№ 847
гр. Плевен, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Наталия Ст. Николова
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430104094 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявена искова молба с вх. № *****/16.07.2024 г. от
Л. В. С. чрез ЕАД Е. И., срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с ЕИК ********, с която се иска
ответникът да бъде осъден да плати сумата от 498 лв., платена без правно основание по
договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит по който и е
предоставен заем от 1000 лв., при фиксиран лихвен процент – 39,01 %, ГПР 49%, като
договорът следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за
кредит с банкова гаранция или поръчителство от поне две физически лица, а в случай на
неизпълнение се начислявало неустойка в размер на 8029,92 лв. Ищецът сочи, че не може да
индивидуализира договора, тъй като не получил препис от него. Ищецът усвоил заемните
средства, но счита, че не дължи неустойка, тъй като клаузата, уговаряща нейната
дължимост била нищожна, поради това, че е изгубила своите присъщи функции.
Предвидената неустойка се кумулирала към погасителните вноски, като по този начин се
стигало до скрито възнаграждение на заемодателя и оскъпяване на кредита, което
противоречало на добрите нрави. За кредит от 1000 лв., ищецът сочи, че трябвало да
предостави неизпълнимо обезпечение в кратък срок, защото условията били на практика
неизпълними. Поради това било очевидно, че кредиторът не е търсил обезпечение, а
допълнително възнаграждение и прехвърляне на риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник. По съществото си неустойката представлявала скрито оскъпяване на
кредита, която е добавка към възнаградителната лихва. Ищецът счита за нищожна и
договорката в чл. 3 за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в
размер на 99,84 лв. поради противоречие с добрите нрави и внасяне на неравноправие в
кредитното правоотношение. Уговорката имала общ, типов характер, която не е
индивидуална уговорена с потребителя. Тази клауза противоречала на чл. 10,ал.2 и
чл.10а,ал.2 о ЗПК. На следващо място ищецът, сочи, че договорът за кредит е нищожен на
осн. чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като
приложимия между страните ГПР е различен от посочения в договора, с което кредиторът е
1
въвел в заблуждение ищеца. Уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
и начислена неустойка не били включени в ГПР, а следвало да бъдат включени според
ищеца. Иска от съда да уважи предявения иск. Ищецът счита, че договорът е нищожен на
осн. чл. 22 от ЗПК и всички суми платени от него над главницата, подлежат на връщане.
В отговора на исковата молба ответникът счита предявения иск за неоснователен.
Твърди, че между страните е сключен договор за кредит №******/13.02.2023 г. по който
ответникът е престирал заем в размер на 3500 лв. по банкова сметка на ищеца. Договорът
бил сключен по инициатива на ищеца от разстояние, като след потвърждаване на заявката и
запознаване с общите условия и параметрите на договора, ответното дружество е разгледало
заявлението, извършил проверка в ЦКР и одобрил искането за предоставяне на кредит. След
одобряването се сочи, че е генериран договора за кредит №******, заедно с приложените
ОУ, СЕФ, погасителен план, поради ответникът счита, че е спазена формата за
действителност, тъй като електронният документ представлява електронно изявление,
записан върху съответния носител, позволяващ да бъде възпроизведен. Ищецът се съгласил
да погаси кредита в рамките на 24 погасителни вноски, при ГПР 49%, ГЛП 38,34%, лихва в
размер на 1564,73 лв. Ответникът счита доводите за нищожност на клаузата за неустойка за
неоснователни, тъй като съгл. чл. 19,ал.3,т.1 от ЗПК неустойката не се включвала в
разходите, които потребителят заплаща. За нея потребителят знаел предварително и бил
информиран от СЕФ и е могъл да прецени дали да сключи или не договора за кредит.
Ответникът излага доводи и за това, че неустойката изпълнява присъщите и функции,
защото предоставя високо рисков паричен заем. Договорът отговарял на изискванията на чл.
10 и чл. 11 от ЗПК, тъй като в него бил изрично посочен годишния лихвен процент и ГПР.
Годишният процент бил изчислен въз основа на формула, посочена в приложение №1 от ПРЗ
на ЗПК, а в ОУ бил посочен начина на формирана. Разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК не
предвиждал включване на всички разходи в ГПР, а се определял на база допускания, като в
разглеждания случай ответникът счита, че е приложимо само първото базово допускане.
Ответникът оспорва твърдението, че е начислена такса за допълнителни услуги, както се
твърди, че такова следва от приложение № 3 към договора. По изложените съображения,
ответникът счита и че не е налице заблуждаваща търговска практика, или нарушение на чл.
10а,ал.2 или чл. 11 от ЗПК, които да обуславят нищожност на сделката.
Иска се от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.
В с.з. ищецът поддържа исковата молба, моли искът да бъде уважен, претендира
разноски.
В с.з. ответникът не се явява, но с писмени становища признава извършено плащане по
договора в размер на 4002,69 лв., от която 3500 лв. главница, 251,06 лв. възнаградителна
лихва, 99,84 лв. такса съгл. приложение №4, 117,78 лв. неустойка и 34,10 лв. такса
предсрочно погасяване. Признават и че включването на неустойката ще надвиши
допустимия ГПР. Поради това молят да не бъде допускана експертиза. Искат съда да
отхвърли предявения иск и релевира възражение за прекомерност на осн. чл. 78,ал.5 от ГПК.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и в
тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, че е сключен договор за потребителски кредит
№******/13.03.2023 г., по който ищецът Л. В. С. има качество на кредитополучател., а
ответното дружество АЙ ТИ ЕФ ГРУП на кредитодател, както и че е предоставен заем в
размер на 3500 лв., усвоена от ищеца-потребител. Не е спорно и че по договора освен
главницата от 3500 лв., ищецът е заплатил и начислена възнаградителна лихва в размер на
251,06 лв., 99,84 лв. такса, съгласно приложение №4, 117,78 лв. неустойка и 34,01 лв. такса
за предсрочно погасяване.
От представеният договор за потребителски кредит №******, погасителен план и
приложение №1 се установяват, че същия има следните параметри:3500 лв. главница, 450 лв.
вноска без одобрено обезпечение или 215,94 лв. с одобрено обезпечение, 24 погасителни
вноски, при ГЛП 38,34% и ГПР 49,00 лв., общ размер на кредита 5164,56 лв. при надлежно и
2
правилно изпълнение на задълженията по кредита. Начислена е неустойка и такса към всяка
от 24-те погасителни вноски, като така общия размер на кредита в погасителни план е
10 798 лв.
С приложение №5 към договора за потребителски кредит, страните са уговорили, че в
срок до края на следващия ден, от деня на сключване на договора за кредит,
кредитополучателят е длъжен да предостави обезпечение: поръчителство на две физически
лица или банкова гаранция в размер на 5164,56 лв., със срок на валидност 30 дни след
крайния срок за погасяване на всички задължения по настоящия договор. Съгласно чл. 4 от
приложението, в случай на неизпълнение се начислява неустойка за всеки календарен ден, за
който не е предоставил обезпечение, с размер на 7,71 лв. средно на ден.
С писмена молба от 11.04.2025 г. ответникът признава, че в посочения в договора за
кредит ГПР е включен само договорна лихва и такса, както и че ако неустойката подлежи на
включване същата ще надвиши посочения в договор за кредит ГПР.
Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните по делото
писмени доказателствени средства, които са неоспорени от страните, ползват се с
придадената им по чл. 179 ГПК доказателствена стойност и не са налице данни, внасящи
съмнение в тяхната достоверност.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е допустим осъдителен иск с правно основание чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД, като
неговата основателност е предпоставена от наличието на следните положителни факти:
предаване на процесната парична сума, респ. получаване на имущественото благо при
начална липса на основание. Тези обстоятелства подлежат на доказване от ищеца, в чиято
тежест в конкретния случай на осн. чл. 154 ГПК са разпределени.
Страните са обвързани от облигационно правоотношение с характеристики на
потребителски договор по смисъла на чл. 9 ЗПК, като между страните и в частност спрямо
ищеца, в качеството си на потребител, се прилагат правилата на ЗПК.
При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни
съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр.
чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника в обратния смисъл. Съгласно чл. 22
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В
разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата
дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за
непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента
на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия
разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за
получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което
му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в
кратък срок. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с
всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е
изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят може в
еднодневен срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява
разход по кредита, който е следвало да бъде посочен ГПР и общата дължима във връзка с
кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по
3
кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Този извод се потвърждава от признанието на обстоятелството от страна на ответника,
че в ГПР по договора не е включена неустойката, а включването и несъмнено надвишава
допустимия по закон процент на годишни разходи. Съдът цени това признание на осн.
чл.175 от ГПК наред с всички доказателства по делото и приема, че в разглеждания случай
приложимият ГПР между страните е над допустимото съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. В
заключение следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
По тези съображения, съдът намира, че процесният договор за кредит №******/13.03.2023 г.
е нищожен на осн. чл.22, вр. чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК.
С оглед на горното, съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно осн.
чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД е основателен, тъй като безспорно по делото се установява, че ищецът е
предал сумата от 4002,69 лв. по недействителния договор за кредит №******, с които е
погасил 3500 лв. главница, 251,06 лв. договорна лихва, 99,84 лв. такса по приложение №4,
117,78 лв. неустойка, 34,01 лв. такса за предсрочно погасяване. Съгласно чл. 23 от ЗПК
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Т.е.
платената от ищеца сума над 3500,00 лв. (главница по кредит – чистата стойност), подлежи
на връщане на осн. чл. 55,ал.1, пр. 1. от ЗЗД, тъй като е дадена при начална липса на
основание. Ответната страна не установи наличието на валидно правно основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният
кондикционен осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от
498,00 лв., представляваща заплатената парична сума над чистата стойност по кредита, по
недействителен договор за кредит. Върху главното вземане се дължи и законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й погашение.
При този изход на спора ответникът следва да заплати на осн. чл. 78,ал.6 ГПК в полза на
съдебната власт по сметка на РС Плевен сумата от 50,00 лв. държавна такса за разгледания
иск. Ответникът следва да заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на
процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като
от представените документи/договор за правна помощ от 21.05.2024 г./ се установява, че
пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1,
т. 3 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който да
е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ
/ в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г.,
определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение
№ 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. Размерът на
претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно, на практика колкото цената на
предявения иск. Поради това при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение
съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение
от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16,
Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO),
поради което не следва да прилага НАРЕДБА № 1 ОТ 9.07.2004 Г. ЗА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ
4
ЗА АДВОКАТСКА РАБОТА(ЗАГЛ. ИЗМ. - ДВ, БР. 14 ОТ 2025 г.), при определяне на
адвокатското възнаграждение, което се дължи, тъй като правилото не съответства на правна
и фактическа сложност на делото. Производството по делото е приключило при две открити
съдебно заседание, на които страните и процесуалните представители не са присъствали, не
се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, събрани са незначителни по
обем писмени доказателства, представени от ответника, и общият материален интерес на
делото е 498,00 лв.. Не се установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с
осъщественото процесуално представителство, тъй като процесуалния представител е
изготвил искова молба, която е оставяна без движение, и еднотипни писмени становища.
Както се посочи, същият не се е явил в на нито едно съдебно заседание. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и правна сложност, и
качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 240 лв. с ДДС, като до тази стойност
е отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7 от ГПК.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от С.А., ***, да заплати на Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***, на
осн. чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД, сумата от 498,00 лв., представляваща недлъжимо платена парична
сума по недействителен договор за потребителски кредит №******/13.03.2023 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба -16.07.2024 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от С.А., ***, да заплати на осн. чл. 78,ал.6 ГПК по сметката на РС
Плевен сумата от 50,00 лв. държавна такса за разгледания иск.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от С.А., ***, да заплати на ЕАД Е. И., БУЛСТАТ *********, с адрес:
***, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв, сумата от 240,00 лв. с ДДС, за предоставена безплатна
правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищеца по делото.
Сумите по осъдителния иск и дължими на процесуалния представител могат да бъдат
платени чрез пощенски запис.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на страните
пред ОС Плевен с въззивна жалба.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5