Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
19.12.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти октомври през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Андрей
Георгиев
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1261 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 19.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 5960/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 156 състав, e отхвърлен предявеният от К.И.К. /ЕГН **********/ срещу В.А.К.
/ЕГН **********/ иск за съдебна делба на недвижим имот, представляващ
АПАРТАМЕНТ № 63 в гр. София, жк „********м.“Центъра“, бл.********, състоящ се
от три стаи, столова, кухня- бокс и сервизни помещения, застроен на около 102
кв.м., при съседи: ап.62, двор, калкан, двор, ап.64, заедно с МАЗЕ при съседи:
мазе 62, двор, коридор, и заедно с 1.462 % идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху мястото. На основание чл.78, ал.1 и ал.6 ГПК ищецът К.К. е осъден да заплати на ответницата В.К. сумата 800 лв.-
разноски по делото, и по сметка на Софийски районен съд сумата 100 лв.-
държавна такса.
Постъпила
е въззивна жалба от К.И.К. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за допускане делбата на описания по- горе имот при
равни дялове на двамата съделители.
Въззиваемата
страна В.А.К. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Производството е делбено във фаза по
допускане на делбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено.
Предявеният
от К.К. иск за съдебна делба е основателен и следва да бъде уважен, като бъде
допусната делба на процесния недвижим имот при равни дялове на двамата
съделители.
Установява
се въз основа на събраните писмени доказателства, че процесният недвижим имот: АПАРТАМЕНТ
№ 63 на ХІІ етаж в бл.12, жк „********м.“Центъра“- гр. София, ведно с
принадлежности, е придобит през времетраенето на брака между ищеца К.И.К. и
ответницата В.А.К., сключен на 5.12.1982 г. и прекратен с влязло в сила на
7.07.2000 г. бракоразводно решение, постановено на 14.04.2000 г. по гр.д. №
1695/ 1999 г. на СРС, 86 състав, като имотно обезщетение за отчужден по реда на
ЗТСУ /отм./ друг недвижим имот- бивша собственост на ищеца К.К.. Според
доказателствата със Заповед № РД 41-1243/ 28.10.1985 г. на Председателя на ИК
на СНС, издадена на основание чл.100 ЗТСУ /отм./, като имотно обезщетение на отчуждения
собственик К.К. е отреден процесният апартамент № 63 на ХІІ етаж в бл.12, жк „********м.“Центъра“-
гр. София, ведно с принадлежности, като е постановено изплащане на част от
стойността му от приобретателя му, въведен във владение на имота с протокол от 24.06.1991
г. Заповедта по чл.100 ЗТСУ /отм./ легитимира лицата, на които е отредено
имотно обезщетение, като собственици на процесния имот- съгласно чл.103 ЗТСУ
/отм./, като с оглед заплащането на част от цената на процесния апартамент през
времетраенето на брака между страните съпругата В.К. също е придобила права
върху него- съобразно чл.19, ал.3 СК- 1985 г. /отм./. Изложеното налага извод,
че при прекратяване на брака между страните през 2000 г. установената върху
процесния имот съпружеска имуществена общност /СИО/ автоматично е
трансформирана в обикновена съсобственост с равни права на двамата бивши
съпрузи, определени съгласно чл.27 СК- 1985 г. /отм./.
Ответницата
оспорва правата на ищеца върху процесния апартамент, като твърди, че придобила
притежаваната от него квота от имота въз основа на осъществено през периода 2001
г.- 2017 г. давностно владение /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/.
За да проведе
пълно главно доказване на твърдяното придобивно основание /придобивна давност/,
каквото дължи в процеса, ответницата В.К. е следвало да установи по безспорен
начин, че е упражнявала фактическа власт върху притежаваната от К.К. 1/2
идеална част от имота през изискуемия от чл.79, ал.1 ЗС 10- годишен давностен
период, като е своила тази част от имота, манифестирайки намерението да стане
неин собственик пред формалния й собственик.
Съгласно
чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, т.е. чрез
упражняване на фактическа власт върху имота с намерение да се държи като свой
/чл.68, ал.1 ЗС/. В случаите, при които е налице обикновена съсобственост /или
имуществена общност, възникнала по силата на наследствено правоприемство/,
презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение, доколкото съсобственикът
/сънаследникът/, упражняващ фактическа власт върху вещта, има качеството на
владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другите
съсобственици /сънаследници/. За да придобие по давност правото на собственост
върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва
да превърне с едностранни действия
държането им във владение. Тези действия
Л.2 на Реш. по гр.д.№
1261/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
трябва
да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се
манифестира отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар.
преобръщане на владението, при което съсобственикът- съвладелец се превръща в
съсобственик- владелец на имота, в какъвто смисъл е и даденото в Тълкувателно
решение № 1/ 6.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ВКС- ОСГК тълкувателно
разрешение.
В случая не
се установява по безспорен и категоричен начин въз основа на събраните в
делбения процес гласни доказателства, че след 7.07.2000 г., когато бившата СИО
е трансформирана в обикновена съсобственост между страните, ответницата В.К. е
упражнявала фактическа власт върху притежаваната от К.К. 1/2 идеална част от
имота с характер на непрекъснато владение в продължение на 10 години, като е
своила същата и е манифестирала пред съсобственика си явно и несъмнено
намерението да стане неин изключителен собственик, отблъсквайки съвладението му.
Относно упражняваната върху имота от страна на В.К. фактическа власт не е
налице спор между страните. Събраните гласни доказателства, обаче, не съдържат
безспорни данни, считано от посочения в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК начален момент /“няколко месеца след развода“, т.е. от началото на 2001 г./
ответницата В.К. да е манифестирала намерение за своене на имота пред ищеца К.К..
Според
показанията на св. Св. Й. /сестра на ответницата/, преценени при условията на
чл.172 ГПК, след развода ищецът не е живял в имота, нямал лични вещи в него и
нямал ключ от него. Непосредствено след развода /2000 г./ един или два пъти
влизал в апартамента, няколко пъти го посещавал в по- късните часове в нетрезво
състояние, като последният път синът му го извел оттам. Ответницата поела
изцяло грижите за имота, правила сама ремонти, подновила кухнята, като не била
искала средства от ищеца за извършването на тези разходи. Плащала и данъци за
имота, но преустановила тези плащания след злополука със сина й, поради липса
на финансови средства. В лични разговори със свидетелката ответницата
заявявала, че като влага лични средства в поддръжката и подобренията на
жилището, го считала за своя собственост.
Свидетелят
Х.С./познат на страните, съсед на процесния имот до 2012 г./ сочи, че след
прекратяване на брака ищецът идвал в имота от време на време, а след 2001 г.
вече не го виждал там. В апартамента нямало негови лични вещи, нито свидетелят
го виждал да идва в него. По негови данни през първите години след развода с
ответницата К. правил опит да влезе, за да се види със сина си, но не
разполагал с достъп до апартамента. За имота изцяло се грижила ответницата,
която правила ремонти в него. В лични разговори ответницата казвала на
свидетеля, че имотът е неин, без да обяснява, че го счита за своя еднолична
собственост, нито пък ищецът споделял, че имотът принадлежи на бившата му
съпруга.
Свидетелят
Д. И.- вуйчо на ищеца, сочи, че през последните десет години ищецът посещавал процесния
имот, който бил негов, но когато искал да влезе, не го допускали. При развода
преотстъпил имота на сина си, за да живее спокойно там. Свидетелят не знаел
дали ищецът има лични вещи в жилището и дали е преспивал там. Срещал го, когато
идвал оттам и разговаряли по този въпрос.
Свидетелят
А. И.- приятел на ищеца, твърди, че не е чувал ответницата да заявява, че е
единствен собственик на имота. От разговори с ищеца знаел, че след развода
искал да влезе в имота, но на няколко пъти бил изгонен, без да му е известно
кога и при какви обстоятелства е станало това. Единственото му непосредствено
впечатление е, че виждал ищеца „да се качва горе” /свидетелят живее в същата
сграда/, но не знаел какво е правил там.
При така
събраните данни и доказателства не може да бъде обоснован извод от въззивния
съд за манифестирано от В.К. пред съсобственика й К.К. намерение за своене на
частта му от имота. Само по себе си обстоятелството, че съсобственикът К. не е
упражнявал фактическа власт върху имота съвместно с В.К. не може да обоснове
извод, че е престанал да бъде собственик на съсобствената си идеална част от
имота за сметка на придобиването й от В.К. въз основа на осъществено давностно
владение. Нито един от разпитаните по делото свидетели не установява
ответницата К. да е имала изискуемото от закона- чл.68, ал.1 ЗС, субективно
отношение към вещта /имота/ и съответно да е довела до знанието на
съсобственика си К.К. своето намерение да владее идеалната му част за себе си. Обстоятелството,
че преустановила достъпа на бившия си съпруг до имота, като му взела ключовете
/св. Й., св. С./ и впоследствие на няколко пъти отказвала да го допусне в него /св.
И., св. И./, след което той сам преустановил посещенията си и опитите да влезе
в имота, предвид посочените от свидетелите причини за това поведение на
страните- за да може синът им /на 17- г. възраст при развода/ да живее спокойно
там, не може да обоснове извод за осъществяване на спорния елемент от
приложимия фактически състав на чл.79, ал.1 ЗС. Нито един от свидетелите не
сочи намерението за своене на имота да е доведено до знанието на съсобственика,
нито съвладението му да е отблъснато от ответницата К.. В разговори със свидетелите
Й. и С. ответницата заявявала, че счита имота за собствен, но няма данни това
субективно отношение към имота да е било манифестирано и пред ищеца К..
Същевременно свидетелите безпротиворечиво установяват, че последният не е
правил опити да живее в процесното жилище /св. Й., св. С./, сам се оттеглил и
престанал да прави опити да влиза в него, за да може синът му да живее спокойно
там /св. И./.
Неправилно
е прието от първоинстанционния съд при така събраните доказателства, че е установена
промяна в намерението на ответницата, която от държател на идеалната част на
ищеца започнала да владее същата за себе си, като явно манифестирала поведение
на едноличен собственик, което е противопоставено на ищеца. Нито непрекъснатото
упражняване на фактическа власт, нито осъществените без участието на ищеца
текуща поддръжка, ремонти и подобрения в имота, нито плащането на данъци за
целия имот /при това само за две години/, изпълват съдържанието на твърдяното
придобивно основание. Преустановяването на достъпа на ищеца до имота и отказът впоследствие
да бъде допуснат в него, обосновани с посещението му в него в нетрезво
състояние и необходимостта да бъде осигурено спокойното ползване на имота от
сина му, не съставляват достатъчно основание за приемането на извод, че за
период от 10 години, начиная от 2001 г., ответницата е преобърнала държането на
притежаваната от ищеца К. част от имота във владение, в резултат на което е
придобила тази част от него въз основа на осъществено давностно
владение. Така, при отнасяне
неблагоприятните
Л.3 на Реш. по гр.д.№
1261/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
последици
от дължимото и непроведено в процеса пълно главно доказване на производящите
спорното материално право факти във вреда на ответницата, чиято е
доказателствената тежест /чл.154, ал.1 ГПК/, възражението й за давност следва
да бъде преценено като неоснователно.
Допълнителни
аргументи в подкрепа на горния извод се извеждат и от следните обстоятелства:
При прекратяване на брака между страните през 2000 г. помежду им е било
сключено споразумение, одобрено от бракоразводния съд, според което ползването
на семейното жилище- процесният апартамент в бл********“- гр. София, е следвало
да бъде осъществявано съвместно от страните, като бившата съпруга В.К. и
непълнолетният им синИ./р. 1983 г., на 17- годишна възраст при прекратяване на
брака/ следвало да ползват две стаи и сервизно помещение, а бившият съпруг К.К.-
останалите две стаи и сервизни помещения в жилището. При положение, че са се
споразумели за съвместно ползване на жилището след прекратяване на брака, не
може да бъде обоснована въз основа на събраните по делото доказателства
твърдяната промяна в намерението на бившата съпруга, настъпила по- малко от
година след това. Освен това за периода 2009 г.- 2010 г. ответницата К. е
заплащала данъци за имота, а за периода 2011 г.- 2016 г. същите са били
заплатени от съсобственика К.К.. Макар да имат косвен характер, тези
доказателства също способстват за опровергаване твърдението на ответницата, че
е имала субективно намерение за своене на имота.
При това
положение възражението на ответницата за придобиване по давност на 1/2 идеална
част от процесния апартамент се явява неоснователно, поради което и делбата на същия,
която е допустима, следва да бъде допусната между съсобствениците му К.К. и В.К.
при равни делбени квоти, а именно по 1/2 идеална част за всеки от двамата
съделители.
При тези
съображения и поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на делбения спор обжалваното първоинастнционно решение като неправилно
следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение за допускане
делба на процесния апартамент при равни квоти на двамата съделители.
Искане за
присъждането на разноски за въззивното производство от страна на въззивника не
е заявено, поради което и такива с настоящото решение не следва да му бъдат
присъдени.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 19.10.2017 г., постановено
по гр.д.№ 5960/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 156 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА извършването на съдебна делба между
съделителите К.И.К. /ЕГН **********/ и В.А.К. /ЕГН **********/ на недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 63 в гр. София, жк „********м.“Центъра“,
бл.********, състоящ се от три стаи, столова, кухня- бокс и сервизни
помещения, застроен на около 102 кв.м., при съседи: ап.62, двор, калкан, двор,
ап.64 и коридор, заедно с МАЗЕ при съседи: мазе 62, двор, двор и коридор, и ведно
с прилежащите му 1.462 % идеални части от общите части на сградата и от правото
на строеж върху мястото, при следните делбени
квоти:
-
1/2 /една втора/ идеална част- за К.И.К., и
-
1/2 /една втора/ идеална част- за В.А.К..
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.