедно със законната лихва за
забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда/ 11.09.2014
год./ до окончателното й изплащане. Акцесорният иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за сумата от
791,39 лв., представляваща обезщетение за забава на
плащането на главницата/ сумата от 6505,40 лв./, за периода от 02.07.2013 год.
до 11.09.2014 год.
При
този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на
въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски
за двете инстанции, в размер на сумата от 2145,45 лв./ заплатена държавна такса
по делото и уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение/. На въззиваемата
страна- ответник, разноски за въззивното
производство не се дължат.
С оглед цената на предявените искове и правилата,
установени в разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1, пр.2 от ГПК настоящето въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № ІІ-71-83 от 24.07.2015 год.,
постановено по гр.дело № 49778/2014 г. на
СРС, ІІ ГО, 71 състав и вместо
това постановява:
ОСЪЖДА
„ Ч.Р.Б.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк
Бизнес Център, да заплати на „ Г.“
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
управителя Я.К.Б., на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, сумата от 6505,40 лв.
/ шест хиляди, петстотин и пет лева лева, и 40 стотинки/, представляваща платена на ответника на отпаднало основание по
фактури издадени на 30.09.2012 год., на 31.10.2012 г., на 30.11.2012 г., на
31.12.2012 г. и на 31.01.2013 г., цена за достъп до електроразпределителната
мрежа, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.09.2014 год./
датата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане, на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 791,39 лв./ седемстотин деветдесет и
един лева, и 39 стотинки/, представляваща обезщетение за забава на плащането на
главницата/ сумата от 6505,40 лв./, за периода от 02.07.2013 год. до 11.09.2014
год., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата
от 2145,45 лв. / две хиляди, сто
четиридесет и пет лева, и 45 стотинки/, представляваща направените пред двете
инстанции разноски /заплатени държавна такса и адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3,
т.1, пр.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.