Решение по дело №130/2022 на Административен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И Е

№ 146

гр. Велико Търново, 01.06.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Административен съд Велико Търново – Четвърти състав, в съдебно заседание на единадесети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАНКА МАТЕВА

 

при участието на секретаря Д. С. изслуша докладваното от съдия Матева адм. д. № 130 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)

 

Същото е образувано по жалба на С.С.В. *** против Решение № 20/01.03.2022 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което е оставена без уважение жалбата му против Разпореждане № С220004-125-0012191/17.01.2022 г. на публичен изпълнител при същата ТД за разпределение на платени суми в изпълнително производство.

С жалбата се оспорва като материално незаконосъобразни действията на публичния изпълнител по разпределение на суми по изпълнително дело с мотива, че то противоречи на Решението № 322/20.11.2020 г. по адм. д. № 492/2020 г. на АСВТ.

Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП – гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представил юк Й. Д., оспорва жалбата като неоснователна по подробно изложените в решението правни съображения. В съдебно заседание също поддържа, че извършеното прихващане, което се оспорва в настоящето дело, касае задължения, различни от тези, които са били предмет на адм. д. № 492/2020 г. на АСВТ. Претендира разноски за юк възнаграждение.

 

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Предмет на обжалване в настоящето производство е Решение № 20/01.03.2022 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което е оставена без уважение жалбата му против Разпореждане № С220004-125-0012191/17.01.2022 г. на публичен изпълнител при същата ТД за разпределение на платени суми в изпълнително производство. Решението е връчено на жалбоподателя на 16.05.2022 г., видно от представеното известие за доставяне – обратна разписка (л. 4 по делото). Жалбата срещу него е подадена на 17.05.2017 г., видно от датата на входящия й номер. Следователно, спазен е срокът по чл. 268, ал. 1 от ДОПК, поради което жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните мотиви:  

Съдът приема, че предмет на делото е решението на ответника, с което е потвърдено извършеното от публичен изпълнител и обективирано в процесното Разпореждане № С 220004-125-0012191/17.01.2022 г. разпределение на суми по изпълнително дело срещу жалбоподотеиля. С това разпределение сумата от 510 лева, постъпила на 23.12.2021 г., е отнесена за погасяване на задълженията на С.С.В. *** за годишния и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ по годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ за 2013 г. и за погасяване на задълженията за ДОО и за ЗО по годишната декларация обр. 6 за 2013 г. на самоосигуряващото се лице, като и двете декларации са подадени на 30.04.2014 г.

Жалбоподателят счита, че това е недопустимо, защото с предходно съдебно решение - Решение № 322/20.11.2020 г. по адм. д. № 492/2020 г. на АСВТ, същите тези погасени с процесното разпределение вземания за 2013 г. са били признати за погасени по давност и следователно е недопустимо отнасянето на плащанията за тях.

В хода на настоящето производство като доказателство по делото е вложено адм. д. № 492/2020 г. на АСВТ. Видно от съдържанието на същото е, че предмет на спора по това дело (дали са погасени по давност) са били задължения за 2013 г., но само такива, за които е следвало да се подават месечни декларации. Така решението буквално гласи: „Относно декларации за 2013 г., същите са за месечни периоди и задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите,т.e. декларации за 2013 г. са подадени през 2013 г. и през същата 2013 г. е следвало да се платят задълженията, при което давностният срок тече от 01.01.2014 г. и изтича на 1.1.2020г. съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК и същите следва да бъдат отписани“.

Задълженията, с които се прихваща в настоящето производство обаче не са месечни, а годишни. Първото от тях е такова за годишен и авансов данък по ЗДДФЛ за 2013 г., а второто е за дължимите осигурителни вноски за предходната календарна година (2013 г.), които самоосигуряващото се лице е декларирало през 2014 г. с годишната си декларация обр. 6. Или, най-кратко – предмет на настоящето прихващане са годишните задължения на лицето (по ЗДДФЛ и за осигурителните вноски на самоосигуряващите се по годишната Декларация обр. 6), а не месечните (които са по ЗДДС), които месечни задължения само касае предходното решение. Следователно, неправилно жалбоподателят смята, че по въпроса за тези задължения вече е налице съдебно признание за погасяването им по давност. Съдебното решение в този смисъл касае само месечните задължения, не и годишните такива за 2013 г. Това е така и защото, срокът за деклариране на тези годишни задължения за 2013 г. изтича на 30.04.2014 г. (а не през 2013 г., както коментира решението) и съответно - давността за тях тече от 01.01.2015 г. (а не от 01.01.2014 г., както пише в мотивите на решението за останалите - месечни). Видно от съдебното решение по адм. д. № 492/2020 г. на АСВТ е, че в него се обсъждат други декларации за 2013 г. - за месечни периоди (по ЗДДС), задълженията по които е трябвало да бъдат платени през годината, през която са подадени декларациите, т.e. декларации за 2013 г. са подадени през 2013 г. и през същата 2013 г. е следвало да се платят задълженията, поради което за тях е прието, че давностният срок тече от 01.01.2014 г. и изтича на 01.01.2020 г. За годишните задължения (които са предмета на настоящето прихващане) обаче това не е така – както се каза те се декларират до 30.04.2014 г. до когато трябва и да се платят, и давността за тях почва да тече от 01.01.2015 г. Тези задължения не са били предмет на предходното съдебно решение и за тях нито е направено, нито разгледано възражение за давност и тогава и сега, поради което и правилно са прихванати с обжалваното сега разпореждане.

 

Ето защо жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли като такава. При този изхода на спора основателно е искането на ответника за разноски, като съдът му присъжда такива в размер на 100 лева.

 

Водим от горното и на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК, Административният съд – Велико Търново, ІV-ти състав

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.С.В. *** против Решение № 20/01.03.2022 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което е оставена без уважение жалбата му против Разпореждане № С220004-125-0012191/17.01.2022 г. на публичен изпълнител при същата ТД за разпределение на платени суми в изпълнително производство.

ОСЪЖДА С.С.В., с ЕГН **********,*** да плати на НАП - София сумата от 100 (сто) лева, представляваща разноски за това дело.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: