Р Е Ш Е Н И Е
№230
гр. Пазарджик, 20.06.2019 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Пазарджишкият
окръжен съд, гражданска
колегия, в открито
заседание на седемнадесети юни….…..……………………………
през две хиляди и деветнадесета
година........................ в състав:
Председател: АЛБЕНА
ПАЛОВА
Членове:
БОРИСЛАВ ИЛИЕВ
МАРИАНА ДИМИТРОВА
при секретаря
Катя Кентова........…......…… .и в присъствието на
прокурор……….…...............…….
като разгледа докладваното от
окръжен
съдия Албена Палова..…..….в. гр. дело № 320
по описа
за 2019 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 24/21.02.2019 г., постановено по
гр.д. № 847/2018 г. Панагюрският районен съд е осъдил В.Б.К. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на
„Б.“ АД ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Панагюрище, ул.
„Георги Бозаджиев“ № 1, сумата в размер на 10476,81 лв., представляваща
направени разноски по обучението на В.К. - разходи за брутно трудово
възнаграждение и осигуровки за 142 дни ползван отпуск по чл. 169, ал. 1-3 КТ,
позволен на основание сключен договор за обучение без откъсване от
производството от 28.08.2014 г., ведно със законната лихва от 03.10.2018 г. до
окончателното изплащане на същата.
Осъдил е В.Б.К. да заплати на „Б.“ АД сумата от
164,37 лв. – лихва за забава върху сумата от 8831,89 лв. за периода от
28.07.2018 г. до 02.10.2018 г., като е отхвърлил иска за разликата на 164,37
лв. до пълно предявеният размер от 241,54 лв. и за периода от 13.07.2018 г. до
27.07.2018 г.
Осъдил е В.Б.К. да заплати на „Б.“ АД 1610,32 лв.
разноски направени пред първата инстанция.
Осъдил е Б.“ АД да заплати на В.Б.К. 10,79 лв.
разноски направени пред настоящата инстанция.
Против така постановеното решение в законния срок е
постъпила въззивна жалба от В.Б.К. чрез неговия процесуален пълномощник с
оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че съдът не е отговорил
с решението си на въпросите, повдигнати от ответника в писмения отговор и
твърденията, изложени в съдебно заседание. Налице били многобройни нарушения,
допуснати от съда, както на правилата на формалната логика, така и на
материалноправните норми, като били пренебрегнати императивни правни норми,
уреждащи заплащането на отпуска по чл.169 от КТ и дължимите осигуровки.
Искането е решението да бъде отменено, вместо което предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен с присъждане на разноските за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от „Б.“ АД чрез неговия
процесуален пълномощник с искане обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Твърди, че не отговаряло на истината твърдението,
че съдът не бил обсъди всички събрани по делото доказателства. При
постановяване на своето решение съдът бил спазил процесуалните правила и
постановил обосновано и правилно решение.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията,
изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира
събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата на страните,
изразени в съдебно заседание и при
спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:
В исковата си молба против ответника В.К. ищецът „Б.“ АД чрез своя процесуален пълномощник е твърдял, че между страните е сключен договор по реда на чл. 234 КТ - договор за обучение във висше училище без откъсване от производство от дата 28.08.2014 г. Предмет на този договор е осигуряването на отпуск по чл. 169, ал.1-3 КТ за времето на обучение във виеше училище - ТУ-Габрово без откъсване от производството със съгласието на работодателя по специалност „Компютърни технологии” на обучаващото се лице – ответника. Страните са уговорили отпуски за обучение, като след завършване на същото работодателят да осигури работа на ответника по специалността за периода не по-малък от 5 години. Между страните по договора е постигнато съгласие след завършване на обучението и придобиване на съответната специалност „Компютърни технологии” служителят да не напуска работата при настоящия си работодател за срок от 5 години. Ищецът е твърдял, че в случай на виновно неизпълнение на задълженията по този договор или необоснован отказ за завършване на обучението, обучаващото се лице се съгласило да дължи на работодателя разходите, изплатени за негова сметка по провеждане на обучението и най вече тези, които били свързани с осигуряването на отпуск по чл. 169, ал.1 - 3 КТ. К. бил представил „Уверение № 69615 от 29.01.2018 г.” от ТУ-Габрова, че е записан за учебната 2017/2018 г. - летен семестър и че в момента е 4 курс по специалността „Компютърни технологии в машиностроенето”. На 02.04.2018 г. ответникът подал в деловодството на дружеството молба с вх. № 834/02.04.2018 г., с която предлага прекратяване на сключения трудов договор по взаимно съгласие, считано от 03.04.2018 г. В молбата било посочено, че в случай, че не се приеме предложението, молбата следвало да се счита за предизвестие за прекратяване на договора от същата дата. Обезщетението за неспазен срок на предизвестие ответникът щял да заплати доброволно по посочена от ищеца банкова сметка, ***. Поискал е да бъде уведомен за точния размер на дължимото обезщетение. Във връзка с това била издадена Заповед № 376/02.04.2018 г, с която бил прекратен трудовият договор, сключен между „Б.“ АД и В.К. на длъжност „Ръководител звено машини с ЦПУ, програмист и електроерозист”, считано от 03.04.2018 г. В тази заповед била посочена и сумата, която служителят трябва да заплати за неспазеното от него предизвестие при прекратяване на трудовия договор в размер на 4454,61 лева с посочване на банкова сметка. ***, но не били заплатени сумите, дължими за дните на отпуските, които ответникът бил ползвал за обучение в ТУ-Габрово и през които дни му било начислявано възнаграждение, макар че бил информиран и за тези суми. Ищецът е твърдял, че на 12.07.2018 г. била изпратена нотариална покана до ответникът К. за заплащане на сумата в размер на 8831,89 лв., но въпреки това и до настоящия момент такава не е заплатена. Искането е ответникът да бъде осъден да заплати сума в размер на 10476,81 лв. /след допуснато изменение на иска с определение от о.с.з. от 04.02.2019 г./, представляваща направени по обучението на ответника В.К. разходи за брутно трудово възнаграждение и осигуровки през периода на ползван служебен отпуск по чл. 169, ал.1 - 3 КТ за 142 дни, във връзка със задочното му обучението в ТУ-Габрово, в съответствие е чл.6 от „ Договор за обучение във виеше училище без откъсване от производство” от дата 28.08.2014 г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 241,54 лв.- след допуснато изменение на иска с определение от о.с.з. от 04.02.2019 г. представляваща лихва за забава за периода от 13.07.2018г. – дата на поканата до 03.10.2018 г.- дата на завеждане на исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника В.К., с който предявените искове се оспорват като неоснователни. В отговора е посочено, че не се оспорва обстоятелството за съществуване на трудово правоотношение между страните, както и факта на сключване на договор на 28.08.2014 г. Твърдял е, че предмет на договора е осигуряването единствено на отпуск на работника по чл. 169, ал. 1-3 КТ, т.е. съгласието на страните се отнася единствено до процедурата за осигуряване ползването на платен отпуск по време на обучението. Твърдял е, че служителят не е поемал задължение да не напуска работа по време на обучението, като задължението за не напускане на работа е уговорено едва след завършване на обучението, което условие не се е осъществило, тъй като служителят е напуснал преди завършване на обучението си. Моли се да се обявят за нищожни клаузите на чл. 4, т. 3, чл. 6 и чл. 7 от договора, тъй като със същите се заобикаля закона. Моли се да се отхвърлят исковите претенции като неоснователни. Претендира разноски.
Не е спорно между страните, а се установява и от събраните писмени доказателства, че до 03.04.2018 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ответникът е заемал длъжността “Ръководител, звено машинист ЦПУ, „програмист и електроерозист“ в ответното търговско дружество, като трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 376 от 03.04.2018 г. на основание чл. 220, ал. 1 КТ. Между страните не е спорно и обстоятелството, че ответникът К. е записан като студент за учебната 2017/2018 г., 4-ти курс в ТУ гр. Габрово.
От представена по делото молба от 28.08.2014 г., подадена от В.К. до изп. Директор на „Б.“ АД, се установява, че жалбоподателят е поискал да му бъде разрешено да запише задочно обучение във висше училище – ТУ гр. Габрово със специалност „компютърни технологии“. Няма спор също така, че изпълнителният директор се е съгласил К. да учи задочно. Във връзка с това между страните е сключен договор за обучение във висше училище без откъсване от производството, съгласно който работодателят се е съгласил да осигурява на работника отпуск по чл. 169, ал. 1 – 3 КТ за времето на обучение във висше училище ТУ гр. Габрово без откъсване от производството по специалност „компютърни технологии“. Съгласно чл.4.3 от договора жалбоподателят е поел задължение след завършване срока на обучение и придобиване на специалност „компютърни технологии“ да не напуска работата при работодателя си „Б.“ АД за срок от 5 години. В чл.6, раздел V – Отговорност при неизпълнение, е посочено, че при виновно неизпълнение на задълженията по договора обучаващото се лице дължи на работодателя разходите, изплатени за негова сметка по провеждане на обучението и най-вече тези, които са свързани с осигуряването на отпуск по чл.169, ал.1-3 от КТ.
От удостоверение по делото № 69615 от 29.01.2018 г., издадено от ТУ гр. Габрово, се установява, че ответникът е записан за учебната 2017/2018 г. – летен семестър като студент в Технически университет гр. Габрово, четригодишно задочно обучение – специалност «компютърни технологии в машиностроенето» факултет - Машиностроене и уредостроене.
С молба от 02.04.2018 г. до изп. директор на «Б.» АД В.К. е отправил предложение до работодателя си за прекраттяване на съществуващото трудово правоотношение по взаимно съгласие, считано от 03.04.2018 г. В молбата е посочено, че в случай, че предложението не бъде прието, същата да се счита за предизвестие за прекратяване на договора, считано от 03.04.2018 г. К. е заявил, че ще плати доброволно обезщетението за неспазен срок на предизвестие по посочена от ищеца банкова сметка, ***.
Със Заповед № 376 от 02.04.2018 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено, като е определено обезщетението дължимо от ответника за неспазване на срока по чл. 220, ал. 1 КТ – за предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение.
С нотариална покана рег. № , том , акт на Нотариус Н.М.-Т., рег. № 471 при РС- Панагюрище работодателят е поканил К. в 14 дневен срок от получаването й да заплати сума в размер на 8831,89 лв., представляваща разходи за обучение. Поканата е получена лично от ответника на 13.07.2018 г.
За изясняване на спора пред първата инстанция е разпитан и един свидетел, от чиито показания се установява, че е бил пряк ръководител на прекия ръководител на ответника. Свидетелят заявява, че е провеждал лични разговори с ответника относно намерението му да учи във висше училище и го подкрепил в това начинание. По време на обучението К. отсъствал от работа във връзка с обучението си, но не знае дали ищцовото дружество е заплащало таксите за обучението, дали са правени разходи за закупуване на учебни пособия или покривани разходи за път. Свидетелят знаел за подписването на договора за обучение между страните по спора.
По делото е допусната и приета счетоводна експертиза, от която се установява, че от В.К. са използвани 142 дни платен отпуск по чл.169 от КТ във връзка със задочното му обучение в ТУ Габрово и съответно му е заплатено брутно трудово възнаграждение за този период в общ размер на 8831,89 лв. и 1644,92 лв. - осигуровки за сметка на осигурителя. Експертът е заявил в съдебно заседание, че е установил размера на ползвания от К. отпуск за обучение въз основа на молбите за отпуск, подадени от него, в които е вписал, че желае да ползва платен отпуск за изпити или очни, като дори в някои от тях е записал и правното основание – чл. 169 КТ.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:
При сключването му страните са уговорили не само възможността на работника да ползва платен годишен отпуск по см. на чл. 169 КТ, но и специалността, по която същият ще се обучава, формата на обучението- задочна форма, с процесния договор работникът е поел задължение да работи при работодателя в период не по- малко от 5 години, съобразно чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ, както и санкция при неизпълнение на посоченото задължение. Уговорено е задължение за работодателя да осигурява работа на служителя в период от 5 години след завършване на образованието. Тълкувайки всички уговорки в тяхната взаимна свързаност съдът счита, че действителната воля на страните е била именно сключването на договор за повишаване на квалификацията и за преквалификация по см. на чл. 234 КТ, която воля е ясно изразена, в процесния договор. Това се установява и от гласните доказателствени средства събрани по делото чрез разпита на св. Длъгнеков, както и от самата молба подадена лично от ответника на 28.08.2014 г., в която той самият изразява желание за обучение и посочва, че ще бъде ценен кадър след завършване на образованието си.
В този ред на мисли неоснователно е становището на ответника, че с договора се урежда признатата от закона възможност на работника да се обучава и задължението на работодателя да му осигурява платен отпуск за обучение, тъй като това задължение възниква едва след даване съгласие от работодателя за обучението, арг. чл. 169, ал. 1 КТ.
Съгласно трайната практика на ВКС с договорите за професионална квалификация и преквалификация не се уговаря престирането на работна сила и извършването на определена работа при работодателя, те не са трудови договори, макар и да са уредени от трудовото право. Следователно, доколкото липсва изрично предвидено условие за форма, следва да се прилагат общите правила на ЗЗД, а не по аналогия уредбата за трудовия договор. Уредбата на професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип, като в рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила на труд - например максимален срок на задължението по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ за работа при този работодател. Съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ с договора за повишаване на квалификацията страните могат да предвидят отговорност при неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да работи при работодателя определен срок. Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. Във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. / Решение № 227 от 19.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1861/2010 г., IV г. о., Решение № 272 от 5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2010 г., III г. о., ГК и др./
В конкретния случай независимо, че жалбоподателят е оспорил сключването на договор по смисъла на чл.234 от КТ, спорният договор е именно такъв, защото носи всички белези на договора за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация). Съгласно чл. 234, ал. 2 КТ с договора за квалификация се определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. Определянето на процесния договор като такъв за повишаване на квалификацията или образованието на работника/служителя обаче не зависи от поемането или не на ангажимент от страна на работодателя да заплаща всички разходи за обучението, в това число семестриални такси, командировъчни, пътни и дневни разходи на обучаваното лице. Достатъчно е страните да са се споразумели обучението на лицето по договорения начин и договорената специалност /в случая - без прекъсване от производството/, като за целта работодателят се задължава да разрешава отпуск по реда на чл.169 от КТ до завършването на образователната степен от работника или служителя.
В тази връзка следва да се посочи, че специалният отпуск по чл.169 от КТ не се гарантира на всички работници или служители, а само на онези, които са решили да повишат своята професионална квалификация или образование, поради което той не може да бъде автоматично приравнен на платения годишен отпуск, гарантиран от КТ по реда на чл.155, ал.1. Отпускът по чл.169 от КТ е допълнителен и се разрешава от работодателя при определени условия, като ал.2 на чл.169 предвижда,че отпускът по ал. 1 се ползва независимо от всички останали видове отпуски. Той може да се ползва наведнъж или на части и не се предоставя на работник или служител, който повтаря учебната година по неуважителни причини. С процесния договор страните са се споразумели, че за да повиши своята образователна степен, жалбоподателят ще представя на работодателя удостоверения от учебното заведение, представляващи писмени доказателства за това, че не е прекъснал обучението си, а работодателят се е задължил да му осигурява възможност да ползва отпуска по чл.169, ал.1-3 от КТ. Следва да се посочи, че през релевантния период от време страните са продължили да бъдат в трудовоправна връзка, произтичаща от сключения между тях трудов договор, по силата на който К. се е задължил да престира своя труд срещу определено заплащане. Очевидно през периодите, в които е бил в отпуск по чл.169, ал.1-3 от КТ, той не е престирал труд съгласно поетото с трудовия договор задължение, но му е било заплатено трудово възнаграждение и дължимите за него осигуровки за целия период от 142 дни. Като компенсация за периодите, в които работникът или служителят не е на работа, но получава трудово възнаграждение, работодателят има право по силата на чл.234, ал.3 да уговори задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и да предвиди отговорност при незавършване на обучението и/или при неизпълнение на задълженията по предходната точка. Именно това са уговорили страните и по процесния договор и тъй като К. е прекратил трудовия си договор с работодателя по своя инициатива преди завършване на образованието си, следва да се приеме, че е налице пълно неизпълнение на договора по чл.234 от КТ от негова страна.
Още в отговора на исковата молба ответникът, сега жалбоподател, чрез своя процесуален пълномощник е оспорил уговорките, направени в чл.4.3, чл.6 и чл.7 от процесния договор като е твърдял, че са нищожни като противоречащи на закона и принципите на КТ. На тези доводи районният съд не е намерил за необходимо да даде отговор в своето решение, поради което въззивният съд следва да го направи сега.
Възражението е неоснователно. Както беше посочено по-горе, чл.234, ал.3 от КТ дава възможност на страните да предвидят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и да носи отговорност при незавършване на обучението и/или при неизпълнение на задълженията по предходната точка и именно това са направили ищецът и ответникът, споразумявайки се по начина, посочен от самите тях в чл.4.3, чл.6 и чл.7 от договора. Доколкото договорът по чл.234 от КТ е подчинен на разпоредбите на ЗЗД относно своите материалноправни последици, независимо, че правната му уредба се намира в КТ, за страните по него в пълна сила важат нормите на чл.9 и чл.20а от ЗЗД, касаещи свободата на договаряне и обвързващата сила на договора. Макар и доста обща, уговорката в чл.6 от договора е ясна – при наличието на виновно неизпълнение от страна на обучавания той дължи връщане на разходите, свързани с осигуряване на ползвания от него платен отпуск по чл.169 от КТ извън гарантирания платен отпуск по чл.155 от КТ, а тези разходи без съмнение включват заплащането на трудово възнаграждение и осигуровки за целия период от време. Нито тази уговорка, нито уговорките в чл.4.3 и чл.7 противоречат на материалния закон, поради което следва да се приеме, че не са нищожни.
Както беше посочено по-горе, през периода на използвания отпуск по чл.169 от КТ К. не е престирал труд съобразно задължението си по трудовия договор, но е получил трудово възнаграждение и работодателят му е заплатил дължимите осигуровки, поради което за работодателя тези плащания представляват разходи за времето, през което не е получавал насрещна престация. Работодателят щеше да бъде обезщетен за така извършените разходи, ако работникът или служителят беше изпълнил своята част от договора по чл.234 от КТ, като остане на работа при него в продължение на 5 години след завършването на висшето си образование, за да престира през този период своя по-високо квалифициран труд. Тъй като обаче К. не е изпълнил тази част от договорните си задължения, следва да обезщети работодателя за разходите, направени във връзка с обучението.
Доколкото във въззивната жалба липсват по-конкретни оплаквания, на производството се развива при условията на ограничен въззивна, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по въззивната жалба следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 800 лв.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият районен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 24/21.02.2019 г., постановено по гр.д. № 847/2018 г. по описа на Панагюрският районен съд.
ОСЪЖДА В.Б.К. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „Б.“ АД ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Панагюрище, ул. „Георги Бозаджиев“ № 1 деловодни разноски за тази инстанция в размер на 800 /осемстотин/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: