№ 3151
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100514819 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №303855 от 17.12.2019г., постановено по гр.дело №47176/2019г. по описа на
СРС, ГО, 78 с-в, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, че Г. М. П.,
ЕГН********** дължи на „Т.С.“ЕАД, ЕИК*******, сумата от 6959,83 лева- цена на
доставена през периода от месец 05.2015г. до месец 04.2018г. топлинна енергия, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение до окончателното изплащане, сумата от 1192,37 лева- обезщетение
за забавено изпълнение на главницата през периода от 14.09.2016г. до 03.06.2019г., сумата
от 10,13 лева- стойност на услугата „дялово разпределение“ за периода от месец 05.2015г. до
месец 04.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното изплащане, сумата от
1,14 лева- обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 14.09.2016г.
до 03.06.2019г., за които вземания по ч.гр.д.№33557/2019г. по описа на СРС, 78 състав е
издадена заповед по чл. 410 ГПК, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца 745,13
лева разноски за исковото производство и 213,26 лева разноски в заповедното
производството. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната
на ищеца- “Х.Р.”ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна
жалба от ответника Г. М. П.. Жалбоподателят поддържа, че не е налице облигационно
1
правоотношение между страните, липсва писмен договор за присъединяване към
топлопреносната мрежа, не са представени доказателства реалното предоставяне и за
качеството на доставяната услуга, както и че е налице противоречие с основни физични
закони. Твърди, че не е обвързана от публично известни общи условия на ищеца. Ето защо
моли решение да бъде отменено, а предявените искове- отхвърлени. Претендира разноски за
двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал в срок писмен отговор на въззивната
жалба. С молба от 11.10.2022г. оспорва жалбата като неоснователна и претендира разноски
за въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане обективно и субективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно по
следните съображения:
Установено е по делото, че процесният имот е топлофициран и че сградата, в която се
намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не е доказано
обаче, че ответницата е собственик на процесния апартамент и за процесния период.
Следователно не е установено ответницата да притежава качеството на потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция,
Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ за процесния период.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т.1 от Тълкувателно
решение №2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен
при публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба
на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на
относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират
2
страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ
страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът
на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според
легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е
клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора
за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за
битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в
редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се
извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба № 16-
334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди
ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия
за битови нужди.
Въззивният съд приема, че съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по
делото не обуславя несъмнения и категоричен извод, че ответницата е титуляр на права по
отношение на процесния недвижим имот, тъй като единственият представен по делото
документ в тази връзка е писмо от СО от 06.10.2017г. (л.15 от първоинстанционното дело).
Така представеният документ не е годен да удостовери правото на собственост на
ответницата. Ищецът е поискал да му бъде издадено съдебно удостоверение за снабдяване с
документ за собственост на ответницата и такова му е било издадено (л.113 от делото), но е
останало неполучено по делото. В този смисъл и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест не може да бъде
споделен изводът на първоинстанционния съд, че ответницата притежава качеството на
потребител на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот по смисъла на
закона. Това обстоятелство е правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права
и доказването му е следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в
3
истинността на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за
които ищецът носи доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба се явява основателна и първоинстанционното решение
следва да бъде отменено, а предявените искове- отхвърлени изцяло като неоснователни.
При този изход на спора на жалбоподателят следва да бъдат присъдени сторените по
делото разноски в размер на 700 лева за адвокатско възнаграждение в първата инстанция и
214,19 лева за държавна такса във въззивното производство, или общо 914,19 лева, а на
адв.Д. Ц. С. от АК- Враца следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 1116,30
лева за въззивната инстанция по реда на чл.38 от ЗАдв във връзка с НМРАВ на ВАдвС.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №303855 от 17.12.2019г., постановено по гр.дело
№47176/2019г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от „Т.С."ЕАД с ЕИК******* срещу Г. М. П. с
ЕГН********** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата Гергана М. П. дължи
на ищеца „Т.С.“ЕАД: сумата от 6959,83 лева- цена на доставена през периода от месец
05.2015г. до месец 04.2018г. топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до
окончателното изплащане, сумата от 1192,37 лева- обезщетение за забавено изпълнение на
главницата през периода от 14.09.2016г. до 03.06.2019г., сумата от 10,13 лева- стойност на
услугата „дялово разпределение“ за периода от месец 05.2015г. до месец 04.2018г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение до окончателното изплащане, сумата от 1,14 лева- обезщетение за
забавено изпълнение на главницата през периода от 14.09.2016г. до 03.06.2019г., за които
вземания по ч.гр.д.№33557/2019г. по описа на СРС, 78 състав е издадена заповед по чл. 410
ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С."ЕАД с ЕИК******* да заплати на Г. М. П. с ЕГН********** сумата от
914,19 лева (деветстотин и четиринадесет лева и 19 стотинки)- разноски за двете съдебни
инстанции.
ОСЪЖДА „Т.С."ЕАД с ЕИК******* да заплати на адв.Д. Ц. С. от АК- Враца сумата от
1116,30 лева (хиляда сто и шестнадесет лева и 30 стотинки)- адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач “Х.Р.”ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5