Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 12.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8552 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.04.2020
год., постановено по гр.дело №72393/2018 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.А.К.
/като наследник на Р.И.К./ искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 556.48 лв., представляваща
1/2 част от цената на доставена топлинна енергия за периода от 01.01.2014 год.
до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, кв.“******,
абонатен №160338 и сумата от 14.70 лв., представляваща 1/2 част от стойността
на услугата дялово разпределение за периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016
год., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №56451/2016 год. по описа на СРС, ГО,
118 с-в – 10.10.2016 год. 29.11.2017 год. до окончателното им изплащане, като
са отхвърлени предявените по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу И.А.К. /като наследник на Р.И.К./ искове с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 458.75 лв., а ищецът е
осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 41.24 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „М.Е.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.А.К..
Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че между Р.К.и ищеца е
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди. Ищецът начислявал суми за недоставена топлинна
енергия, тъй като през по-голямата част от процесния период в имота липсвали
радиатори и разпределители – те били демонтирани преди започването на
отоплителния сезон 2014/2015 год. В имота единствено имало щранг-лира в едно от
помещенията. ДВ този смисъл в случая била налице „непоискана услуга“. А нормата
на чл. 153, ал. 6 ЗЕ противоречала на чл. 13, ал. 2 ат Директива 2006/32/ЕС,
поради което и не следвало да се прилага. Неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че ответникът дължи стойността на услугата дялово разпределение. По
делото липсвали доказателства за сключен договор между ищеца и третото
лице-помагач. Представени бил договор от 08.11.2007 год. със срок на действие
от 3 години, без да е уговорена клауза за автоматично подновяване на договора,
т.е. същият бил прекратил действието си още на 09.11.2010 год. Не бил
представен и списък на сградите в режим на етажна собственост, обслужвани от
изпълнителя, без който договорът не влизал в сила. Нямало и договор между
етажните собственици на процесната сграда и третото лице-помагач. По делото бил
представен договор, който обаче бил без дата и в него не бил положен подпис от
името на изпълнителя. Освен това цената на услугата дялово разпределение се
формирала въз основа на броя радиатори в имота и то на годишна база, а в
частност радиаторите в имота били демонтирани. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „М.Е.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото – молба-декларация от 14.11.2002 год. и
нотариален акт за покупко-продажба, че Р.И.К. е придобила през 2002 год.
процесния апартамент и е подала заявление до ищеца за откриване на клиентска
партида за него на нейно име. В този смисъл следва да се приеме, че същата
/починала в хода на процеса/, респ. нейните наследници по закон, в т.ч. И.А.К.,
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1
от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно
ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Доказано е също
така, че в процесната сграда е била въведена услугата дялово разпределение –
видно протокол от Общо събрание на етажните собственици от 10.09.2002 год.,
ведно със списък, на което е било взето решение за сключването на договор с „“М.Е.“
ООД. Такъв договор е бил сключен впоследствие на 27.09.2002 год. /който е
подписан от представител на третото лице-помагач/ за срок от 3 години, като
страните са постигнали съгласие за автоматичното му продължаване за всяка
следваща година, ако няма възражения от някоя от тях. По делото са представени
изготвени от третото лице-помагач документи за отчет, които са подписани от първоначалната
ответница и от които е видно, че до процесния имот е бил осигуряван достъп за
отчет /авторството им не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса/ и
индивидуални справки за използвана топлинна енергия, отнасящи се за исковия
период и предвид липсата на доказателства за изявления от етажните собственици,
че считат договора за прекратен, следва да се приеме, че действието на договора
е било многократно подновявано. А отделно от това следва да се посочи, че
съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или
доставчикът на топлинна енергия има право да извършва услугата дялово
разпределение и самостоятелно, дори да не е налице договор с лице, вписано в
регистъра по чл. 139а ЗЕ.
Установено е въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – индивидуални
справки за използвана топлинна енергия и документи за отчет, както и от
заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното
производство първоначална и допълнителна съдебно-технически експертизи, които
при преценката им по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото
следва да бъдат кредитирани, че до м.април 2014 год. в процесния имот е имало 2
бр. радиатори с разпределители и 1 бр. водомер за топла вода, като през
останалата част от исковия период радиаторите са били демонтирани, а през целия
исков период в банята е имало щранг-лира /без уред за дялово разпределение/; че
делът на ответника за отопление, сградна инсталация и битово горещо водонабдяване
е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба; технологичните
разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната
станция бил преминал през периодични метрологични проверки. Следователно
въззивният съд приема, че е доказана по несъмнен и категоричен начин по делото доставената
в имота топлоенергия в определено количество за исковия период – въз основа на
извършен реален отчет на уредите. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възраженията на жалбоподателя в
тази насока се явяват неоснователни.
Независимо от
това, че всички радиатори в процесното жилище са били демонтирани след м.април
2014 год., ответникът дължи суми за доставена топлинна енергия, тъй като според
разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда – етажна собственост,
които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез
монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата.
Разпоредбата на
чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда задължение за осигуряване на
индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато „това е
технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо
потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия,
природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови
нужди“. Т.е., задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на
собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени
преди 2006 год. /както е в частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка
индивидуална система позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и
дали това не би изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от
индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда
задължение за инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната
собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо нормативно
задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на топлинна
енергия.
При това
положение е допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на
изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При
липса на обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят
трябва да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите
в сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите
за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13,
ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква
действително измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това
„е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се
между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответницата оспорва само
дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина. В случая следва да се
има предвид, че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не
може да бъде изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите
топлина, тъй като от една страна разходите за този реален отчет биха били
твърде големи, тъй като се изисква замерване на всички тръби във всяка
топлофицирана сграда през дълъг период от време със специална техника, а от
друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане на
личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете на
абонатите през продължителен период от време. Поради това законодателят следва
да направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула,
която да облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното
потребление, така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия. В
случая следва да се има предвид, че всяка сграда представлява отделна
термодинамична система, която е изолирана от околния флуид /въздуха/ чрез
своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите правят
усилия да изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят
топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля
сградата като цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от
останалите и отдава топлина към тях. Следователно въвеждането на формула, с
която да се заплащат разходите за затопляне на сградата не представлява
правило, което не съответства на фактическата ситуация и при това положение
разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в етажната
собственост да заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не
нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не
е налице и нарушение на друг правен принцип, което да води до основание за
неприлагане на посочената разпоредба.
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и
уговореното в Общите условия,
сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо
дялово разпределение. Поради това и при забава в плащането
на тези прогнозни вноски потребителят държи обезщетение за забава в размер на
законната лихва. Въззивният съд намира, че това не
съставлява нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/, според който в сметките
следва да се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни
сметки съответства на посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като
ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението
- потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от изразходваната
за този месец енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред може да
подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна
сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните
се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях
енергия за целия отчетен период.
А доставянето на
топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация, не представлява отделна
услуга, както счита жалбоподателя, породи което същият дължи нейната стойност.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателя относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 153, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на
Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване се е наложило
в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете
през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС,
Правилника за управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с
отделни разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент
не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за
топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед
съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с централно
подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието
за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за
прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради
под режим на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в
жилищни комплекси е уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от
собствениците е предвидено като условие за осигуряване на централно отопление
само в сгради, по отношение на които топлоснабдяването не е задължително /ал.
3/. Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на
сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на
топлинна енергия, посансоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна
енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени
предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на
индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните
предприятия.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
На следващо
място, доказано е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, стойността на топлинната енергия за периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016
год. възлиза на 1 143.18 лв., като в съответствие с нормата на чл. 155,
ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за
ангажиране на договорната отговорност на ответника за сумата от 556.48 лв.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
На следващо място
следва да се посочи, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74
от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от
между етажните собственици на процесната сграда и третото лице-помагач.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въз
основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото – документи за отчет,
изравнителни сметки и заключенията по първоначалната и допълнителната съдебно-технически
експертизи, настоящият съдебен състав счита, че услугата дялово разпределение е била
реално осъществена през периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016 год., а нейната
стойност възлиза на сумата от 29.40 лв., от която ответникът дължи 1/2 част, т.е.,
14.70 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.04.2020 год.,
постановено по гр.дело №72393/2018 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „М.Е.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/