Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
22.12.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 11079 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 03.08.2018г. по гр.д. № 40559/2016г., поправено по реда на чл.
247 ГПК с решение № 154456 от 28.06.2019г., Софийски районен съд, 28 състав отхвърлил
като неоснователни предявените от „П.2.“ ЕООД, ЕИК ********, срещу М.НА П.иск с
правно основание чл. 441, изр. 2 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 19 771.49 лв. – обезщетение за претърпени
имуществени вреди в резултат на неправомерни действия на ДСИ по изп.д. №
68/2014г. по описа на СИС - ДСИ - РС С., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 171.33 лв. - законна лихва
върху главницата от момента на увреждането до предявяване на исковата молба, и
оставил без разглеждане предявения М.НА П.срещу В.П.Л. в условията на
евентуалност обратен иск за сумите 19 771.49 лв. и 4 171.33 лв. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника М.НА П.разноски в
размер на 450 лв., и на ответника по обратния иск – разноски в размер на
1 300 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „П.2.“ ЕООД, който го
обжалва с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния
закон и необоснованост. По делото се установило, че между „С.П.“ ЕООД (сега „М.Б.“
ЕООД) и „С.П. С.“ ЕООД (сега „М.Б. Г.“ ЕООД) имало сключен рамков договор от
01.01.2009г. Заемополучателят „С.П. С.“ ЕООД получавал от заемодателя „С.П.“
ЕООД парични суми преди и след сключването на договора за заем, което било
видно от приетото извлечение от банковата сметка на длъжника. Рамковият договор
третирал както сумите, предоставени преди неговото подписване, така и тези
получени след сключването му. Вземанията по посочения договор за заем били
прехвърлени на въззивника – ищец с тристранен договор, като същите вземания
били обезпечени със залог на вземанията на длъжника за наем по сключен от него,
в качеството на наемодател, договор за наем. При така установеното, неправилен
бил изводът на СРС, че заемно правоотношение не е възникнало, защото при
превода на сумите по банковата сметка на заемополучателя не било записано
изрично „заем“. С чл. 1, ал. 4 от рамковия договор страните уговорили, че с
договора за заем се обхващат и предоставените суми преди датата на подписването
му. От представеното извлечение от разплащателна сметка се установило, че в
периода 31.03.2008г. – 14.12.2009г. „С.П.“ ЕООД е извършило в полза на „С.П. С.“
ЕООД 28 парични превода, възлизащи общо на 870 700 лв. Като основание за
част от преводите било посочено „заем“, а за останалата част - „от собственик“.
На 30.06.2013г. заемателят „С.П.“ ЕООД, заемополучателят „С.П. С.“ ЕООД и
новият кредитор „П.2.“ ЕООД подписали договор за заместване в дълг, с който
страните констатирали, че съгласно договора за заем от 01.01.2009г. заемателят
има вземане към дъщерното си дружество „С.П. С.“ ЕООД в размер на 436 352
лв., произтичащо от предоставен паричен заем. Предоставеният заем бил обезпечен
от заемополучателя с особен залог върху негови вземания от наем. С оглед така
установеното, неправилно районният съд приел, че процесното заемно
правоотношение не съществува. Тази констатация съдът извел единствено от това,
че в платежното нареждане било посочено като основание „от собственик“. Тъй
като не ставало напълно ясно от посоченото в платежното нареждане какво е
действителното основание за превода, следвало да се изведе по тълкувателен път
каква е била действителната воля на наредителя. По делото нямало твърдения и не
се доказало наличие на някакво друго правоотношение извън предоставения заем,
още повече, че в случая било доказано с приети по делото документи, вкл. с
удостоверение от ЦРОЗ, че между „С.П.“ ЕООД и „С.П. С.“ ЕООД е бил сключен
рамков договор за предоставяне на паричен заем, налице били парични преводи, с
цялото си поведение страните потвърждавали наличието на такова правоотношение,
същото било обезпечено със залог, което показвало, че страните определено
считат, че с извършването на паричните преводи се е формирало заемно
правоотношение между тях. Освен това нормална търговска практика било
собственикът да финансира собствените си дружества, за да подпомогне извършваната
от тях търговска дейност, много често това се осчетоводявало като финансиране или
превод от собственик, но по съществото си това бил класически реален заем.
Действителната воля на наредителя била да финансира, да предостави в заем
парична сума на дъщерното си дружество. Освен това в случая се приемало наличието
или не на правоотношение, развило се между външни за спора страни, при което
ответната страна следвало да привлече страните по заема в това производство
като подпомагащи страни или да предяви отрицателен установителен иск срещу тях,
като преюдициален спор. В случая ищецът бил изправен пред трудната ситуация да
доказва правоотношение, по което не е страна. Ако твърди симулативност на
определени действия, ответникът трябвало да образува нарочен процес с участието
на тези страни или да ги привлече в настоящото производство, което не било сторено.
При установеното валидно възникнало заемно правоотношение, по което бил учреден
особен залог, при пристъпване към изпълнение ДСИ Л. в нарушение на чл. 136 ЗЗД
и чл. 459 ГПК превел събраното заложено вземане в размер на 19 771.49 лв.
на община С., вместо да я задели за заложния кредитор „П.2.“ ЕООД, каквото е
изискването на закона, и по този начин увредил ищеца. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна М.НА П.с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. В условията
на евентуалност моли съда да уважи предявения срещу третото лице помагач
обратен иск. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач и ответник по обратния иск В.П.Л. с отговор по реда на
чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение
като правилно. Евентуално, в случай на отмяна на решението и уважаване на иска,
моли съда да отхвърли предявения обратен иск като неоснователен. Претендира
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съдът е сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 441, изр. 2 ГПК вр.чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При условията на евентуалност е приет за съвместно разглеждане обратен иск,
предявен от ответника по първоначалните искове срещу ДСИ В.Л., който иск с
оглед фактическите твърдения в обратната искова молба има правното си основание
чл. 203, ал. 2 КТ вр. чл. 54 ЗЗД вр. чл. 229 ЗСВ.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. С оглед доводите в жалбата, настоящият
въззивен състав го намира за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 441, ал. 1 ГПК, частният съдебен изпълнител отговаря при
условията на чл. 45 ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно
принудително изпълнение. За същите вреди, причинени от държавния съдебен
изпълнител, отговорността е по чл. 49 ЗЗД. Тази гражданска отговорност е с деликтен характер,
в който смисъл е и изричното препращане в чл. 441 ГПК към разпоредбите на чл.
45 и чл. 49 ЗЗД. Следователно предпоставките, които следва да се установят, за
да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Министерство на
правосъдието, са противоправно поведение
на ДСИ в изпълнително производство – действие или бездействие, което е
процесуално незаконосъобразно, и причиняване на вреда в пряка причинна връзка
от това поведение. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване
на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
В случая ищецът твърди, че процесуално
незаконосъобразното поведение на ДСИ В.Л. се изразява в нарушение на чл. 459,
ал. 2 вр. ал. 1 ГПК и на чл. 136, ал. 1 ЗЗД. Ищецът поддържа, че тъй като бил
присъединен по право взискател, ДСИ е бил длъжен преди да насочи изпълнението
върху вземането от наем на длъжника да извърши служебно справка в публичния ЦРОЗ
за наличие на учреден особен залог по реда на ЗОЗ, да присъедини ищеца по право
и да го уведоми за насочването на изпълнението, след което да извърши
разпределение на постъпилите суми по реда в чл. 136, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 459, ал. 1 ГПК, кредиторът, в полза на когото е допуснато
обезпечение чрез налагане на запор или възбрана, се смята за присъединен
взискател, когато изпълнението е
насочено върху предмета на обезпечението. Припадащата се на обезпечения
кредитор сума се запазва по сметката на съдебния изпълнител и му се предава, след
като представи изпълнителен лист. Тази сума се разпределя между останалите
взискатели или се връща на длъжника, ако обезпечението бъде отменено. Според
ал. 2, алинея 1 се прилага и за ипотекарния и заложния кредитор, както и за
кредитора с право на задържане.
Настоящият състав намира, че от тази и другите разпоредби на процесуалния
закон, както и от тълкуването на нормите на ЗОЗ в относимата му за спора
редакция (към ДВ бр. 15/2013г.) не може да се направи извод, че преди да насочи
изпълнението върху парично вземане на длъжник – търговец, към 2014г. съдебният
изпълнител е бил длъжен да извърши служебно справка за наличие на вписани
залози в ЦРОЗ. Съгласно разясненията, дадени с т. 5 на Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС, присъединяването по право
на всички кредитори с наложени запори върху вземане е гарантирано от правилото
на чл. 508, ал. 1 ГПК, тъй като третото задължено лице, което
признава задължението си и плаща на съдебния изпълнител не може да не съобщи
какви претенции имат други лица върху вземането, както и какви други запори и
по какви претенции са наложени върху него. Иначе то се излага на риска да плати
още веднъж по другите претенции и по другите запори. Третото задължено лице
може също да признае задължението, но да не плати на съдебния изпълнител, като
се позове на залог в негова полза или да плати на цесионера по съобщената
по-рано цесия.
В случая по делото се установява, че учреденият в полза на ищеца от
длъжника по изпълнението особен залог, вписан в ЦРОЗ под № 201402040215, е
върху вземания – върху всички съществуващи и бъдещи вземания, които
залогодателят „С.П. С.“ ЕООД има по договор за наем от 19.02.20090г. между
залогодателя и „П.М.Б.“ ЕООД, относно отдаване на търговски площи в гр. С., ул.
„Д.Б.“.
Видно от изискания препис от изпълнителното дело, след връчване на
запорното съобщение на третото лице – наемател „П.М.Б.“ ЕООД, на основание чл.
508, ал. 1 ГПК същото е признало съществуването на вземането и е заявило, че не
са му известни претенции на други лица върху същото вземане. Част от
постъпилите парични средства по запора в размер на 19 771.49 лв. ДСИ е
превел на взискателя - община С., на 27.06.2014г. Едва след извършените
преводи, на 02.07.2014г. „П.2.“ ЕООД е депозирал молба, с която уведомил ДСИ,
че е заложен кредитор по ЗОЗ на едно от вземанията, върху които е насочено
изпълнението.
Третото задължено по запора лице не е уведомило ДСИ за претенции на трети
лица към вземането, очевидно по причина, че както заложният кредитор, така и
залогодателят не са го уведомили за залога, както изисква чл. 17 ЗОЗ (в
относимата му редакция преди изменението с ДВ бр. 105/2016г), за да има залогът
на вземане действие спрямо длъжника по заложеното вземане. Следователно не е
налице изискваното от закона наличие на противоправно (процесуално
незаконосъобразно) поведение на ДСИ, в пряка причинна връзка от което ищецът да
е претърпял вреди в размер на исковата сума. При липсата на една от кумулативно
изискваните предпоставки, предявеният първоначален иск е неоснователен и
подлежи на отхвърляне, съответно неоснователна е и акцесорната претенция за
лихви.
Дори да се приеме, че ДСИ е имал задължение служебно да извършва справки за
наличие на учредени залози по реда на ЗОЗ, при доказателствена тежест за ищеца
съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му от СРС
указания, същият не е доказал пълно и главно да е кредитор на длъжника по
изпълнението. А само ако е заложен кредитор на длъжника, при процесуално
незаконосъобразни действия или бездействия на ДСИ ищецът би могъл да претърпи
имуществени вреди. Ответникът и третото лице помагач изрично са оспорили факта
на реално предаване на парични суми по рамковия договор за заем от 01.01.2009г.
Ищецът се легитимира като кредитор на длъжника по силата на договор от
30.06.2013г. (който, въпреки даденото му от страните наименование, видно от
клаузите му е договор за прехвърляне на вземане, както изрично е заявил и процесуалният
представител на ищеца в първото открито съдебно заседание в първата инстанция).
Поради това в тежест на ищеца е било да докаже, че с договора за цесия му е
прехвърлено съществуващо, респ. възникнало вземане, което, и предвид реалния
характер на договора за заем, не е сторено. За неоснователни съдът намира
доводите в жалбата фактът на предаване на суми по рамковия договор за заем да
се установявал от приетото извлечение от банкова сметка. ***. 1, ал. 3 от
рамковия договор, заемодателят „С.П.“ ЕООД и заемополучателят „С.П. С.“ ЕООД се
съгласили, че за всеки извършен от заемодателя транш от заемната сума страните
съставят приемо-предавателен протокол – неразделна част от договора, вкл.
съставят такъв относно суми, предоставени преди подписването му – ал. 4 на чл.
1. Представеният в първата инстанция приемо-предавателен протокол от
01.01.2009г. е изключен от доказателствата по делото и не следва да се обсъжда,
а за периода след подписване на рамковия договор от представеното извлечение от
сметка с посочено основание за преводите „от собственик“ не може да се направи
извод, че сумите са превеждани в изпълнение именно на рамковия договор за заем,
още повече при липса на представени приемо-предавателни протоколи. Неоснователни
в тази връзка са доводите в жалбата, че ищецът бил поставен в положение да
доказва отношения между трети лица – ищецът е следвало да докаже съществуването
на прехвърленото му с договора от 30.06.2013г. вземане, което не е сторил.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове с
правно основание чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
са неоснователни и подлежат на отхвърляне, а предвид ненастъпване на
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност обратен иск, същият следва да бъде оставен без разглеждане.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричните претенции, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия и на ответника по обратния иск. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки извършените процесуални
действия от упълномощения от въззиваемия юрисконсулт, съдът определя размер на
възнаграждението от 200 лв. Доказано направените от ответника по обратния иск
разноски са в размер на 1 300 лв. – адвокатско възнаграждение, което е
заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна
защита и съдействие.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.08.2018г., постановено по гр.д. №
40559/2016г. на Софийски районен съд, 28 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 154456 от 28.06.2019г.
ОСЪЖДА „П.2.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.НА П.на основание чл.
78 ГПК сумата 200.00 лв. (двеста
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „П.2.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.П.Л., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 1 300.00 лв.
(хиляда и триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.