Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 04.03.2021 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова-Младенова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7831 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 04.03.2020 год., постановено по гр.дело №8069/2019 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И.А.И. по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3  ЗОДОВ сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършването на престъпление, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 08.07.2014 год. присъда по НАХД №19298/2013 год. по описа на СРС, НО, 19 с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.07.2014 год. до окончателното й изплащане и сумата от 150 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди във формата на понесени разходи – платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в наказателното производство, претърпени от незаконно обвинение в извършването на престъпление, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 08.07.2014 год. присъда по НАХД №19298/2013 год. по описа на СРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2019 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 135.65 лв., като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000 лв.

Срещу решението в частта му, в която е присъдена законна лихва върху сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, считано от 08.07.2014 год. до окончателното й изплащане, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Жалбоподателят поддържа, че предметът на делото се определял от ищеца чрез изложеното в обстоятелствата част на исковата молба и формулирания в нея петитум, по който именно съдът следвало да изложи своите мотиви и да постанови съответен диспозитив, за да даде пълна защита на заявените права. В разглеждания случай ищецът бил формулирал в исковата си молба искане за присъждане на законна лихва от влизането в сила на решението по НАХД №19298/2013 год. по описа на СРС, НО, 19 с-в – 08.07.2014 год. Първоинстанционният съд обаче не бил обсъдил своевременно направеното от ответника възражение за частично погасяване по давност на вземането за законната лихва на основание чл. 111, б. в“ ЗЗД, доколкото исковата молба била подадена на 19.02.2019 год. Вземанията за лихви се погасявали с изтичането на тригодишна давност, т.е. за миналия до предявяването на иска период над 3 години вземането за лихва било погасено по давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искането за присъждане на законна лихва – отхвърлено съобразно направеното възражение за погасителна давност.

Ответникът по жалбата И.А.И. не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявено е за разглеждане искане за присъждане на законна лихва върху главно вземане, представляващо обезщетение за неимуществени вреди – чл. 86, ал. 1 вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е неправилно.

В разглеждания случай със сила на присъдено нещо е установено между страните наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. и за имуществени вреди в размер на 150 лв. – в посочената част първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила /чл. 298 и 299 ГПК/.

Единственият спорен във въззивното производство въпрос е свързан с това дали вземането на ищеца за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е погасено по давност.

При незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно дължимостта на обезщетението за забава и началния момент на погасителната давност е от влизането в сила на оправдателната присъда, респ. на акта за прекратяване на наказателното производство – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г., ОСГК. Следователно в разглеждания случай ищецът се легитимира като кредитор на вземане за законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., считано от 08.07.2014 год. – датата на влизане в сила на съдебния акт /решението/ по НАХД №19298/2013 год. по описа на СРС, НО, 19 с-в, с което е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 вр. с чл. 63, ал. 1, т. 4 НК.

Същевременно основателно се явява възражението на ответника за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД/ на вземането за законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, което е било своевременно релевирано в писмения отговор на исковата молба, т.е., в срока по чл. 131 ГПК, по което обаче СРС е пропуснал да се произнесе.

Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, давността за погасяване на вземането за лихви е тригодишна. Доколкото в случая исковата молба е била подадена на 08.02.2019 год., т.е. след повече от три години от датата на влизане в сила на горепосочения съдебен акт, а вземането за лихва възниква ден за ден, то въззивният съд приема, че акцесорното вземане за лихва върху главницата от 1 500 лв. е погасено по давност за периода от 08.07.2014 год. до 07.02.2016 год. включително, поради което и искането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежи на отхвърляне в тази му част /виж в този смисъл например Решение № 230 от 19.12.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1425/2014 год., ІІІ г. о., ГК/.

Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която върху главното вземане за неимуществени вреди от 1 500 лв. е присъдена законна лихва за периода от 08.07.2014 год. до 07.02.2016 год. включително, което искане подлежи на отхвърляне като погасено по давност.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                                   Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ОТМЕНЯ решението от 04.03.2020 год., постановено по гр.дело №8069/2019 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, в частта му, в която върху вземането на И.А.И. срещу Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3  ЗОДОВ за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. е присъдена законна лихва за периода от 08.07.2014 год. до 07.02.2016 год. включително, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като погасено по давност предявеното от И.А.И. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.София, бул.“Витоша“ №2, искане за присъждане на законната лихва върху вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. за периода от 08.07.2014 год. до 07.02.2016 год. включително.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/