№ 14769
гр. С, 30.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20241110138179 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от В. Н. Х., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. С, ул. „ИК“ № 4, със съдебен адрес: гр. С, ж. к. „СТ“, бл. 106, вх. Б, ет.
5, ап. 127 против „КЙ“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. Х, ул.
„Л“ № 12, представлявано от ВМИ, с която са предявени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл.1, 2 и предл. 3 ЗЗД, респ. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 8 от Договор за заем № 207180/20.12.2022 г., както и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10,00 лева, предявен като
частичен иск от вземане в общ размер от 272,07 лева, представляваща недължимо платени
суми за неустойка по Договор за заем № 207180/20.12.2022 г., ведно със законна лихва от
подаване на искова молба – 25.06.2024 г. до окончателното й изплащане.
В искова молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем №
207180/20.12.2022 г, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на
ищцата като заемополучател сумата от 600 лв., която последната се задължила да върне на
вноски. Съгласно чл. 6 от договора било предвидено задължение на заемателя да предостави
на кредитора обезпечение , а съгласно чл. 8 – неустойка при неизпълнението му в размер на
293,72 лева.
Поддържа, че на 04.01.2023 г. е заплатила сума в размер на 688,38 лева, с което
плащане е погасила изцяло кредита.
Излагат се подробни съображения за нищожност на целия договор, която обуславяла и
недействителност и на оспорената клауза, в т. ч. противоречие с добрите нрави, и като
сключен в нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, както и чл. 145, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, чл. 19,
ал.1, вр. чл.10, ал.2 и 10а, ал.2 и 4 от ЗПК; неравноправна на осн. чл. 21,ал.1, във вр. чл. 19,
ал. 4 и 5 от ЗПК, чл. 33 от ЗПК.
Ищцата претендира, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не е
спазена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и не е в предвидената форма, не е написан по ясен
и разбираем начин и не е изписан с шрифт не по-малък от 12 в два екземпляра.
Претендира се и нищожност на договора поради липса на съществен негов елемент
1
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно ГПР, доколкото последният е посочен единствено
като процент, но без ясно разписана методика на формирането му. Сочи, че таксите и
разходите по кредита водят до различен от посочения ГПР.
Претендира нищожност на договора за основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД поради
изначална невъзможност да осигури в тридневен срок описаното в договора и общите
условия обезпечение. Претендира , че уговорката противоречи на целта, преследвана с
Директива 2008/48 / ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити и прогласена с чл. 16 ЗПК.
Поддържа, че неустоечната клауза е нищожна като противоречаща на чл. 143, ал. 2, т.5
ЗЗП, тъй като с нея потребителят се задължава при неизпълнение на своите задължения да
заплати необосновано висока неустойка. Сочи и че клаузата не е индивидуално уговорена
съгласно чл. 146 ЗЗП.
В нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК разходите за заплащане на тази
неустойка не били включени в ГПР, тъй като неустойката по своята същност съставлявала
печалба за кредитора. Поддържа, че при включване на неустойката действителният ГПР е
над императивния максимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че грешно посоченият ГПР е
равнозначен на непосочен ГПР. Изразява становище, че погрешното посочване на ГПР
съставлява и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП и по
смисъла на правото на ЕС.
Освен това, поддържа, че процесната клауза противоречи на добрите нрави, тъй като е
свързана с неизпълнение на задължение, от което не произтичат вреди за ответника. Сочи, че
неустойката се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция.
Поддържа, че клаузата, с която е определена възнаградителна лихва, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като размерът на лихвата надвишава трикратния размер
на законната лихва за необезпечение заеми, респ. двукратния размер на законната лихва по
обезпечени заеми. Нищожността на клаузата по аргумент от 11, ал. 1, т. 9 вр, чл. 22 ЗПК
води до нищожност на целия договор.
Претендира , че клаузите на договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин
съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП и не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Възразява и че договорът е сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Претендира, че на осн. чл. 23 ЗПК дължи само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По тези и останалите подробно изложени съображения предявява настоящите искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковите претенции като неоснователни и излага подробни съображения за
действителност на договора за заем. Оспорва да са налице твърдяните от ищцата пороци, за
което излага подробни съображения. Навежда, че съгласно чл. 19, ал. 2 и ал. 3 ЗПК ГПР по
кредита се изчислява по формула като се вземат предвид посочените в приложение № 1 от
ЗПК допълнителни допускания. В тази връзка посочва, че процесната неустойка
представлява разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорните задължения на
потребителя, съответно не е възнаградителна лихва и не следва да се отнесе към ГПР по
кредита. Сочи, че ГПР е в рамките на пет кратния размер на законната лихва. Евентуално
поддържа, че превишението на ГПР на установения максимум не влече нищожност на
договора. Претендира, че е изпълнено изискването на чл. 11,ал. 1, т. 10 ЗПК. Оспорва
твърдението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като претендира, че
същата е съобразена с ограничението по чл. 19, ал. 4 вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Твърди, че
процесният договор отговаря на изискванията на чл. 10 ЗПК. По тези и останалите подробно
2
изложени в отговора аргументи моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между тях е сключен Договор за заем № 207180/20.12.2022 г., по силата на
който ищецът е получил от ответника сумата 600 лева, която последният се задължил да
върне на месечни вноски в срок до 19.05.2023. Видно от договора месечният лихвен процент
е 3,330 % , а погасителната вноска ведно с договорна възнаградителна лихва е 65,63 лева,
като общият размер на сумата за плащане е 656,28 лева. Посочен е ГПР – 49,445 %.
От разписките за постъпили суми, представени от ищеца с исковата молба и
неоспорени от ответника, разписки се установява, че ищецът е заплатил на ответника сума в
общ размер 688,38 лева, от която на 20.12.2022 г. 8 лева „застраховка по кредит“ и на
04.01.2023 г. - 585,38 лева с основание: „предсрочно погасяване“ и 96 лева с основание
„вноска по кредит“. Ответникът не оспорва да е получил сумите за погасяване на вземанията
му по процесния договор, поради което и съдът приема, че ищецът е заплатил на ответника
общо суми в размер на 688,38 лева по договора.
Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласяват заемът да бъде обезпечен от
гарант/и, отговарящ/и на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с едно от
посочените в разпоредбата обезпечения. С разпоредбата на чл. 8, ал.1 от договора е
предвидено, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в
тридневен срок или обезпечението не отговаря на изискванията, посочени в общите
условия, същият дължи неустойка в размер на 293,72 лв., която се заплаща съгласно
погасителния план.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.
Процесната клауза от договора за заем касае отговорност на потребителя при неизпълнение,
но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на
задължението, описано в чл. 6 от договора и разпоредбите на Общите условия
При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно
развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK
и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение,
различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят
всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури обезпечение съгласно посочените
изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора
по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право
да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
3
задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на
това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди
от това и да не му е необходимо обезпечение. В този смисъл коментираната клауза
задължава потребителя при неизпълнение на задължение, различно от главното, да заплати
необосновано висока неустойка и следователно е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП, представляващ частен случай на противоречието с добрите нрави.
От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да
върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно
императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да
бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което
потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на
неустойка и в този случай също е нищожно поради противоречие с императивна правна
норма.
Уговорките, обективирани в чл. 6 и чл. 8 са във вреда на потребителя, не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Поради това и същите са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и следователно нищожни в цялост на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
В случая анализът на договорното правоотношение и гореизложените съображения
налагат извод, че с предвиждане на процесната неустойка на практика се цели и се постига
оскъпяване на заема, приложимо във всеки случай предвид уговарянето на реално
непостижими за обикновения потребител условия, неизпълнението на които води до
кумулиране на неустойка. Поради това съдът намира, че процесната неустойка има
характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
поради което подлежи на съобразяване при изчисление на годишния процент на разходите.
Предвид размера на уговорения месечен лихвен процент – 3,330 %, то при отчитане на
уговорения като неустойка разход по кредита от 293,72 лева, реалният ГПР съществено
надвишава посочения в договора - 49,445 %. Следователно посоченият в договора ГПР не
отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно
на непосочен ГПР. Макар да е без значение дали с включване на непосочените компоненти
ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал. 4 ГПК или ще го надвишава, следва да се
посочи, че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния
размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на
изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната
цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор
да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции
условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС
(девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл.
10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на
предоставената в заем главница.
4
По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния
годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Доколкото предявеният нарочен иск е за нищожност само на разпоредба от договора, то
следва същият да бъде уважен и атакуваната клауза да бъде прогласена за нищожност на
основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 ,2 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т.5
ЗЗП.
По иска с правно основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД
Ищецът претендира връщане на сумата от 10 лева – частичен иск от вземане в пълен
размер според уточнителна молба от 16.09.2024 г. в размер на 272,07 лева като платена без
основание за погасяване на уговорената неустойка. В случая ищцата изрично посочва, че
претенцията й е за връщане на сума, платена за неустойка. Видно от представената разписка
ищцата заплатила сума в размер на 95 лева на първата падежна дата – 04.01.2023 г., поради
което в същата следва да е включена сумата от 29,37 лева –неустойка съгласно т.1 от
погасителния план. На същата дата е заплатена сумата от 585,38 лева, в която обаче не би
следвало да е включена неустойка, тъй като към тази дата не е имало падежирало
задължение за такава. Независимо от посоченото предвид гореизложените съображения за
нищожност на целия договор потребителят дължи на основание чл. 23 ЗПК връщане само на
чистата стойност на кредита.
Посоченото налага извод за основателност на предявения частичен иск за сумата от 10
лева, доколкото предявената част е в рамките на установения размер на недължимо
платеното.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, ищецът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, има право на
сторените разноски – 100 лева и 400 лева за адвокатско възнаграждение, намалено по
възражение за прекомерност съобразно фактическата и правна сложност на производството
от общ размер на платеното възнаграждение – 800 лева по договор за правна защита и
съдействие,.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по искова молба на В. Н. Х., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.
С, ул. „ИК“ № 4, против „КЙ“ ООД, ЕИК: ******, с адрес: гр. Х, ул. „Л“ № 12, за нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл.1, 2 и предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл.
143, ал. 2, т.5 ЗЗП клаузата на чл. 8 от Договор за заем № 207180/20.12.2022 г., сключен
между В. Н. Х., ЕГН: ********** и „КЙ“ ООД, ЕИК: ******.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „КЙ“ ООД с ЕИК ****** и адрес
на управление гр. Х, ул. Л №12 да заплати на В. Н. Х., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
гр. С, ул. „ИК“ № 4 сумата от 10,00 /десет/ лева, представляваща част от взема за
недължимо платени суми за неустойка по Договор за заем № 207180/20.12.2022 г., ведно със
законна лихва от подаване на искова молба – 25.06.2024 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „КЙ“ ООД с ЕИК ****** и адрес на
управление гр. Х, ул. Л №12 да заплати на В. Н. Х., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.
С, ул. „ИК“ № 4 сума в размер на 500 лв, представляваща сторени по делото разноски.
Присъдените в полза на В. Н. Х. могат да бъдат заплатени по банкова сметка с IBAN:
5
BG46CECB979050J5479700.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6