Р Е Ш
Е Н И Е
№ 52/20.01.2020 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд,
Девети граждански състав
на деветнадесети декември
две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател: Петър Вунов
секретар: Ваня Кирева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 1990 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД срещу С.Н.П..
Ищецът твърди, че на 21.09.2017 г. „Микро Кредит" АД като кредитор и ответникът
като кредитополучател сключили договор за заем CrediGo № 5332-00010176, по
силата на който му бил предоставен заем в размер
на 3 300 лв.,
срещу задължението да върне сума
в общ размер на 4 174,56 лв., представляваща
чистата стойност на заема, ведно с договорната лихва по него, при
условията, посочени в договора и общите условия към
него, както следва: договорна лихва в размер на 874,56 лв., 18 равни месечни погасителни вноски, в размер на 231,92 лв., като първата погасителна вноска била платима на 22.10.2017 г. С подписване на искането за заем, заемополучателят предоставил
съгласието си да бъде сключена застраховка „Защита" по Групова полица на
ЗК „УНИКА
Живот“ АД,
като определил за неотменимо ползващо лице „Микро Кредит" АД
за обезщетение равно на остатъчния размер на кредита към датата на настъпване
на застрахователно събитие. На основание т. 3 от договора за кредит, с полагане
на подписа си удостоверил, че желаел да ползва допълнителна услуга, представляваща финансиране и
разсрочване на застрахователна премия по сключен договор за застраховка. Така,
застрахователната премия по договора била определена в размер на 2 970,00 лв., която ответникът се задължил да
заплати на 18 броя равни части, всяка в размер на 165,00 лв. Последният не бил заплатил дължимия
паричен заем към дружеството, поради което
му била начислена
и лихва за
забава в размер на 268,90 лв. за периода от 23.10.2017
г. до датата на подаване на заявлението в съда, която била съвкупност от лихвите за забава,
изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска. На 09.02.2018 г. било подписано Приложение
№ 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.01.2015 г., сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между „Агенция за събиране на
вземания" ООД и „Микро Кредит" АД, по силата на който
вземанията на „Микро Кредит" АД срещу С.Н.П., произтичащи от договор за
заем CrediGo № 5332-00010176 били прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви на дружеството - кредитор. Ищецът в
качеството си на цесионер бил упълномощен от името
на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления за извършената цесия, за
което имал
изрично пълномощно от законния представител на „Микро Кредит" АД. На ответника било
изпратено писмо за станалата цесия от „Микро Кредит" АД чрез „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, изпратено чрез Български пощи с известие за доставяне.
Писмото се било върнало в цялост с отбелязване върху обратната разписка „непотърсена
пратка". Сочи се и че за
заплащането на процесните суми подал заявление по чл.
410 ГПК, по което
било образувано ч. гр. д. № 755/2019 г. По него била издадена исканата заповед за изпълнение, но
срещу нея ответникът подал възражение. Предвид изложеното се иска да
бъде постановено решение, с което да се приеме за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца следните суми: 3 300,00 лв., представляваща неизплатена главница по договор за заем CrediGo №
5332-00010176 от 21.09.2017 г.;
874,56 лв.,
представляваща договорна лихва; 2 970 лв., представляваща застрахователна премия; 268,90 лв., представляваща лихва за забава от 23.10.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда; прехвърлени с Приложение № 1 от 09.02.2018 г. към рамков договор от 16.01.2015 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „Микро Кредит" АД и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, както и
законна лихва за забава върху главницата от датата на
входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Претендират се и направените деловодни разноски в
настоящото производство и в развилото се заповедно производство.
Ответникът, чрез
процесуалния си представител, счита предявените искове
за недопустими и неоснователни, като ги оспорва по основание и по размер. Твърди, че процесният
договор за заем и общите условия към него бил недействителни поради противоречие със закона и добрите нрави, както и поради
неравноправието им и във вреда на ответника, на основание чл. 20-24 ЗПК, чл. 143-148 ЗЗП и
чл. 26 ЗЗД. Освен това договорът нямал задължителните реквизити по чл. 11 ЗПК, а уговорката за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги се явявала нищожна като
противоречаща на императивни правни норми - разпоредбите на чл. 10, ал. 2, предл. 2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК. Липсвали
и данни застрахователната премия по сключената застраховка
„Защита" да е била платена.
Поддържа се и че не били спазени
разпоредбите на чл. 99 ЗЗД, както и липсвало
надлежно съобщаване за извършената цесия. Предвид изложеното се иска да бъдат отхвърлени предявените искове.
С протоколно определение от 19.12.2019 г. и по молба
на пълномощника на ищеца е допуснато изменение в петитума на предявения иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД по отношение на размера му, като същият се счита предявен за
сумата от 227,72 лв., и е прекратено частично производството над тази сума до първоначално
заявения му размер от 268,90
лв., на основание чл. 233 ГПК.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
На 21.09.2017 г. ответникът и „Микро Кредит" АД са сключили договор за заем CrediGo № 5332-00010176, който наред с искането за сключването му, погасителния план към него, разписка
за предаване на пари в брой от 21.09.2017 г., Общите условия към договор за заем CrediGo, Тарифа за допълнителни услуги на „Микро Кредит“
АД и застрахователна полица за застраховка „Защита" № МС320145332-00010176 са представени по делото и от тях е видно, че имат
описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не
следва да се излага отново текстуално, като при
необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните правни
доводи, основани на тях.
С рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г. „Микро
Кредит" АД
е прехвърлило
на ищцовото
дружество свои вземания,
подробно описани в Приложение № 1, сред които и спрямо ответника.
С писмо към същия договор „Микро
Кредит" АД
е потвърдило извършената цесия
съгласно горепосочения договор.
С пълномощно „Микро Кредит" АД е упълномощило „Агенция за събиране на вземания" АД с правото да уведоми от негово име длъжниците за извършената цесия.
С писмо изх. № УПЦ-П-МКР/5332-00010176 от 14.02.2018 г. ищецът, в качеството си на пълномощник на „Микро Кредит" АД, е
уведомил ответника за извършената цесия и го е поканил в 5-дневен срок от получаването да погаси задължението.
Според представената обратна разписка към известието
не е било непотърсено от получателя.
В писмо изх. № 79100219 от 09.12.2019 г. от ЗК "УНИКА" АД е посочено, че на 07.11.2017 г. по застрахователна полица „Защита" № МС320145332-00010176 от 22.10.2017 г. е постъпило с общ банков превод плащане на еднократна премия от "Микро Кредит" АД в качеството му на застрахователен агент на застрахователя. Посочено е още, че тъй като плащането е извършено посредством "масови платежни нареждания", които съдържат общи суми и за други лица, евентуалното разкриване на тази информация би нарушило ЗЗЛД.
От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 755/2019 г. по описа на РС - Хасково,
приложено по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление
с вх. № 6243/02.04.2019 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена
Заповед № 348/03.04.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК за процесните суми, ведно със законната лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението - 02.0.2019 г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски от 148,27 лв. за държавна
такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е
подадено възражение от ответника и с разпореждане от 14.06.2019 г. на ищеца е указано,
че може да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок и последният е сторил
това.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и
неоспорено от страните, се установява, че кредитът по
процесния договор за заем е бил усвоен от ответника, но последният не е
извършвал никакви плащания по него, поради което размерите на дължимите суми са: 3
300 лв. за
главница; 847,56 лв. – договорна лихва; 2
970 лв. – застрахователна премия; 227,72
лв. - лихва за забава за периода от 22.10.2017 г. до 02.04.2019 г.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предмет на делото са предявени при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно процесните вземания. Не може да се сподели възражението на ответника за недопустимост на иска за главницата, тъй като се оспорва част от нейния размер, а той е един от основните индивидуализиращи белези на вземането, поради което следва да се приеме, че съществува правен спор относно същото, а това от своя страна има за последица възникването на правен интерес от предявяване на иск за неговото установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. На следващо място, спорният размер няма как да бъде отграничен от останалата част от вземането, която не се оспорва от ответника. След като не е възможно той да бъде надлежно индивидуализиран, в т.ч. и чрез признака предмет на спор между страните, следва да се приеме, че ищецът може да предяви иск за цялото вземане.
По съществото на спора съображенията на съда са
следните:
От съвкупния анализ на събраните по делото писмени
доказателства се установява по несъмнен начин, че между
ответника и „Микро Кредит"
АД е бил сключен валиден договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съдържанието му е подробно
регламентирано в представените договор
CrediHome № 1171-10156633 от 28.11.2016 г., искането за сключването му и Общите условия към договор за заем CrediHome.
Те са подписани и от ответника, като автентичността им не е оспорена от него. Ето защо следва да се
приеме, че той е породил уговорените с него правни
последици, а именно дружеството му е
отпуснало кредит в размер на 3 300,00 лв., който е трябвало да погаси чрез изплащането
на определени вноски в предвидените срокове и размери. Обстоятелството,
че във всяка погасителна вноска не е посочена частта от главницата и
възнаградителната лихва, която потребителят дължи, не води до нарушение
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, доколкото тези елементи са посочени точно и ясно, макар и общо
в размките на целия период, а и е утвърдена търговска практика първоначално
потребителят да заплаща по-голям размер на възнаградителната лихва от месечната
погасителна вноска, а след това от главницата. На следващо място, не се
спори между страните, а от и кредитираното заключение на вещото лице Д.К. се
установява, че ответникът не е погасявал текущите си задължения съобразно
уговореното, както и размерът на непогасения остатък на дължимите от него
вноски. По делото не се твърди, а и не са ангажирани доказателства за
изплащането им и до момента. Тук е уместно да се посочи и че те са били
възникнали и изискуеми към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тък като уговореният падеж за изпълнение вече е бил настъпил. Относно сумата в размер на 225,00 лв., която според ОУ е
административна такса за оценка на риска, настоящият състав намира, че по съществото
си представлява прикрита такса, свързана с усвояване и управление на кредита,
поради което и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК е нищожна, тъй като така се
заобикаля забраната по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ето защо тя следва да се изключи от вноските за главница.
По отношение на вземането за договорна лихва съдът
счита, че клаузата, с която то е уговорено между страните, не е нищожна поради противоречието й на добрите нрави, или
като неравноправна. Това е
така, защото няма пречка те да се споразумеят за възнаградителна лихва над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72 от 8.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва,
без да е определен максималния размер на договорната лихва, но последният е
ограничен от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. От друга страна трябва да се има предвид и че възнаградителната лихва спада към т. нар. граждански плодове и
представлява цената на кредита, като в случая е необходимо да се отчете и същият е необезпечен,
предоставен е от небанкова финансова институция, и то за срок от 18 месеца, т.е. налице е и риск за заемодателя. Поради това уговореният фиксиран размер на
годишния лихвен процент от 31,21 % не би следвало да се
разглежда като неморално висок, разкриващ белезите на една несправедлива договореност.
На следващо място, той не надвишава
предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната лихва, в който се включва и възнаградителната лихва, което обуславя извод, че
клаузата е действителна и като такава обвързва страните, респ. поражда задължение за ответника да престира и това акцесорно
вземане. За пълнота следва да се
посочи и че според настоящия състав по отношение на нея не се установява наличието на някоя от хипотезите по чл. 143, т. 1-19 ЗЗП. Ето защо това вземане е дължимо в пълния претендиран размер.
Относно лихвата за забава следва да се има предвид, че съгласно ОУ по
договора за кредит при забава на една или повече месечни вноски кредитополучателят
дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на забавата до
окончателното й погасяване. Тази клауза е съобразена
със специалната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК, която ограничава базата за
определяне размера на обезщетението за забава именно до размера на законната лихва. При това положение и с оглед установената по делото
липса на плащания от страна на ответника, той дължи обезщетение за забавено плащане върху
непогасената главницата, считано от 23.10.2017 г. /датата, на която е станала изискуема първата вноска/ до 02.04.2019 г. /датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение/. В случая размерът
на това обезщетение, определен от вещото лице за релевантния период, възлиза на
претендирания такъв, а именно 227,72 лв.
По отношение на застрахователната
премия следва да се отбележи, че заплащането й не може да се приеме за
доказано по несъмнен начин, а това обстоятелство е спорно между страните. От представеното писмо изх. № 79100219 от 09.12.2019
г. би могло да се приеме, че в случая е налице само евентуална вероятност за неговото осъществяване, но вероятността дори и в
най-голяма степен не е пълно установяване. Необходимо е да бъде изключена всяка
друга възможност, каквото не е постигнато в настоящото производство, a
противното би означавало да се наруши правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. То
поражда и задължението на съда да приеме, че този релевантен факт не се е осъществил в обективната
действителност. А щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици. На
следващо място, от ангажираните от ищеца писмени доказателства не може да се направи категоричен и обоснован извод, че по силата на рамковия договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г. „Микро
Кредит" АД му е
прехвърлило вземанията си към ответника по процесната застраховка. Това е така, защото нито в самия договор, нито в Приложение
№ 1 към него,
те не
са
индивидуализирани по надлежния
начин. В същото е подробно описан единствено сключения договор за заем, поради което съдът не може да извърши проверка дали вземанията по втория договор действително
са включени в обхвата на процесната цесия и какви точно са по основание,
размер, период и т.н. Ето защо не може да се приеме за безспорно доказано, че те са част от предмета на
договора от
16.01.2015 г. В този смисъл са и
Решение № 92 от 14.03.2016 г. по в. гр. д. № 97/2016 г. и Решение № 155 от 26.04.2016 г. по в. гр. д. № 187/2016 г., двете по описа на ОС – Хасково.
От приетия и неоспорен рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.01.2015 г. и Приложение № 1 към него, се установява, че процесните вземания по договора за заем са прехвърлени валидно
на ищеца. В случая е спазено и изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК, тъй като в Общите условия е предвидена възможността заемодателят да
прехвърли правата си по него на трето лице. Действително, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на
длъжника прехвърлянето, като то има действие спрямо спрямо последния от деня на
съобщаването – чл. 99, ал. 4 от с.з. Така установеното задължение на цедента
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на
лице, което не е носител на вземането. Няма пречка, обаче цедентът
да упълномощи цесионера да изпрати съобщението до длъжника, тъй като не се касае за
лично и незаместимо действие, а и
съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД последиците от това действие възникват
направо за представлявания. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в хода на образуваното
съдебно производство по предявен иск за прехвърленото вземане, както е и в настоящия случай, не може да бъде игнорирано. В този смисъл е и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.
о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо
следва да се приеме, че договорът за цесия има действие спрямо длъжника - ответник и тъй като
същият не твърди да е извършил плащане на прехвърлената сума, то цесионерът - ищец се
явява носител на спорните вземания.
Предвид изложеното исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 99, ал. 1,
вр. с чл. 9 ЗПК,
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва
да бъдат уважени изцяло
за сумите от 874,56 лв. и съотв. 227,72 лв., този по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл.
240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен частично - за сумата
от 3 075,00 лв., а в останалата част - за разликата над нея до
пълния му предявен
размер от 3 300,00 лв. – да бъде отхвърлен, а искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло отхвърлен.
Вземането за главница е дължимо ведно с поисканата
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 755/2019 г. по описа на РС – Хасково -
02.04.2019 г. до окончателното й изплащане.
Съгласно т. 12 на на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване
на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е
погасил процесните суми. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността й за
сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 755/2019 г. по описа на РС –
Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са
действително направени и възлизат на 198,27 лв. за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, следва да бъдат намалени на 111,83 лв.
С оглед изхода на делото и че ищецът е направил изрично и своевременно
искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на същия
следва да се присъдят такива в размер
общо 263,44 лв., съразмерно на уважената част от исковете и представения списък по чл. 80 ГПК, включващи и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., определен съобразно чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с
чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката на спора и осъществената защита. На основание чл. 78, ал.
3 и ал. 4 ГПК на ответника също
се дължат разноски, съразмерно на отхвърлената и прекратената част от исковете, а именно
сумата от 309,06 лв. за адвокатско
възнаграждение, като възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК
за неговата прекомерност
се явява неоснователно, тъй като то е съобразено с минималния такъв,
определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както и с вида и броя на предявените искове. Настоящият съдебен
състав не споделя практиката да се извършва служебна компенсация и да се
присъжда направо разликата между двете насрещни вземания за разноски, тъй като
този подход не е съобразен с материалния закон. Компенсирането им може да
настъпи само по волята на страните, които по силата на чл. 103 ЗЗД имат право
да извършат прихващане. Поради това и липсата на изрично искане в тази насока, съдът
не следва да присъжда разноските по компенсация.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на С.Н.П., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, адвокат Димитър Аврамов, че дължи на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, съдебен адрес:***, следните суми: 3 075,00 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за заем CrediGo № 5332-00010176 от 21.09.2017 г.; 874,56 лева, представляваща договорна лихва за периода от 22.10.2017 г. до 22.03.2019 г.; и 227,72 лева, представляваща лихва за забава за периода от 23.10.2017 г. до 02.04.2019 г.; прехвърлени с Приложение № 1 от 09.02.2018 г. към рамков договор от 16.01.2015 г. за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „Микро Кредит" АД и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 755/2019 г. по описа на Районен съд Хасково - 02.04.2019 г. до окончателното й изплащане, като иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД в останалата част - за разликата до пълния предявен размер от 3 300,00 лева, както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 2 970,00 лева, представляваща застрахователна премия, ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА С.Н.П., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, адвокат Димитър Аврамов, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, съдебен адрес:***, сумата от 375,27 лева, от която 263,44 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 111,83 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 755/2019 г. по описа на РС – Хасково, за която е издадена Заповед № 348/03.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, да заплати на С.Н.П., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, адвокат Димитър Аврамов, сумата от 309,06 лева, представляваща направени разноски по делото, съразмерно на отхвърлената и прекратената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
/Петър
Вунов/