Р
E Ш Е
Н И Е
№
………., 27.01.2022 година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на осемнадесети ноември през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ
: Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Нели П.,
след
като разгледа докладваното от съдия В.
Ангелова,
въззивно гражданско дело № 403 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № 79303 от 30.04.2020 г., постановено по гражданско дело № 40503 по описа
за 2019 г., на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 37 състав, М.С.П. била осъдена на
основание чл. 149 от СК за заплати на Б.Б.Б., действащ лично и със съгласието
на своя баща Б.Г. Б., издръжка в размер на 200 лева месечно за периода
25.07.2018 г. до 03.03.2019 г., ведно със законната лихва върху всяка
просрочена сума до пълното й изплащане, считано от 15.07.2019 г.; допуснал
предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената издръжка ;
осъдил М.С.П. да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 88 лева, а
на Б.Б.Б., със съгласието на неговия баща Б.Г.Б. разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева.
Недоволна от така постановеното решение останала ответницата
в първоинстанционното производство М.С.П. (въззивник в настоящето
производство), която обжалва изцяло. В жалбата си излага оплаквания за неправилност,
както и подробни аргументи за сочения порок на решението. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени решението на Първоинстанционният съд, като
отхвърли исковата претенция с правно основание 149 от СК изцяло, като
неоснователна. Претендира присъждане на сторените деловодни разноски.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си, поддържа въззивната си
жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира разноски по представен списък.
Прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна. Окончателното
си становище по делото излага в писмени бележки, вх. № 367080/02.12.2021 г.
В срока по чл. 263 от ГПК ищецът в първоинстанционното
производство непълнолетният Б.Б.Б., действащ лично и със съгласието на своя
баща Б.Г.Б., въззиваема страна в настоящето производство, не е депозирал писмен
отговор по въззивната жалба.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, оспорва жалбата като неоснователна, а обжалваното решение счита за
правилно и законосъобразно, като пледира за неговото оставяне в сила.
Претендира сторените по водене на делото разноски по представен списък, като не
прави възражения по списъка на разноските, представен от другата страна.
Окончателното си становище излага в писмени бележки, вх. № 365358/25.11.2021 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата
е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При
произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :
Първоинстанционния Софийски районен съд бил сезиран с
предявен от Б.Б.Б., действащ лично и със съгласието на своя баща Б.Г.Б., срещу М.С.П.
иск с правно основание чл. 149 от СК-за осъждане на ответницата за издръжката
на ищеца за периода 25.07.2018 г. – 15.07.2019 г. в общ размер на 2400 лева или
по 200 лева за всеки месец от посочения период, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на исковата молба. Непълнолетният ищец твърдял, че
ответницата е негова майка, както и че с решение по гр. д. № 54330/2018 г. на
СРС, 117 състав, родителските права спрямо него били предоставени за
упражняване на бащата, а майката била осъдена за издръжката му, считано от
04.06.2019 г. Твърдял, че за посочения период, след раздялата на родителите му,
майка му не участвала доброволно в издръжката му. Претендирал разноски.
В писмения си отговор, ответницата оспорвала исковата
претенция като неоснователна. Твърдяла, че участвала със средства в издръжката
на непълнолетния, като му предоставяла и издръжка в натура, като му закупувала
храна и вещи. Молела съда да постанови решение, с което да отхвърли исковата
претенция, а в случай на уважаването й да определи размера на дължимата от нея
за този период издръжка в минималния размер по чл. 142, ал. 2 от СК.
С определение от 10.10.2019 г., производството по
делото било частично прекратено за периода от 04.06.2019 г. до 15.07.2019 г.,
поради оттегляне на иска за този период.
За да постанови обжалвания съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната
фактическа и правна обстановка :
Между страните било безспорно, че М.С.П. е майка на Б.Б.Б.,
както родителските права спрямо непълнолетния били предоставени за упражняване
на бащата, като майката била осъдена да му заплаща месечна издръжка в размер на
200 лева, считано от влизане на решението по гр. д. № 54330/2018 г. на СРС, 117
състав в сила на 04.06.2019 г.
По делото било представено платежно нареждане от
07.08.2019 г. за сумата от 1400 лева, с посочено основание „издръжка за периода
01.08.2018 г. до 31.05.2019 г., както и касови бонове за закупени храни, билети
за кино, заплащане на облекло и на сметка за интернет, всичките от месец
декември 2018 г.
От приложените по делото справки от НОИ и НАП се
установявало ,че ответницата реализирала брутен доход за периода месец юли 2018
г.- месец декември 2018 г. в размер на 2600 лева, а от месец януари 2019 г. –
3000 лева.
По молба на бащата на ищеца било образувано дело по
ЗЗДН и издадена заповед за незабавна защита от 17.12.2018 г. Делото приключило
с отказ да се издаде заповед за защита, но поради постъпила жалба продължавало
да е висящо към момента на приключване на устните състезания по настоящето
дело. В изпълнение на определеното по делото по ЗЗДН майката осъществявала
срещи с детето в контактен център.
По делото били приети социални доклади на ДСП
„Връбница“ и ДСП Своге, като били събрани и гласни доказателства с разпита на
доведени от страните свидетели. С показанията си свидетелката И.Д., доведена от
ищеца, се установявало, че през последната година-2019 г. непосредствените
грижи за детето се полагали от бащата, включително и за закупуване на дрехи и
учебници. На свой ред, свидетелката З.М., доведена от ответницата, установила,
че като психолог в контактен център, имала наблюдения, че при срещите си с
детето, майката се опитвала да му даде подаръци, но то не ги приемало.
Първоинстанционният съд кредитирал показанията на тези свидетели в обсъдените
части, като дадени в резултат на личните им впечатления за изнесените пред съда
факти.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционният
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложимия закон и по свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивният съд споделя установената в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Същата следва обаче да се допълни с анализ на представените с отговора на
въззивницата платежни нареждания и операционни бележки, удостоверяващи плащане
на присъдената по гр. д. № 54330/2018 г. на СРС, 117 състав издръжка, като към 07.08.2019
г., тя нямала непогасени задължения за присъдената в полза на непълнолетния й
син издръжка по него. От посоченото решение е видно също, че по реда на чл.
127, ал. 3 от СК на 01.11.2018 г. били определени привременни мерки, по които
бил издаден изпълнителен лист, които били изменени в открито съдебно заседание
на 03.12.2018 г.
Отделно от това, на въззивният съд служебно е
известно, че производството по гр. д. № 54330/2018 г. по описа на СРС, 117
състав, било образувано по искова молба на Б.Г. Б., заведена в същия съд на
15.08.2018 г. Следователно, въпросите, касаещи издръжката на непълнолетния
въззивник за процесния период, започващ от 25.07.2018 г. е следвало да получат
отговор именно в това производство.
Налице е и признание на въззиваемата, направено пред
ДСП Своге, която заявява, че заплащала издръжка на сина в размер на 200 лева, а
отделно му давала и по 140 лева, откакто напуснала съвместно обитаваното с него
жилище.
Представеният от въззивника договор за ортодонтско
лечение и платежен документ по него, не следва да бъдат обсъждани в настоящето
производство, доколкото удостоверените с тях разходи, касаят изключителни нужди
на непълнолетния, които следва да бъдат претендирани по реда на чл. 143, ал. 4
от СК, с какъвто иск съдът не е сезиран.
Въззивният съд, като прецени показанията на
свидетелките Д.и М.по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в обсъдените от
първоинстанционния съд части, като обективни, логично последователни, дадени в
резултат на личните впечатления на свидетелите за изнесените пред съда факти.
Във въззивното производство също са събрани писмени
доказателства, касаещи преводно нареждане, от което е видно, че на 18.05.2020
г. въззиваемата превела по сметка на Б.Г.Б. сумата от 710 лева, а като
основанието за това е посочила „издръжка на дете за период 25.07.2018 г.
03.06.2019 г.
Други относими и допустими доказателства за твърденията
на страните не са представени в настоящето производство.
При тази
фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е основателна.
Въззивният съд не споделя изводите, изложени в
мотивите към обжалвания съдебен акт, относно характера на плащането от 1400 лева, осъществено от въззивницата
след завеждане на исковата молба и като такова го е счел за неотносимо към
процесния период, както и за необходимостта исковата молба да е предявена след
опити за доброволно получаване на издръжката. В случая липсват доказателства
въззиваемият да е предприел такива опити, при което заведената от него на
15.07.2019 г. искова молба, следва да се счита за първа покана до въззивницата
за доброволно уреждане на отношенията им. Съдебните книжа са връчени на
въззивницата на 30.07.2019 г., а посоченото плащане с основание „издръжка за
периода август 2018-31.05.2019 г. е извършено на 07.08.2019 г. Същевременно,
въззивницата ангажирала и доказателства, че към тази дата - 07.08.2019 г. е
погасила задълженията си за издръжка на непълнолетния, така, както те са
определени с решение по гр. д. № 54330/2018 г. на СРС, 117 състав.
Следователно, към момента на извършеното плащане, въззивницата не е имала непогасени задължения за издръжка на непълнолетния
си син. Ето защо следва да се приеме, че с посочената сума от 1400 лева, същата
е погасила задълженията си за издръжката му именно за процесния период –
25.07.2018 г. до 03.06.2019 г., в какъвто смисъл е посоченото основание за това
плащане Ето защо, съдът приема за основателни доводите на въззивницата, касаещи
характера на това плащане и кое задължение се погасява с него. Касае се за
алиментни задължения на въззивницата, към чието погасяване са относими нормите
на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно посочената разпоредба, този, който има към едно и също лице
няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси
всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случая въззивницата е посочила
задължението, което погасява с посочената сума, същата несъмнено е постъпила в
патримониума на въззиваемия, който приел плащането и не направил никакви
възражения във връзка с осъщественото от въззивницата право на избор кое свое
задължение да погаси. Извън изложеното, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3
от ГПК съдът е длъжен да вземе предвид фактите, касаещи спорното право,
настъпили след предявяването на иска. В този смисъл, първоинстанционният съд
неправилно не е зачел направеното от въззивницата плащане до посочения размер,
още повече при признанието на въззиваемия, че чрез него доброволно се изпълнява
родителски дълг на въззивницата. Слабост на първоинстанционния съд е, че не е
изследвал естеството на този "родителски дълг". Следва да се
отбележи, че единственото парично задължение на родителя е това за предоставяне
на издръжка. При това положение, отнасянето на процесното плащане към
задължения за издръжка, чийто падеж не е настъпил, а също и изобщо към други
абстрактни и неидентифицирани по делото задължения на този родител, е неправилно.
При условията на чл.
235, ал. 3 от ГПК въззивният съд също зачита направеното от
въззивницата плащане в размер на 710 лева, направено на 18.05.2020 г. в полза
на непълнолетния чрез неговия баща, с посочено основание „издръжка за дете
25.07.2018 г. -03.06.2019 г.“. С това плащане, въззивницата изцяло е погасила
задълженията си за издръжка на непълнолетния си син за процесния период. Следва
да се отбележи, че процесния период е с продължителност от 10 месеца и 10 дни,
респективно при заявената претенция от по 200 лева месечно, за целия период
дължимата сума е в размер на 2063 лева, като същата е погасена в цялост с
направените от въззивницата плащания в размер на общо 2110 лева. При това
положение, предявеният иск е неоснователен, доколкото цялото задължение, за
което се отнася е погасено чрез плащане.
Съобразно изложеното и поради несъвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че първоинстанционното Решение следва да бъде изцяло отменено, а
исковата молба отхвърлена като неоснователна.
С оглед доводите, развити от въззиваемия следва да се
отбележи и следното : Производството по гр. д. № 54330/2018 г. по описа на СРС,
117 състав е било образувано на 15.08.2018г. по искова молба на бащата на
непълнолетния Б.Г.Б. с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, който претендирал
упражняване на родителските права по отношение на въззиваемия, с произтичащите
от това последици. В това производство, по искане на страните, съдът определил
привременни мерки в открито съдебно заседание на 01.11.2018 г., по които издал
изпълнителен лист, и които изменил в открито съдебно заседание на 13.12.2018 г.
Съдебните актове, с които е станало това не са представени по настоящето дело,
като конкретното им съдържание не е известно на настоящия въззивен състав. На
същия обаче е служебно известно предявяването на исковата молба от Б.Г.Б. на
15.08.2018 г., както и предмета й. С оглед образуването на гр. д. № 54330/2018
г. на същата дата, и при приетите за установени факти за раздяла на страните на
24.07.2018 г. и за отглеждане на детето Б. от ищеца от същата дата,
присъждането на дължимата за детето издръжка, следва да е поне от 15.08.2018
г., в случай, че липсва претенция за осъждане на майката за издръжката му от
раздялата. В случая обаче, с крайния си съдебен акт, първоинстанционния съд е
постановил дължимост на присъдената издръжка от влизане на решението в сила.
Единствената причина за това несъответствие е определянето на привременна
издръжка в размер на 140 лева поне от образуване на това производство, като в
тази насока са данните, дадени от въззивницата в хода на социалното проучване.
Горното поставя под въпрос допустимостта на исковата молба, подадена от
непълнолетния въззиваем, който въпрос не следва да бъде подробно обсъждан в
настоящето производство, предвид това, че посочените съдебни актове не са
представени по делото. Изложеното предполага недобросъвестност на непълнолетния
въззиваем, действащ лично и със съгласието на своя баща, която въззивният съд
не счита за необходимо да обсъжда, а оставя на морала и съвестта им.
По разноските :
Претенция за присъждане на сторените в настоящето
производство разноски има и от двете страни, като с оглед изхода на спора,
претенцията на въззиваемия се явява неоснователна и като такава подлежи на
отхвърляне. Независимо от уважаване на жалбата, съдът намира претенцията на
въззивницата за неоснователна и като такава също я отхвърля. Съображенията за
това са следните : Съобразно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК ищците
по делата за издръжка са освободени по силата на закона от внасяне на държавни
такси и разноски, като по разбиране на въззивният съд те не дължат такива и при
отхвърляне на иска. Противното разбиране би довело до житейски и правно
неоправданото и поради това и неморално разбиране, че децата, имащи право на
издръжка, следва да поемат разноските по водене на делото. В тази насока е и
разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, съобразно която, когато делото е решено в
полза на лице, освободено от внасяне на държавни такси или от разноски,
дължимите такива по делото се възлагат в тежест на осъденото лице.
Следователно, в процесната хипотеза, независимо от уважаване на въззивната
жалба, въззивницата няма право на разноски.. Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд, Гражданско отделение, II-ри брачен въззивен състав, на
основание чл. 271, ал. 1, изречение 1, предложение второ от ГПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 79303 от 30.04.2020 г., постановено по гражданско дело № 40503 по описа
за 2019 г., на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 37 състав и вместо него
ПОСТАНОВЯВА :
Оставя без уважение като неоснователен искът с правно основание чл. 149 от СК,
предявен от Б.Б.Б., непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своя баща Б.Г.Б.
срещу М.С.П..
ОТХВЪРЛЯ претенциите на страните Б.Б.Б., непълнолетен,
действащ лично и със съгласието на своя баща Б.Г.Б. и М.С.П. за присъждане на
сторените в първоинстанционното производство разноски като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ претенциите на страните Б.Б.Б., непълнолетен,
действащ лично и със съгласието на своя баща Б.Г.Б. и М.С.П. за присъждане на
сторените от тях деловодни разноски във въззивното производство като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно разпоредбата
на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………
2. ……………