Р Е Ш Е Н И Е
463 / 24.2.2020г.
Гр. Перник, 24.02.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД-ПЕРНИК, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на шести февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Цветелина Малинова,
като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 01019/2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от „Топлофикация – Перник“ АД
срещу Р.Б.Б. обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от 515,95 лв., представляваща стойност на доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден
имот с адрес: гр. ***, с абонатен № **********, законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
– 09.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 85,73 лв.,
представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от
10.07.2016 г. до 25.09.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 06875/2018 г. по
описа на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав е
издадена Заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК от
10.10.2018 г.
Ищецът твърди, че между него и ответника, в
качеството му на потребител – клиент за битови нужди, съществува облигационно
правоотношение с предмет покупко – продажба /доставка/ на топлинна енергия,
възникнало въз основа на закона и регулирано от публично известни общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват насрещната страна без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че процесният недвижим имот се
намира в топлоснабдена сграда. Посочва, че съгласно Общите условия през
процесния период е изпълнил задълженията си и е доставил до имота на ответника
топлинна енергия, отчетена и разпределена от фирмата за дялово разпределение,
включваща сума за отопление на имота, сума за топлинна енергия, отдадена от
общите части и сградна инсталация, и за дялово разпределение. Изяснява, че от
своя страна купувачът не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане на
дължимата цена на топлинната енергия за исковия период и на падежа – в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнася, нито към момента на
депозиране на заявлението. Счита, че с изтичане на края на месеца, следващ този
на доставката и поради неизпълнението си, съгласно клаузата на чл. 41, ал. 1 от
приложимите Общи условия ответникът, като потребител, дължи и обезщетение за
забава в размер на законната лихва, възлизаща на търсената сума. С тези
съображения отправя искане за уважаване на предявените искови претенции. Намира
за дължима и законната лихва за забава, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на вземането.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
писмен отговор особеният представител на ответника – адв. Л.С. оспорва
предявените искове по основание и размер с твърдението, че през релевантния
период Р.Б. не е бил собственик на имота и не е имал качеството „клиент на
топлинна енергия“. Поддържа, че преди релевантния период ответникът е
притежавал само ½ идеална част от собствеността, която е прехвърлил в полза
на трето за процеса лице, с оглед на което страните не са били обвързани от
твърдяното облигационно правоотношение. Намира за недоказано, че начислените и
претендирани от ищцовото дружество суми са за реално доставена, респ. потребена
топлинна енергия. Счита вземанията за недължими и като погасени по давност с
тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С тези
доводи отправя искане за отхвърляне на исковете.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са положителни установителни искове за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването
на парични вземания на ищеца срещу ответника, удостоверени в заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Съдът,
като съобрази, че препис от заповедта за изпълнение е връчен на длъжника по
реда на чл. 47, ал. 5, вр. ал. 1 ГПК, а установителните искове са предявени в
срока по чл. 415, ал.
4 ГПК, във връзка с дадени от съда указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, намира, че за ищеца е налице интерес от търсената защита.
Уважаването
на предявените искове е обусловено от установяване от страна на ищцовото
дружество, при условията на пълно и главно доказване, съществуването през
процесния период на облигационно отношение между него и ответника, имащо за
предмет покупко – продажба /доставка/ на топлинна енергия и регулирано от
публично известни Общи условия и, че е изпълнило задължението си и е доставило
такава за процесния топлоснабден недвижим имот, за която се дължи посочената в
исковата молба сума. В тежест на ищеца е и
да установи изпадането на ответника в забава и размера на търсеното във връзка
с това обезщетение.
Възникването
на облигационното продажбено правоотношение с предмет доставка на топлинна
енергия между топлопреносното дружество, в качеството му на продавач и
потребителя (клиента) на топлинна енергия, в качеството му на купувач, е
обусловено от притежаването от страна на купувача на правото на собственост,
съответно на учредено право на ползване по отношение на топлоснабден недвижим
имот.
Съгласно
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, а по силата на дефинитивната правна норма, регламентирана в §1, т.
2а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Следователно,
при придобиване на правото на собственост върху топлоснабден имот по силата на
закона и без да е необходимо изрично волеизявление, собственикът на имота става
страна по продажбеното правоотношение. В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал.
1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди,
на потребителите в гр. Перник, приложими от ищеца и одобрени с Решение №
ОУ-011/14.04.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник Съперник – бр.
82/3959/29.04.2008 г., а с това и влезли в сила, съгласно която купувач на
топлинна енергия е всяко физическо лице – потребител за битови нужди, което е
собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена
сграда.
От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че с договор за покупко
– продажба от 08.04.2015 г., обективиран в Нотариален акт за покупко – продажба
на недвижим имот със запазено вещно право на ползване № 98, том I, рег. № 3234, дело № 94/2015 г. по описа на
нотариус Р. М.в, Р.Б.Б. – ответникът в процеса, в качеството си на продавач, е
прехвърлил на П. Д. Г. собствеността върху притежавана от него ½ идеална
част от собствеността върху недвижим имот с административен адрес: гр. ., ул.
„Св. св. .“ бл. ., ап. .. Със същия акт прехвърлителят си запазва вещното право
на ползване върху имота, предмет на сделката – пожизнено.
Изяснява
се, че с декларация с вх. № 1999/15.05.2015 г. по чл. 14 ЗМДТ за облагане с
данък върху недвижим имот третото за процеса лице П. Д. Г. е декларирало пред
Община Перник правото на собственост върху процесния недвижим имот – апартамент
№ 27, находящ се в гр. ., ул. „.“ бл. . с посочено придобивно основание – покупка.
В декларацията е отразено, че имотът е в режим на съсобственост между
декларатора и третите за процеса лица М. Б. М. и И. К. Г.а при квоти: по
¼ идеална част за П. Г. и И. Г. и ½ идеална част за М. М. Вписано
е също, че върху имота съществува вещно право на ползване с титуляр ответникът Р.Б..
По
делото не се твърдят, а и не се установяват актове, свързани с последващо прехвърляне
на правото на собственост или на ползване върху имота. Ето защо, съдът приема
за установено, че през релевантния период от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г.
процесният имот е бил в режим на съсобственост между третите за процеса лица П.Д.
Г., И. К. Г. и М. Б. М.
Същевременно
се установи, че с договора за покупко – продажба от 08.04.2015 г. продавачът –
ответникът Р.Б. със съгласието на купувача П.Г.си е запазил пожизнено вещното
право на ползване върху имота, предмет на сделката, а именно върху ½ идеална
част от апартамент № 27, находящ се в гр., ул. „“ №.
При
учредено/запазено вещно право на ползване собственикът на имота притежава т.
нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване за трето лице,
той не би могъл да упражнява правомощието да ползва вещта. С оглед на това и на
основание чл. 57, ал. 1 ЗС задължен да посреща разноските по ползването на
имота, в частност за заплащане цената на доставената до имота топлоенергия, е
вещният ползвател. Отговорността на собственика на топлоснабдения имот би
възникнала от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от
способите, уредени в Закона за собствеността и след надлежно уведомяване за
това на насрещната страна по правоотношението.
С
оглед изложеното и доколкото по делото не се твърди и не се установява правото
на ползване, възникнало в полза на ответника Б., да е било погасено през
процесния период, то именно той се явява и задължено лице за заплащането на ½
част /равна на правата му/ от стойността на доставяната до жилището топлинна
енергия при доказана реална доставка/потребление, респ. е притежавал качеството
„клиент“ на стоката – арг. клаузата на чл. 15, ал. 1, т. 1 от приложимите Общи
условия.
Изложеното обосновава извода, че през исковия период
между страните е съществувало облигационно правоотношение, което обуславя
проверката на съда относно реалната доставка на стоката до процесния имот.
Последното обстоятелство следва от
изводите на вещото лице, обективирани в заключението на приетата по делото
съдебно – техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло като обосновано,
обективно и компетентно изготвено, отговарящо на всички поставени задачи и
останало неоспорено от страните по делото. В заключението е отразено, че същото
е изготвено при анализ на приложените по делото документи, изискани на място от
ищцовото дружество и от фирмата за дялово разпределение като трето, неучастващо
по делото лице, конкретно „Техем Сървисис“ ЕООД. Последната е избрана от ЕС и е
налице сключен договор № 861 от 20.10.2014 г. за услугата „дялово разпределение
на топлинна енергия“ в СЕС. Между ФДР и ищеца има налично споразумение в тази
насока, обективирано в договор № 97 от 30.11.2011 г. От заключението се
установява, че монтираните в абонатната станция уреди за търговско измерване –
топломери са преминали през задължителните периодични метрологични проверки, в
хода на които са окачествени като съответстващи на одобрения тип, поради което
са годни за търговско измерване и показанията им могат да се считат за
достоверни. В експертизата е отразено, че през релевантния период
технологичните разходи в абонатната станция са приспаднати от брутната
топлоенергия, отчетена ежемесечно по общия топломер. Същите са останали за
сметка на ищцовото дружество, като на ФДР е подавана за разпределение само
нетната топлоенергия.
От
заключението се установява, че през исковия период отоплителните тела в кухнята
и в банята в имота на абоната са със статус на демонтирани и за същите не е
начисляван разход на топлоенергия. Налице е работещо едно отоплително тяло, в
помещението дневна, без ИРУ, за което е начисляван разход за топлинна енергия
като за тяло, работило непрекъснато, определен по изчислителен път. След
провеждане на годишния отчет разходът на топлоенергия е преизчислен, прогнозно
начислените суми са сторнирани и определената разлика е съобразена при
индивидуалните изравнителни сметки. Изяснено е, че е начислен разход за битова
гореща вода според показанията на уреда за търговско измерване, монтиран в
имота – 1 бр. водомер. През периода е начисляван разход за топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, пропорционално на отопляемия обем на имота по
проект – 112 м3 и само през зимния отоплителен период – времето,
през което е работила отоплителната инсталация в СЕС. Ежемесечно са начислявани
суми, представляващи вноски за предоставяната услуга „дялово разпределение“ в
общ размер от 10,56 лв. – по 0,88 лв. за 12 месеца. Не е разпределяна
топлоенергия и не са начислявани като дължими суми за отоплителни тела в СЕС,
доколкото в същата няма работещи такива. В заключението е отразено, че
начислените суми на абоната са коректни и пресметнати съгласно методологията,
утвърдена от действащата нормативна уредба. При така установените факти, въз
основа на извършения анализ експертизата достига до извод, че общата дължима
сума за процесния период от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. е на стойност от 515,95
лв.
От
изложеното дотук съдът намира за доказано по делото, че ищецът, в качеството си
на страна по облигационното правоотношение с ответника, през процесния период е
доставил до ползвания от него имот топлинна енергия, чиято обща цена възлиза на
сумата от 515,95 лв. От същата Р.Б. дължи заплащането на ½ част или
сумата от 257,98 лв., с оглед
съществуващото в неговата правна сфера вещно право на ползване върху
собствената на П.Г.½ част от имота.
С
отговора на исковата молба особеният представител на ответника въвежда
правопогасяващо възражение с твърдение за недължимост на част от вземанията
поради погасяването им по давност. Съдът намира това възражение за неоснователно,
предвид следните съображения:
При
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който
носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи
възможността да получи защита на правото си чрез средствата на държавната
принуда.
В
настоящия случай, вземането, представляващо главница за доставена и неплатена
топлинна енергия има характера на периодично плащане по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и спрямо него е приложима тригодишната погасителна давност, в който смисъл
са задължителните за съда разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г.
ОСГТК на ВКС. Съдът намира, че тригодишният давностен срок е приложим и по
отношение на вземането, представляващо законна лихва за забава на месечните
плащания, предвид характера му и регламентираното в разпоредбата на чл. 119 ЗЗД
погасяване по давност на всички акцесорни вземания като последица от
погасяването по давност на главницата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, какъвто характер има
процесното вземане за главница, началният момент на давностния срок е
настъпването на падежа им, и се прекъсва с предявяване на иск, респ. с друга
форма на съдебно претендиране на вземането.
При
съобразяване с горните изводи и с конкретната дата, на която е депозирано
процесното заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 09.10.2018
г. което действие води до прекъсване на давността за процесните вземания на
основание чл. 116 ЗЗД,
съдът намира, че никоя част от процесното вземане, обхващащо периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. / т.е. период преди 08.10.2015 г. – три години
преди депозиране на заявлението/ не е покрита с давностния срок.
Всичко
изложено дотук обуславя извода, че предявеният главен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД
се явява основателен за сумата от 257,98 лв. и в тази част следва да бъде
уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 515,95 лв. или за сумата от
257,97 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен, с оглед липсата
на права на ответника върху имота в пълен обем.
По
отношение на задължението за заплащане на законната лихва за забава върху
главницата, предмет на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, съдът намира, че предвид акцесорния му характер, възникването на
последното е обусловено от дължимостта на главното вземане и неизпълнението му
в срок. Съгласно клаузата на чл. 34, ал. 1 от приложимите към процесното
правоотношение Общи условия (приети като писмено доказателство), купувачите
дължат заплащане на доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. При неплащане в този срок и на основание чл.
86, вр. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ответникът, в качеството си на длъжник,
изпада в забава и дължи заплащането на законната лихва, без да е необходимо
изрично волеизявление на ищеца в този смисъл.
Размерът
на последната за исковия период от 10.07.2016 г. до 25.09.2018 г. върху цялата
главница възлиза на сумата от 85,73 лв. и следва от изводите на вещото лице по
съдебно-икономическата експертиза, което съдът кредитира изцяло като
обосновано, обективно и компетентно изготвено, отговарящо на всички поставени
задачи и останало неоспорено от страните по делото. От същата ответникът Р.Б.,
по вече изложените съображения, дължи ½ част или сумата от 42,86 лв.
Следователно,
предявеният акцесорен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
основателен за сумата от 42,86 лв. и в тази част следва да бъде уважен, а за
разликата над този размер до пълния предявен от 85,73 лв. или за сумата от
42,87 лв. – отхвърлен като недоказан по основание.
По отговорността
за разноски:
Съгласно задължителните разяснения, дадени в мотивите
на т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013
г., ОСГТК на ВКС съдът следва да се произнесе и по разноските, направени в
заповедното производство. При този изход на спора – частична основателност на
предявените искове, право на разноски, съразмерно с уважената, респ.
отхвърлената част от исковете, имат и двете страни. На основание чл. 78, ал. 1
и ал. 8 ГПК, в полза на ищцовото дружество, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, следва да бъде присъдена сумата от 37,50 лв. – платена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство и сумата от 257,50
лв. – платена държавна такса, депозити за вещите лица, за особения представител
и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство. Съдът определи размера
на последното в минималния такъв, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8
от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и чл. 26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение
в заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в исковото
производство), като съобрази вида и обема на извършената дейност от
процесуалния представител на ищеца, както и липсата на фактическа и правна
сложност на делото. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съразмерно с отхвърлената
част от исковете поначало право на разноски има и ответникът. Същият не е
направил искане в тази насока /представлява се в настоящия процес от особен
представител/, а и по делото не са ангажирани доказателства за реалното им
извършване, поради което и такива не следва да му бъдат присъждани.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявения от „Топлофикация – Перник“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. Мошино срещу Р.Б.Б., с ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: ***, ул. „Св. св. Кирил
и Методий“ № 14, ап. 27 установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 153 ЗЕ, че Р.Б.Б. *** АД сумата от 257,98 лв.,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот с адрес: гр., ул. „“ бл.,
ап., с абонатен № ********** и законната
лихва за забава върху тази част от главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 09.10.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми по ч. гр. дело № 06875/2018 г. по описа
на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав е
издадена Заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК от
10.10.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над уважения размер от 257,98 лв. до пълния предявен размер от 515,95
лв. или за сумата от 257,97 лв.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по
предявения от „Топлофикация – Перник“ АД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. Мошино срещу Р.Б.Б., с ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, ул. „“ №, ап. установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Р.Б.Б. *** АД сумата от
42,86 лв., представляваща законна
лихва за забава на месечните плащания за периода от 10.07.2016 г. до 25.09.2018
г., за която сума по ч. гр. дело № 06875/2018 г. по описа на Районен съд –
Перник, ГО, VI-ти състав е издадена Заповед за изпълнение на парични задължения по
чл. 410 ГПК от 10.10.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над уважения размер от 42,86 лв. до пълния предявен размер от
85,73 лв. или за сумата от 42,87 лв.
ОСЪЖДА Р.Б.Б., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, да заплати на „Топлофикация – Перник“ АД,
с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж.к. Мошино сумата
от 37,50 лв., представляваща сторени
разноски в производството по ч. гр. дело № 06875/2018 г. по описа на Районен
съд – Перник, ГО, VI-ти състав и сумата от 257,50 лв., представляваща сторени разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – Перник, в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
При влизане в
сила на
решението, ч. гр. дело № 06875/2018 г. по описа на съда, да се върне на
съответния съдебен състав, с приложен към същото заверен препис от настоящото
решение.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: