РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 22.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на шести декември две хиляди двадесет
и първа година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 10167/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 264517/25.09.2020 г., уточнена с молба от 22.10.2020 г. (л. 16 от делото), молба от
19.11.2020 г. (л. 20) и с молба от 25.03.2021 г. (л. 115), предявена от К.Д.З., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против ДЪРЖАВАТА, представлявана
от министъра на регионалното развитие и благоустройство, с адрес: гр. София, „ул.********
Ищецът
твърди, че е собственик на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 4, находящ се в
гр. София, СО-район „Младост“, ж.к. „********, състоящ се от две стаи, хол,
кухня, бокс и сервизни помещения, заедно с принадлежащите му идеални части от
общите части на сградата и МАЗЕ № 4, с полезна площ от 5.87 кв.м., при съседи:
мазе № 3, коридор, стълбище и двор, който апартамент, съгласно КККР, одобрени
със Заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК
представлява самостоятелен обект с идентификатор 68134.4091.169.12.4, с предназначение: жилище-апартамент, брой нива
на обекта: 1, площ: няма данни, ниво 1, при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж: 68134.4091.169.12.3 и 68134.4091.169.12.5, под обекта:
68134.4091.12.1, над обекта: 68134.4091.12.7, разположен в сграда с
идентификатор 68134.4091.169.12, с предназначение на сградата: жилищна сграда -
многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4091.169, ведно
с 1.596 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху
мястото.
Ищецът
твърди, че е придобил правото на собственост върху описания недвижим имот по
силата на наследствено правоприемство, настъпило след смъртта на Д.П.З. и
договор за покупко-продажба, евентуално – поради изтичане на предвидения в
закона давностен срок.
В
исковата молба (и молбите - уточнения) се сочи, че правото на собственост е
придобито при следния фактически състав:
Ищецът
твърди, че е единствен наследник по закон на Д.П.З., починал на 12.06.2012 г.,
който бил служител на Бюро за обслужване
на дипломатическия корпус (БОДК) до пенсионирането му.
На
03.06.1991 г., между БОДК, като наемодател, и Д.П.З., в качеството му на
наемател, бил сключен договор за наем на описания апартамент № 4. Впоследствие,
Д.П.З. изявил желание да закупи процесния имот и започнала процедура за
закупуване на имот – частна държавна собственост. В развилата се процедура била
определена цена на недвижимия имот в размер на 30830,25 лв. (неденоминирани),
която била съобщена на Д.П.З. и заплатена от него на 03.06.1991 г.
Ищецът
твърди, че процедурата е приключила с договор за покупко-продажба на процесния имот и че баща му е придобил
правото на собственост върху него през 1991 г. При развитието на процедурата
било съобразено качеството на Д.П.З. като служител на БОДК при МВнР и това на
наемател на процесното жилище. Д.П.З., обаче, не получил екземпляр от договора.
В
исковата молба се сочи, че към предявяването й, БОДК не същества, а „А.Д.И.В.С.“ ЕООД (АДИС) не се явявало приемник на БОДК. Със
заповед № ДС-20-00027/07.11.2019 г. на областния управител на област София,
било наредено изземване на процесния имот поради това, че се държи без
основание. Срещу заповедта била подадена жалба, въз основа на която било
образувано адм. дело № 13054/ 2019 г. по описа на АССГ, по което материалите по преписката на
не били представени.
Евентуално,
ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху процесния недвижим
имот по силата на изтекла придобивна давност. Ищецът сочи, че началният момент
на твърдяното от него давностно владение е от месец юни 1992 г. (съобразно
уточнението в о.с.з. на 04.10.2021 г., л. 195), когато наследодателя му Д.П.З.
е заплатил сумата от 30 830.25 лева (неденоминирани), представляващи
пълния размер на продажната цена, определена в процедурата по закупуването на
имота. Владението на наследодателя на ищеца протичало при упражняване на пълна
фактическа власт, която била необезпокоявана, манифестирана до всички други
субекти, в т.ч. ответната страна. Фактическата власт винаги била придружена и
със своене на имота, което също имало своя външен израз. Това владение
продължило и след смъртта на Д.П.З. през 2012 г. и се осъществявало от ищеца,
като единствен наследник на своя баща. С изтичане на предвидения в закона срок
и при наличието на упражнявано давностно владение от Д.П.З., в негова полза се
породило правото на собственост върху процесния имот, а след настъпилото пълно
правоприемство – и в полза на ищеца.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да установено по
отношение на ответника, че ищецът притежава правото на собственост върху описания недвижим
имот.
Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът – ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва исковете с възражението, че са
неоснователни. Сочи, че процесният недвижим имот е бил жилище от
ведомствения фонд на БОДК и по молба на Д.П.З., служител на БОДК, са били
предприети действия за извършване на покупко-продажба на същия. Към 1991 г.,
действала отменената Наредба за държавните имоти и покупко-продажбата на имоти
- държавна собственост, се осъществявала при изпълнение на смесен фактически
състав, включващ административноправни и гражданскоправни елементи, а именно:
-
разрешение на ръководителя на М.то или ведомството
по чл. 111, ал. 4 НДИ;
-
издаването на властнически акт - заповед на
председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет по чл. 120
НДИ;
-
заплащане на определената цена и
-
сключване на договор между продавача и купувача.
Излага съображения, че покупко-продажбата е
останала с незавършен фактически състав, поради което не е произвела своето
правно действие, въпреки че е била заплатена сумата
от 30830,25 лв.
за закупуването на имота от Д. З.. Ответникът твърди, че наследодателят на
ищеца е бил в известност относно обстоятелството, че започнатата
покупко-продажба не е произвела прехвърлителен ефект, т.е. след 1991 г. Д. З. е
продължил да държи имота в качеството си на наемател, а не на собственик, видно
от представени писма за просрочени задължения за заплащане на наемна цена.
С Решение № 166 на
Министерския съвет от 04.05.1992 г. (обн., ДВ, бр. 39 от 12.05.1992 г.), била
прогласена абсолютна забрана за продажба или замяна на жилищни имоти, включени
в основните средства на БОДК, и била
обявена нищожността на издадените въз основа на Постановление № 1 на МС от 1991
г. разрешения на министъра на В.Р.за покупка на жилища, за което Д. З. е бил
уведомен с писмо на Областния управител на област София, изх. № РД-07-00-015 от
23.10.1997 г. Недвижимият имот, предмет на производството, е бил актуван с Акт
за частна държавна собственост (АЧДС) № 03518 от 11.12.2003 г. с бивш
собственик - Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“ (ИАДИС).
Към момента бил частна държавна собственост с предоставени права за управление
на МВнР, съгласно АЧДС № 08796 от 11.02.2015 г.
На 15.12.2010 г. по молба
на Д. З. в Областна администрация на област София била образувана преписка с
peг. № 94ДД/48/2001 г. за довършване на процедурата по покупко-продажба на
горепосоченото жилище. Областният управител на област София информирал МВнР и молителя, с писмо с peг. №
06-00-16/28.03.2012 г., че по преписката се откриват заповед по чл. 120 от
НДИ (отм.) и проект на договор за продажба на посоченото по-горе жилище, които
обаче не
били подписани от председателя на Изпълнителния комитет на
общинския народен съвет. С писмо № 94ДД/48'01/26.03.2012 г., Областният
управител уведомил МВнР, че преписката се счита приключена, като молбата на З.
не може да бъде удовлетворена, тъй като не попада в приложното поле на § 66 от
Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на
Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 87/2010 г.), тъй като липсва заповед
по чл. 120 НДИ (отм.), а преклузивният срок е изтекъл. Поради това, с писмо с
изх. № 06-00-16/07.08.2012 г., Д. З. бил поканен доброволно да освободи имота,
който обитавал без правно основание, но видно от получената обратна разписка,
същото бела върнато с информация, че не е получено, тъй като лицето е починало.
МВнР уведомило семейството на починалия,
че обитават имот - държавна собственост,
без правно основание с писмо с изх. № 06-00- 16/07.08.2012 г., с писмо, peг. №
94ДД/48’01 от 21.11.2014 г. и др.
С
писмо, peг. №
06-00-16/05.11.2012 г. от министъра на В.Р.до Областния управител на област
София, било отправено мотивирано искане за издаване на заповед за изземване на
имота на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС. В резултат, от областната
администрация било изпратено уведомление по реда на чл. 26, ал. 1 от АПК до К.Д.З.
- наследник на Д. З., за започнало административно производство за издаване на
заповед за изземване по реда на чл. 80, ал. 1 от ЗДС - писмо peг.
№ 94ДД/48'01 от 21.11.2014 г. От страна
на ищеца постъпило възражение, което на основание чл. 34, ал. 3 от АПК било
препратено до МВнР. По него, главният секретар на МВнР изпратил до Областна администрация становище
(писмо, изх. № 28.01.2015 г.) с пояснения, че фактическият състав на сделката между
праводателя - Д. З. и БОДК не е довършен, поради което не е породила
прехвърлителен ефект и съответно, не е придобито право на собственост върху
имота, както и че е налице изменение към Закона за собствеността, съгласно
което, давността за придобиване на имоти - частна държавна и общинска
собственост спира да тече, предвид което, недвижимият имот не може да бъде
придобит по давност.
На
09.05.2017 г. К.З. депозирал отново
Заявление до Областния управител на област София и до министъра на В.Р.с което
според ответника признал, че фактическия
състав по продажбата на процесния имот не е завършен, но иска да бъде довършена
процедурата по придобиване на имота от него като наследник на праводателя Д. З..
На
07.11.2019 г. Областният управител на област София издал заповед на № ДС- 20-00027 за изземване
на недвижим имот - държавна собственост на осн. чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Във
връзка с издадената заповед на Областния управител, били подадени жалби от ищеца К.З. и от Люба
Петрова. По жалбите бил изпратен отговор от страна на МВнР - писмо с
приложение, peг. №
19ПР-2584/03.12.2019 г. и отговор с копие до отдел „Приемна“ на Министерския
съвет, с peг. № 19ПР-
2584/09.12.2019 г. В изпълнение на заповедта на Областния управител на област
София за изземване на недвижим имот, министърът на В.Р.е назначил комисия със
заповед № 95-00-816/21.11.2019 г„ която да извърши принудително изпълнение на
посочената от Областния управител дата. На 12.12.2019 г. в МВнР е представено
копие от Определение № 16796/10.12.2019 г. на II-ро отделение на Върховния административен съд за
спиране на предварително изпълнение на заповед № ДС-20-00027/07.11.2019 г. на
Областния управител на област София и изземването на имота не било извършено.
Претенцията на ищеца за придобиване на право на
собственост на основание осъществен състав на придобивна давност ответникът
счита за неоснователна, тъй като не било налице несъмнено, спокойно и явно владение, а държане на
процесния имот от наследодателя на ищеца, който е обитавал имота в качеството
си на наемател. Доказателството за липсата на анимус у Д. З. била и молбата му
до главният секретар на МВнР от 15.03.2000 г., с искане за разрешение за
закупуване на апартамента, както и инициирана от лицето преписка по завършване
на процедурата по покупко-продажба от 1997 г.
Давностният
период, който ищецът е посочил, бил с начален момент юни 1991 г., но тъй като Д.
З. по това време е бил в процедура, целяща придобиване на собствеността, то
последният е имал ясно съзнание, че имотът не е негов. Такова знание, според
ответника, било налице и по отношение на К.З., като изводи в тази насока
ответникът прави на база заявлението на лицето до Областния управител на област
София от 09.05.2017 г.: „Формално процедурата е
останала неприключена и правото на собственост върху имота не е било
прехвърлено в полза на баща ми, ...“, „ Предложението ми е да предприемете необходимите действия, попадащи в
обхвата на Вашата законово отредена компетентност и като резултат да придобия правото на собственост
върху имота.“
Ответникът
намира, че приложените към отговора документи, свидетелстват, че не са налице и
другите елементи на оригинерния придобивен способ, поради което нито
наследодателят, нито ищецът са придобили собствеността върху процесния имот. Посочва, че по силата § 1 от ПРЗ към Закона за допълнение на Закона за
собствеността, за придобиването по давност на имоти държавна собственост е
наложен мораториум, който е в сила от 31.05.2006 г. до настоящия момент. Твърди,
че недвижимият имот е бил заприходен към БОДК, ИАДИС, а от 31.03.2002 г. до
настоящия момент се води в баланса на МВнР.
Ответникът
моли искът да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.
Третото
лице - помагач на ответника М. НА В.Р.оспорва исковете с възражението, че са
неоснователни. Оспорва твърденията на ищеца, че е владял имота през процесния
период, като заявява, че той е бил държател, тъй като е държал имота въз основа
на договор за наем.
На 13.12.2021 г., на 15.12.2021 г. и на 10.12.2021
г., съответно ищецът, ответникът и третото лице – помагач, са представили по
делото писмени защити, в които са изложили подробни съображения в подрепа на
своите искания и възражения.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, че Д.П.З., с ЕГН: **********, е
бил служител на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК).
На 03.06.1991 г., между БОДК, като наемодател и Д.П.З., като наемател,
е бил сключен договор за наем, по силата на който, БОДК e предоставило на
наемателя ползването на АПАРТАМЕНТ
№ 4, находящ се в гр. София, СО-район „Младост“, ж.к. *********етаж ІІ.
Тези
факти са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определението от 22.02.2021 г.).
Видно
от представения по делото договор за наем от 03.06.1991 г. (л. 6 и сл., л. 132),
правоотношението е било уговорено, като срочно и валидно през периода от 01.03.1991
г. до 01.03.1994 г.
Видно от бележка от кредитен превод (л. 5), на 03.06.1991 г., Д.П.З.
е превел сумата от 30 830.25 лева, а като основание за плащането е посочено
„закупуване на жилище от М. на външните работи“.
С писмо от 23.10.1997 г. на Областния управител на Област София
(л. 50 и л. 138), Д.П.З. е уведомен, че продажба на жилището не може да бъде
извършена, тъй като липсва съгласие на БОДК, както и че плащането през юни 1991 г. е извършено без правно основание, тъй
като няма заповед по чл. 120 НДИ.
На 15.03.2000 г., Д.П.З.
е подал молба до главния секретар на МВнР за
закупуване на въпросния апартамент № 4 (л. 51 и л. 139), като ведно с
молбата са представени декларации, нотариално заверени на 14.03.2000 г. (л. 52
и сл., л. 140 и сл.).
На 11.12.2003 г. е бил съставен Акт № 03518 за държавна (частна)
собственост на недвижим имот за апартаменти, находящи се в гр. София, СО-район
„Младост“, ж.к. „*********сред които и процесният АПАРТАМЕНТ № 4. Като основание за съставяне
на АДС е посочено чл. 68, ал. 1 ЗДС, чл. 147 ППЗДС, МС № 252/05.11.2001 г.
Посочено е също, че има съставен предходен АДС № 3688/06.03.1990 г. на район
„Младост“, както и че бивш собственик на имотите е ИА „Дипломатически имоти в
страната“ (л. 58 и сл.).
На 11.02.2015 г. е съставен Акт № 08798 за частна държавна собственост за
процесният апартамент № 4, който е описан съобразно характеристиките му по
ЗКИР, а именно: самостоятелен обект с идентификатор 68134.4091.169.12.4, представляващ АПАРТАМЕНТ № 4 със застроена
площ от 83.08 кв.м., подробно описан по архитектурно разпределение, съседи и
прилежащи помещения. Като основание за съставяне на АДС е посочено чл. 68, ал.
1 и чл. 71 ЗДС, вр. чл. 103 и чл. 104 от ППЗДС, като са описани и предходно
съставени АДС.
Междувременно, с писмо от 12.04.1995 г., БОДК е уведомило Д.П.З.,
че към 28.02.1995 г. дължи на Бюрото наем/консумативи. (л. 41 и л. 127). По
делото са представени още няколко такива покани от 21.05.1997 г., 31.03.2000 г., 03.04.2000 г. е уведомяван, че
дължи суми за ползваното жилище.
С писма от 26.03.2012 г. на Областния управител на Област София
(л. 62) и с писмо от 07.08.2012 г. на министъра на В.Р.(л. 63), Д.П.З. отново е
бил уведомяван, че продажба на жилището не може да бъде извършена. Представени
са и множество писма от Областния управител на Област София и М. на външните
работи, в които е посочено, че договор за продажба на апартамента не е сключен
и не може да се сключи, че апартаментът се ползва без правно основание, както
и възражения от ищеца по повод
производството по принудително изземване на апартамента.
На 12.06.2012 г., Д.П.З. е починал и е оставил за свой единствен
наследник по закон своя син – ищецът К.Д.З..
С молба от 09.05.2017 г.
(л. 162) на К.Д.З. до министъра на В.Р.е направено искане да бъде разрешено
„създалото се спорно положение“ във връзка с процесния апартамент.
Със заповед № ДС-20-00027/07.11.2019 г. на Областния управител на
Област София (л. 183), процесният недвижим имот е иззет от К.Д.З. и от Д. К. З..
В заповедта е посочено, че имотът е собственост на Държавата.
По
делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпита на свидетелката А.Г.Р.,
която е бивша съпруга на ищеца. Свидетелката сочи, че през 1991 г. е платила
процесния апартамент, че в него са живели Д.П.З., ищецът и синът му, че Д. се е
смятал за собственик на апартамента, а след като е починал – и ищецът е считал,
че е собствени
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 124 ГПК.
Сочените от ищеца правопораждащи правото му на собственост юридически факти
са договор за покупко-продажба, сключен между наследодателя на ищеца, като
служител на БОДК и наследствено правоприемство, евентуално изтекла в полза на наследодателя, респ. на
ищеца придобивна давност, които и придобивни способи подлежат на разглеждане в
настоящото производство.
Не
се спори по делото и се установи по делото, че Д.П.З.
е бил служител на БОДК, че в това си качество, на 03.06.1991 г. е сключил с
БОДК договор за наем с предмет процесния имот, че е започната процедура по НДИ
(отм.) за закупуване на процесния имот от Д.П.З., заради което последният на
03.06.1991 г. е заплатил на МВнР сумата от 30830,25 лв. Видно и от бележка от
кредитен превод (л. 5), на 03.06.1991 г., Д.П.З. е превел сумата от 30 830.25
лева, а като основание за плащането е посочено „закупуване на жилище от М. на
външните работи“.
Съгласно чл. 77 от Закона за собствеността
(ЗС), правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по
други начини, определение в закона (приращение, наследяване, публична продан,
регулация и т.н.). В българската правна система, способите за придобиване на
вещни права са изрично и изчерпателно уредени и заплащането на сума пари не е
сред тях. Фактът на плащане на цената на апартамента не е предвиден като
придобивно основание, поради което и същият няма за правна последица
придобиването на правото на собственост върху процесния недвижим имот. От
друга страна, по делото не е представен договор за покупко-продажба на
процесния апартамент (ищецът твърди, че наследодателят му не е получил
екземпляр от договора, л. 16). Касае се за сочен от ищеца правопораждащ правото
му на собственост юридически факти, а правопораждащите факти следва да са
установени по изключващ каквото и да е съмнение начин. Такова доказване по
делото не е проведено, поради което искът по чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че ищецът е собственик на имота на това основание
следва да отхвърли като неоснователен.
Отделно
от изложеното, следва и да се посочи, че е налице извънсъдебно признание на
ищеца, че договор за покупко-продажба изобщо не е бил съставен. В заявлението
си от 09.05.2017 г. до Областния
управител на Област София, ищецът е заявил следното: „Формално процедурата е
останала неприключена и правото на собственост върху имота не е било
прехвърлено в полза на баща ми, поради въведена от МС с решение № 166/04.05.1992
г. забрана за разпореждане с жилищни имоти на БОДК“. В тази връзка, са
основателни възраженията на ответника, че въпреки извършеното плащане,
фактическият състав по покупко-продажбата е останал незавършен.
Процесният
недвижим имот представлява жилище, което е било от ведомствения жилищен фонд на
Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК). Както беше установено, на 03.06.1991 г., между БОДК и Д.П.З., като служител на БОДК, е бил сключен
договор за наем относно процесния апартамент № 4. Няма никакво съмнение, че наемателят е заявил
желание да закупи апатамента и на 03.06.1991 г., Д.П.З. е превел сумата от 30
830.25 лева с основание „закупуване на жилище от М. на външните работи“.
Към 1991 г., е действала Наредбата за държавните имоти (приета с ПМС 122/1975 г., обн., ДВ, бр. 79/14.10.1975 г.,
отм. ДВ,бр. 82/27.09.1996 г. Продажбата на държавни жилищни имоти, гаражи и
ателиета е уредена в глава ХV от Наредбата, която предвижда сложен фактически
състав, както следва:
Съгласно чл. 111, ал. 4 НДИ, продажбата на ведомствени жилища,
включително на жилища, които са предадени за стопанисване на народните съвети,
се извършва с разрешение на ръководителя на М.то или ведомството, а когато са
предоставени на трудов колектив в стопанската организация - с разрешение на
колективния орган за управление, който посочва и купувача. Чл. 120 НДИ
предвижда, че продажбата на жилището се извършва въз основа на заповед на
председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет. Съгласно чл.
121, ал. 1 НДИ, въз основа на заповедта за продажбата се сключва договор,
подписан от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет
или от определен от него член на изпълнителния комитет и от купувача
(купувачите). Преди сключването на договора купувачът е длъжен да внесе цената
на жилището изцяло в брой или в брой и заем от Държавната спестовна каса.
По делото не е представена нито (подписана) заповед на председателя на
изпълнителния комитет на общинския народен съвет, нито договор за продажба,
поради което и фактическият състав е останал недовършен и соченото от ищеца
правно основание не се е осъществило. С оглед предмета на настоящото дело,
нямат никакво значение причините, поради които, както не е издадена заповед,
така и не е сключен договор. Ето защо, без значение действието и
действителността на решение № 166 на
Министерския съвет от 04.05.1992 г. (Обн., ДВ, бр. 39 от 12.05.1992 г.), с
което са прогласени за нищожни разрешенията на министъра на В.Р.за покупка на
жилища, издадени въз основа на Постановление № 1 на МС от 1991 г. за изменение
на Постановление № 127 от 1974 г.
Съгласно § 66 от
ПЗР към ЗИД на Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 87 от 2010 г.),
започнатите производства за продажба на държавни ведомствени жилища, ателиета и
гаражи на лица, настанени по установения ред до 1 юни 1996 г., по които има
издадена заповед и извършено плащане на определената цена, се довършват в
едногодишен срок от влизането в сила на този закон. Тази разпоредба не се
прилага за разпореждането с жилищата, ателиетата и гаражите от жилищния фонд на
М.то на отбраната. В настоящия случай, издадена заповед няма, поради което и
цитираният § 66 е бил неприложим.
По изложените съображения, искът по чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че ищецът е собственик на имота на това основание
(договор за покупко-продажба) следва да отхвърли като неоснователен.
Относно
иска по чл. 124, ал. 1 ГПК
за признаване за установено, че ищецът е собственик на имота на основание
придобивна давност:
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим
имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според
ал. 2 ако владението е добросъвестно – в продължение на 5 години. Според чл. 68
ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване
на фактическа власт върху вещта и субективен – намерение да се държи вещта като
своя. В конкретния случай не се спори за първия елемент – безспорно е, че
ищецът и наследодателят му са упражнявали фактическа власт върху
процесния имот от 03.06.1991 г. Не се установява обаче субективният елемент
на владението.
Действително, съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Презумпцията на чл. 69
ЗС следва да се счита за оборена ако
основанието, на което е установена фактическата власт, изключва намерението за
своене. Следователно, меродавно
за преценката дали изначално е оборена
или не презумпцията по чл. 69 ЗС, е обстоятелството дали основанието, на което
е придобито владението, само по себе си води до извод за намерение за
изключително своене или за намерение, че вещта се държи за другиго. В
конкретния случай е несъмнено, че спрямо ищецът презумпцията по чл. 69 ЗС е
опровергана, тъй като Д.П.З. е установил фактическа власт върху имота на
основание договор за наем, сключен с БОДК – т.е. със съзнанието, че имотът
държавен.
Изложеното сочи, че Д.П.З., а впоследствие ищецът, е бил държател, а не владелец. Така установеното държане е възможно да се
превърне във владение, но само ако се докаже, че ищецът е променил субективното
си намерение и е манифестирал по явен и
несъмнен начин пред ответника
/а не пред трети лица/ своето намерение да счита имота за изцяло своя
собственост. По делото са налице доказателства за противното – видно от молба
от 15.03.2000
г., Д.П.З. е направил искане до главния
секретар на МВнР за закупуване
на апартамент № 4, което опровергава
твърдението за своене. Молбата от
09.05.2017 г. на К.Д.З. до министъра на външните работи, също съдържа
признание, че е налице „спорно положение“ във връзка с процесния апартамент.
Така или иначе, решаващо за отхвърляне на иска е
установената в различните
редакции на Закона за собствеността (ЗС) забрана за придобиване на вещ, която е
държавна или общинска собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗС, в периода от 1951 г. до 1990 г.
не е можело да се придобива по давност вещ – социалистическа собственост, в
периода от 1990 г. до 1996 г. – вещ, държавна или общинска собственост, а в
периода след влизане в сила на ЗДС и ЗОС на 01.06.1996 г. – вещ, публична
държавна или общинска собственост. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 7 от ЗДС. Имотите – частна държавна или
частна общинска собственост могат да се придобиват по давност, считано от
01.06.1996 г. Съгласно § 1 ЗС (обн. ДВ бр. 46/ 2006г., в сила от
01.06.2006г.), спира за срок 7 месеца, считано от 31 май 2006 г.,
давността за придобиване на държавни и общински имоти, като съгласно последващите
измения на §1 (изм. - ДВ, бр.
105/2006 г., бр. 113/2007 г., бр. 109/2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр.
105/2011 г., в сила от 31.12.2011 г., бр. 107/2014 г., в сила от 31.12.2014 г.,
бр. 7/2018 г., в сила от 31.12.2017 г., бр. 18 от 2020 г.) от ЗС, давността за придобиване на държавни и
общински имоти спира да тече до 31 декември 2014г., впоследствие до 31 декември 2017 г.,
впоследствие до 31.12.2022 г.
Следователно,
не е съществувала правна възможност за придобиване на процесния имот по давност
нито от ищеца, нито от неговия праводател,
включително чрез присъединяване владението на праводателя. Следователно,
предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
Относно разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски
има ответникът.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева, която сума следва му се присъди.
Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК, на третото лице помагач не
се присъждат разноски.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от К.Д.З., с
ЕГН: **********, с адрес: ***, против ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, с адрес: гр. София, „ул.
*********, исковете по чл. 124 ГПК, за признаване за установено, че
ищецът е собственик, на основание договор за покупко-продажба, наследствено
правоприемство и давностно владение, упражнявано от месец юни 1992 г., на
недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ
№ 4, находящ се в гр. София, СО-район „Младост“, ж.к. „********, състоящ се
от две стаи, хол, кухня, бокс и сервизни помещения, заедно с принадлежащите му
идеални части от общите части на сградата и МАЗЕ № 4, с полезна площ от 5.87
кв.м., при съседи: мазе № 3, коридор, стълбище и двор, който апартамент,
съгласно КККР, одобрени със Заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на изпълнителния
директор на АГКК представлява самостоятелен обект с идентификатор 68134.4091.169.12.4, с предназначение:
жилище-апартамент, брой нива на обекта: 1, площ: няма данни, ниво 1, при
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: 68134.4091.169.12.3 и
68134.4091.169.12.5, под обекта: 68134.4091.12.1, над обекта: 68134.4091.12.7,
разположен в сграда с идентификатор 68134.4091.169.12, с предназначение на
сградата: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с
идентификатор 68134.4091.169, ведно с 1.596 % ид.ч. от общите части на сградата
и от правото на строеж върху мястото.
ОСЪЖДА К.Д.З.,
с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, с адрес: гр. София, „ул.
*********, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата от 300 лева –юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на М. НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ, с адрес: гр. София, ул. „*********“ № * - трето лице помагач на
ответника.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва
с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: