Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 30.10.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка С.
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Г. Кацаров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13102
по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.02.2020
год., постановено по гр.дело №64888/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация-Плевен“ ЕАД
срещу „И.“ АД искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 3 547.29 лв., представляваща цена на
доставена топлинна енергия за периода от 01.02.2015 год. до 31.01.2018 год. в топлоснабден
имот, находящ се в гр.Плевен, ул.“****, абонатен №43158, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24360/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 56 с-в – 12.03.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 604 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от датата на падежа на всяко отделно задължение до
02.03.2018 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част и ответникът
е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в исковото производство в размер на 383.38 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 99.69 лв.
Горепосоченото решение постановено при участието на привлечено от ищеца
трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД и привлечено от ответника трето лице-помагач Г.А.Г..
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „И.“ АД. Жалбоподателят подържа, че обжалваното
решение е недопустимо, тъй като СРС се бил произнесъл по претенции, различни от
претендираните от ищеца, като липсвало и произнасяне за това дали е налице
солидарност /на каквато се позовавал ищецът/. Заявеният в исковата молба период,
за който се претендирали вземания, бил различен от този в издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. На следващо място сочи, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че исковете са частично основателни. Ищецът
не бил доказал наличието на твърдяното облигационно правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия, както и че бил доставил топлинна енергия в
претендирания обем и стойност. Липсвали изравнителни сметки, като ищецът
начислявал суми по прогнозни данни. Вещото лице по съдебно-техническата
експертиза било посочило, че е потребената енергия е установена въз основа на
данни на ищеца. Липсвали данни за реалното потребление. Общите условия на ищеца
не били публикувани. Ответникът нямал качеството на потребител на топлинна
енергия. Процесният недвижим имот бил отдаден под наем на 20.02.2012 год. на Г.А.Г..
С влязло в сила на 31.07.2015 год. решение по гр.дело №5409/2014 год. по описа
на РС – Плевен, наемателят бил осъден да предаде на ответното дружество
отдадения под наем апартамент. На 16.08.2017 год. представители на банката били
влезли в имота с помощта на ключар, за което бил съставен протокол.
Следователно наемателят Г.Г. бил продължил да ползва имота до 16.08.2017 год. Ответникът
бил подал заявление до ищеца за откриване на клиентска партида за имота на
20.04.2017 год., тъй като такава била открита на името на наемателя Г.Г. – с
№11648. Фирмата за дялово разпределение била представила справка да потребление
без дата, подпис и печат. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Топлофикация-Плевен“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд
бил приел, че ответникът е битов клиент на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ,
тъй като бил обявен за купувач на процесният имот с постановление от 28.10.2011
год., а на 20.04.2017 год. поискал да му бъде открита клиентска партида, както
и че наемателят на имота нямал това качество. Установено било, че изравняване
на доставената топлинна енергия за процесния период не било извършвано, тъй
като за всеки месец се фактурирало реално потребление. Размерът на лихвата за
забава бил установен въз основа на заключението по съдебно-счетоводната
експертиза. Претендира и присъждането на
юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При
осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на
СРС е недопустимо в частта му, в която е постановено при
участието на Г.А.Г. като трето лице-помагач на страната на ответника, поради следните
съображения:
Привличането
е средство за защита и право на привличащата страна. Чрез него последната цели
при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на
силата на мотивите, за да обезпечи своето правно положение в следващ процес,
който ще се води между нея и привлеченото лице.
Привличането
е обусловено от наличието на интерес от привличащата страна. Такъв интерес има
ако: 1/ по изключение силата на решението по висящия процес се разпростира
спрямо третото лице; 2/ когато неблагоприятното решение спрямо подпомаганата
страна може да послужи като повод тя да предяви иск срещу третото лице и 3/
когато има опасност да се затрудни или усложни защитата на правата на третото
лице в резултат на неблагоприятно решение спрямо подпомаганата страна. Не
е необходимо да се доказва правния интерес от конституирането на третото лице
като подпомагаща страна, когато за това е предвидена изрична възможност в закон
/например – чл.191, ал.2 от ЗЗД, чл.226, ал.2 от ГПК, чл.224, ал.2 от КЗ/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 219, ал. 2 ГПК, привличането на трето лице-помагач на една
от главните страни в процеса не се допуска, ако третото лице няма постоянен
адрес в Република България или живее в чужбина. Глава VІ на ГПК подробно урежда
реда на връчване на съобщения и призовки, като съгласно тези правни норми
връчването следва да стане лично на адресата, на негов представител, на трето
лице, което е съгласно да приеме съобщението или чрез залепване. В настоящия
случай първите три хипотези не са осъществени при връчването на призовки на
новоконституираните по реда на чл. 227 ГПК във въззивното производство трети
лица-помагачи А.П.Ц. и К.П.Ц. /на мястото на първоначалното трето лице-помагач Г.А.Г.,
починало на 22.05.2020 год./. Ако се касае за главна страна, съгласно чл. 47,
ал. 6 ГПК, когато установи редовността на връчването чрез залепване на
уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, съдът разпорежда съобщението да се
приложи към делото и назначава особен представител на разноски на ищеца. Нормата
на чл. 29, ал. 3 ГПК създава гаранции за процесуално представителство на
страна, която не може да бъде редовно призована, но участието, на която е
свързано със спора и без която делото не може да продължи. Законодателят по
аргумент от чл. 47, ал. 7 вр. с чл. 219, ал. 2 ГПК, обаче, изрично е изключил
възможността третото лице-помагач да се представлява от особен представител,
тъй като е ограничил приложението на чл. 47 ГПК по отношение на подпомагащата
страна до разпоредбите на ал. 1 до ал. 5 включително. Следователно, щом съдът,
който е длъжен да постанови решение с активното участие на обвързана от
решението страна, не намира третото лице-помагач на настоящ и постоянен адрес,
като не са налице каквито и да било данни, въпреки положените усилия за
наличието на адрес на призоваване, на който страната може да бъде намерена –
както е в частност, то налице е първата хипотеза на чл. 219, ал. 2 ГПК, чиито
правни последици са отказ за привличане, а ако същото е допуснато –
прекратяване на производството по отношение на третото лице-помагач и
заличаване на правните последици от недопустимото конституиране /виж Определение № 212 от 7.05.2019 год. на ВКС по ч. т. дело № 632/2019 год.,
I т. о., ТК и Определение
№ 654 от 9.12.2015 год.
на ВКС по ч. т. дело №
2275/2015 год.,
I т. о., ТК/.
В този смисъл
въззивният съд приема, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта му, в която е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника, а
производството по делото – прекратено в тази част.
Неоснователни са
възраженията на жалбоподателя за недопустимост на първоинстанционното решение.
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е
вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма
на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е
издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със
заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на
договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./.
В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителния иск, като няма пречка заявителят да предяви по
исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил
заповед за изпълнение – както е в частност /виж задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год.,
ОСГТК/.
В останалата обжалвана
и допустима част решението на СРС е неправилно.
Първият спорен
във въззивното производство въпрос е свързан с това дали ответникът е задължено
лице за заплащането на стойността на доставената през целия исков период топлинна
енергия.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, собствениците или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлопреносният имот е предоставен
за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи
цената й.
В мотивите на
посоченото Тълкувателно решение и прието, че договорът между това трето
ползващо се лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия
ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното предприятие, но се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. Съдбата на първоначалния договор за продажба
на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен със собственика или
титуляра на ограниченото вещно право на ползване, зависи от договореното в
последния, включително в публично известните общи условия към него. В
зависимост от постигнатото съгласие между топлопреносното предприятие и
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване в първоначалния
договор, при сключването на такъв последващ договор с ползвател на договорно
основание, първоначалният договор или се прекратява през времетраенето на
последващия договор, или продължава да действа, като отговорността на собственика
или вещния ползвател може да е уговорената като такава при встъпване в дълг
/чл. 101 ЗЗД/, в която хипотеза първоначалният и последващ длъжници ще
отговарят солидарно, или като такава при заместване в дълг /чл. 102 ЗЗД/, в
която хипотеза първоначалният длъжник се освобождава от отговорност.
Съгласно чл. 59
от Общите условия на ищеца, купувач може да бъде и физическо лице, което ползва
топлинна енергия в жилище, на което е наемател, ако юридическото
лице-собственик на имота е подал декларация пред продавача, че топлинна енергия
ще се ползва за битови нужди, с изразено съгласие да носи солидарна отговорност
с наемателя за заплащане на дължимите суми за топлинна енергия; в този случай
продавачът води партидата на името на собственика на имота и на наемателя,
който заплаща дължимите суми за топлинна енергия /ал. 1/. Продавачът закрива
партидата на купувача, който е заплатил всички дължими до този момент суми за
топлинна енергия /ал. 3/. Когато липсва декларация с изразено съгласие за
солидарна отговорност на собственика с наемателя на имота, продавачът открива и
води партидата на имота на купувача – собственик на имота, който заплаща
топлинната енергия за битови нужди – чл. 60, ал. 1.
В разглеждания
случай няма спор, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на
съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото, че ответното
дружество е придобило процесния апартамент по силата на постановление за
възлагане от 28.10.2011 год., което е влязло в сила не по-късно от 24.11.2011
год. /на която дата е било вписано в книгите по вписвания/. На 20.02.2012 год.
между ответника и Г.А.Г. бил сключен договор за наем, с предмет процесния имот,
за срок от 6 месеца, считано от 01.12.2011 год., като в клаузата на чл. 4 от
договора е предвидено продължаване на действието му за същия срок, при липсата
на писмено уведомяване от някоя от страните.
На 29.10.2015
год. в полза на ответното дружество бил издаден изпълнителен лист срещу Г.А.Г.
по гр.дело №5409/2014 год. по описа на РС-Плевен, за предаване на основание чл.
233, ал. 1 ЗЗД на държането на процесния апартамент.
На 16.08.2017
год. бил изготвен протокол, от който е видно, че представители на ответника са
отключили апартамента в присъствието на ключар.
На 20.04.2017
год. ответното дружество подало до ищеца заявление за откриване на клиентска
партида на негово име за имота – такава била открита под №43168, като била
закрита старата №11648, водена на името на Г.А.Г..
В контекста на
изложеното настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и Г.А.Г. /на чието
име е била открита индивидуална партида/ е съществувало облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди до
20.04.2017 год. По делото нито се твърди, нито се установява, че наемателят на
процесния имот е подал заявление за закриване на партидата си, както и такива,
че партидата за имота е била водена на името на ответното дружество, в т.ч., че
последното е дало съгласието си да носи солидарна отговорност с наемателя, а доказателствената
тежест в тази насока е била на ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
– напротив налице е извънсъдебно признание на ищеца, обективирано в писмо с
изх.№906 от 29.05.2017 год., че клиентска партида на името на ответника е била
открита едва на 20.04.2017 год. Отделно от това следва да се посочи, че преди
горепосочената дата не е имало основание за закриване на клиентската партида на
купувача-наемател, тъй като очевидно последният не е заплатил всички дължими
суми – чл. 59, ал. 3 от Общите условия на ищеца.
Следователно,
противно на приетото от СРС, въззивният съд счита, че ответното дружество не е
задължено лице за цената на доставената топлинна енергия за периода преди
20.04.2017 год. Между страните по делото са възникнали и съществували договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, през периода след
20.04.2017 год. – ответникът е придобил собствеността върху топлоснабдения имот
и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153,
ал. 1 ЗЕ. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Следващият спорен
въпрос във въззивното производство е свързан с количеството доставена в имота на ответника
топлинна енергия.
През периода от 20.04.2017 год. до 31.01.2018 год. е действала Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /понастоящем отменена/.
Количеството подадена топлинна енергия се измерва и отчита при производителя и
клиентите за периоди в срокове, определени в договорите по чл. 149 и чл. 150
ЗЕ, със средства за измерване за търговско плащане, собственост на
производителя на топлинна енергия или на топлопреносното предприятие /чл. 43,
ал. 1/. За дялово разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради
– етажна собственост, се използват средства, монтирани след средството за
измерване за търговско плащане, както следва: 1/ индивидуални разпределители на
топлинна енергия, инсталирани върху всички отоплителни тела и/или индивидуални
топломери за имотите, съответстващи на действащите в страната стандарти и
нормативни актове; 2/ общ водомер за студена вода и индивидуални водомери за
топла вода на всички отклонения от сградната инсталация за битово горещо
водоснабдяване към имотите на клиентите и 3/ допълнителен контролен топломер,
който служи за отчитане на енергията за отопление като част от общата енергия
през отоплителния период, отчетена със средството за търговско измерване на
количеството топлинна енергия в абонатната станция /чл. 52/. Количеството
топлинна енергия се отчита ежемесечно чрез средство за търговско измерване от
топлопреносното предприятие или производителя при пряко присъединени към него
клиенти /чл. 53/. В сграда-етажна собственост, в която се въвежда или вече е
въведена системата за дялово разпределение, клиентите са длъжни да инсталират,
респ. да комплектуват имотите си със средства по реда на чл. 52 /чл. 62/, като
всички клиенти са длъжни да осигурят достъп до отоплителните тела и изводите за
гореща вода м имота си на представителите на топлопреносното предприятие и/или
лицето по чл. 139б ЗЕ за отчитане на показанията на уредите и водомерите за
гореща вода и/или осъществяване на визуален оглед на контролните приспособления
към тях /чл. 70, ал. 2/. Разпределението на топлинна енергия по реално месечно
потребление се извършва чрез месечно снемане на показанията на всички
индивидуални уреди за дялово разпределение и водомери за топла вода от лицата
по чл. 139б ЗЕ, отчетени от самите тях или от клиентите в етажната собственост,
като при пълен отчет на всички уреди, извършен от лицето по чл. 139а ЗЕ, не се
изготвя изравнителна сметка за съответната година /чл. 73, ал. 1 и 2/
Разпределението на топлинната енергия се осъществява по реален отчет
/реално потребление/, а според чл. 70, ал. 4 от наредбата и т. 6.5 от
методиката към наредбата, за сгради – етажна собственост, в които има
отоплителни тела без уреди за индивидуално отчитане, респ. при неосигурен достъп
за отчет на уредите, се прилага екстраполация по максимален специфичен разход
на сградата.
В разглеждания случай ищецът не е ангажирал каквито и да било
доказателства за извършен отчет на индивидуалните уреди в процесния имот през периода
от 20.04.2017 год. до 31.01.2018 год. /ежемесечно/, в т.ч. за броя на монтираните
в него отоплителни тела, водомери и индивидуални разпределители, както и по
какъв начин е извършено разпределението на топлинната енергия – изцяло на база реален
отчет /каквито твърдения е изложил в исковата молба/ или е била приложена т.
6.5 от методиката към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /отм./
– в изготвените от ищеца справки за консумирана топлинна енергия е отразено, че
данните за разпределение на топлинната енергия/показанията на уредите са
предоставени от фирмата за дялово разпределение справките, а третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД е представило единствено изготвени от него две
справки, първата от които е за потребление за 2015 год., а втората – за стойността
на топлинната енергия за периода от м.септември 2015 год. до м.януари 2018 год.
включително. Ето защо и при приложение
на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест въззивният съд приема, че по делото не е установено
доставеното в имота на ответника количество топлинна енергия, поради което и релевираната
претенция по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ се явява неоснователна.
А щом няма главно задължение, не може да възникне задължение за обезщетение за
забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му
допустима част, а исковете – отхвърлени. Първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски за исковото производство в размер на 383.38 лв. и разноски за заповедното
производство в размер на 99.69 лв.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените
разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на 1 200 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 85.03 лв. и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 1 200 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОБЕЗСИЛВА решението от 27.02.2020 год., постановено по гр.дело
№64888/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в частта му, в която е
постановено при участието на Г.А.Г., в качеството му на трето лице-помагач на
страната на ответника „И.“ АД /на чието място по реда на чл. 227 ГПК във
въззивното производство са били конституирани А.П.Ц. и К.П.Ц./ и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решението от 27.02.2020 год., постановено по гр.дело
№64888/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Топлофикация-Плевен“ ЕАД срещу „И.“ АД искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 547.29 лв. – цена на доставена топлинна енергия за
периода от 01.02.2015 год. до 31.01.2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в
гр.Плевен, ул.“****, абонатен №43158, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24360/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56
с-в – 12.03.2018 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 604 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от датата на падежа на всяко
отделно задължение до 02.03.2018 год., както и в частта му, в която
ответникът „И.“ АД е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация-Плевен“ ЕАД
разноски за исковото производство в размер на 383.38 лв. и разноски за
заповедното производство в размер на 99.69 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЛЕВЕН“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „И.“ АД, ЕИК ****,
с адрес: ***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 3 547.29 лв. – цена на доставена
топлинна енергия за периода от 01.02.2015 год. до 31.01.2018 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.Плевен, ул.“****, абонатен №43158, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24360/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 56 с-в – 12.03.2018 год. до окончателното й изплащане и
сумата от 604 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от датата на падежа на всяко отделно задължение до 02.03.2018 год.
ОСЪЖДА ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЛЕВЕН“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на „И.“ АД, ЕИК ****, с адрес: ***,
на основание на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
1 200 лв., както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 85.03 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 1 200 лв.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/