№ 4055
гр. Варна, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на седми
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Камелия Василева
при участието на секретаря Елица Т. Трифонова
като разгледа докладваното от Камелия Василева Гражданско дело №
20223110103775 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД от А. Н.
М. срещу „СККГ“ АД за осъждането на ответника да заплати на ищеца
следните суми : 46 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор
за потребителски кредит от 27.12.**г., ведно със законна лихва, считано от
датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане; 98.05 лева,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски
кредит от 03.09.2021г., ведно със законна лихва, считано от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане; 83 лева, представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит от 21.12.2021г.,
ведно със законна лихва, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 27.12.** г. ищцата сключила Договор за потребителски
микрокредит от разстояние със „СККГ" АД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия
заем е в размер на 200.00 лева. В § 6. от процесния договор било уговорено, че в тридневен срок
от сключване на същия потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от следните
обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от
работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800 лева; или
поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател,
доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лева; и които да отговарят на
следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг
договор за паричен заем с кредитора; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
нямат задължения към други банкови и финансови институции, които поръчители да подпишат
1
договор за поръчителство с кредитора или банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на
територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и
безусловно задължение на банката гарант, че ако потребителят не заплати в срок което и да е свое
парично задължение по Договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати
на кредитора всички дължими от потребителя суми след първо писмено поискване, отправено от
кредитора до банката гарант. В § 7. от договора било уговорено, че в случай че независимо от
изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение,
потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по § 6. от договора и не упражни
правото си на отказ от договора, потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в
размер на 87.32 лева, платима на 4 равни части в размер на 21.83 лева, на падежите по § 3 от
договора, заедно със съответната погасителна вноска, като общия размер на месечните плащания
на всеки съответен падеж по договора е в размер на 74.35 лева. На ищцата била начислена
неустойка в общ размер на 87.32 лева, тъй като същата не представила в срок надлежни
поръчители, банкова гаранция или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.
В процесния договор било уговорено, че размерът на отпуснатия заем е 600.00 лева,
размерът на погасителната вноска е 52.52 лева, срокът на договора е три месеца, размерът на
фиксирания годишен лихвен процент е 24 %, размерът на годишния процент на разходите е 26.83
%, а размерът на общата сума, която следвало да върне ищцата бил 210.08 лева.
Твърди се, че ищцата погасила предсрочно и изцяло сумата по сключения договор, а
именно в общ размер на 246.00 лева, от които 200.00 лева главница, 10.08 лева възнаградителна
лихва и 35.95 лева начислена „неустойка". Тя заплатила по-малка по размер сума за неустойка от
първоначално дължимата /87.32 лева/, тъй като погасила предсрочно сумата по сключения
договор 1 месец след неговото сключване.
Твърди се, че на 03.09.2021 г. ищцата сключила Договор за потребителски микрокредит от
разстояние със „СККГ" АД сумата от 600.00 лева. В § 6. от процесния договор било уговорено,
че в тридневен срок от сключване на същия, Потребителят се задължава да осигури на кредитора
обезпечения, идентични с уговореното в договора от 27.12.**г. В § 7. от договора било уговорено,
че в случай че независимо от изразеното от Потребителя преди отпускане на кредита съгласие за
предоставяне на обезпечение, Потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по § 6. от
договора и не упражни правото си на отказ от договора, потребителят заплаща на кредитора
обезщетителна неустойка в размер на 146.76 лева, платима на 3 равни части в размер на 48.92 лева,
на падежите по § 3 от договора заедно със съответната погасителна вноска, като общият размер на
месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 262.79 лева. На ищцата
била начислена неустойка в общ размер на 146.76 лева, тъй като същата не представила в срок
надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор. В процесния договор било уговорено, че размерът на отпуснатия заем е 600.00 лева,
размерът на погасителната вноска е 213.87 лева, срокът на договора е три месеца, размерът на
фиксирания годишен лихвен процент е 41.16 %, размерът на годишния процент на разходите е
49.89 %, а размерът на общата сума, която следвало да върне ищцата бил 641.61 лева. Твърди се,
че ищцата погасила предсрочно и изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на
698.05 лева, от които 600.00 лева главница, 20.58 лева възнаградителна лихва и 77.47 лева
начислена „неустойка". Излага, че е заплатила по-малка по размер сума за неустойка от
първоначално дължимата /146.76 лева/, тъй като е погасила предсрочно сумата по сключения
договор 1 месец след неговото сключване.
2
Твърди се, че на 21.12.2021 г. ищцата сключила нов Договор за потребителски
микрокредит от разстояние със „СККГ" АД. За сумата от 450.00 лева. В § 6. от процесния договор
било уговорено, че в тридневен срок от сключване на същия, потребителят се задължава да
осигури на кредитора обезпечения, идентични с предните два договора. В § 7. от договора било
уговорено, че в случай че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита
съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от
обезпеченията по § 6. от договора и не упражни правото си на отказ от договора, потребителят
заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 158.05 лева, платима на 5 равни части
в размер на 31.61 лева, на падежите по § 3 от договора заедно със съответната погасителна вноска,
като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора били в размер
на 131.08 лева. На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 158.05 лева, тъй като същата
не представила в срок надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор. В процесния договор било уговорено, че размерът на отпуснатия
заем е 450.00 лева, размерът на погасителната вноска е 99.47 лева, срокът на договора е пет месеца,
размерът на фиксирания годишен лихвен процент е 41.16 %, размерът на годишния процент на
разходите е 49.89 %, а размерът на общата сума, която следвало да върне ищцата бил 497.35 лева.
Твърди се, че ищцата погасила предсрочно и изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на 533 лева, от които 450 лева главница, 15.44 лева възнаградителна лихва и 67.56 лева
начислена „неустойка". Ищцата заплатила по-малка по размер сума за неустойка от първоначално
дължимата /158.05 лева/, тъй като погасила предсрочно сумата по сключения договор 1 месец след
неговото сключване.
Твърди се, че процесиите договори са нищожни /недействителни/ на основание чл.
22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, тъй като противоречат на законоустановените императивни правила.
Твърди се, че процесните договори са нищожни на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Излага се, че се касае за сключване на договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на договора били използвани
изключително средства за комуникация от разстояние. Затова за действителността на договорите
следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за електронния документи и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. Твърди, че тази процедура не е спазена, тъй като доставчикът
„СККГ" АД не изпълнило императивно вмененото му задължение да предостави на ищцата
изискуемата преддоговорна информация, не било получило валидно съгласие на потребителя за
сключването и изпълнението на договора, както и за условията, при които последният може да се
откаже от него.
Твърди се, че всички разменени между доставчика и потребителя електронни съобщения не
отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали
електронни документи, които се явявали неподписани такива, тъй като не била спазена
предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез
квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямали т.нар. „формална доказателствена
сила" по смисъла на чл. 180 от ГПК.
Счита се, че ответното дружество е приело за сключен процесният договор с ищцата в
3
нарушение на предвидените императивни правила, без тя да е изразила валидно своето съгласие.
Твърди се, че е нарушено изискването процесния договор да е написан по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Твърди се, че договорите за потребителски кредит са нищожни на основание чл. 11, ал. 1, т.
10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от тяхното съдържание, а именно
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди, че в нарушение на императивните
правила, в договорите за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Излага се,
че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договорите ГПР от 49.89 % е
в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и
4 от ЗПК. В договорите единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от 23 % за
първия договор, респективно от 41.16 % за втория и третия договор, без да става ясно как тази
стойност се съотнася към ГПР по договорите. Описаните в съдържанието на договорите такси и
разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен размер на ГПР от
посочения.
Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на
ГПР, а действителният такъв /в размер на 146.10 % за първия договор, 125.58 % за втория договор,
респективно 109.55 % за третия договор/ били над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По отношение на задължението за осигуряване на обезпечение се излага, че е налице
изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно
всички изисквания, посочени в договора и затова се твърди, че е налице пълна нищожност на
договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД. Сочи се, че поставените изисквания към
поръчителя се явяват обективно невъзможни за постигане, а още по-малко в изключително
кратките срокове, които са уредени за това - срок от три дни, след датата на сключване на
договора. Било ноторно известно, че на поставените изисквания за физически лица -
поръчители/солидарни длъжници, с оглед обществената и икономическа обстановка в Република
България както към момента на сключване на договора, така и към настоящия момент, отговарял
изключително нисък процент от населението. От друга страна, дори и да било намерено такова
физическо лице, за снабдяването с нужните документи за установяване на всички посочени
изисквания, бил необходим в пъти по-дълъг срок от посочения (3 дни). Затова се твърди, че така
формулираните клаузи водят до пълна нищожност на процесния договор за потребителски кредит
на основание чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД поради невъзможен предмет, както и на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
Излага се, че се касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе.
Твърди се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че
заемателят дължи неустойка в общ размер на 87.32 лева за първия договор, 146.76 лева за втория
договор, респективно 158.05 лева за третия договор, в случай че не предостави в тридневен срок
от сключване на процесния договор, обезпечение - банкова гаранция или поръчители, които
отговарят на определени условия, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива
4
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит
цел, транспонирана в ЗПК.
Счита се, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя,
както и изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат
кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като
ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Отделно от горното се излага, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл с посочено т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.
Счита се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение,
от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка обезпечавала вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита се, че подобно кумулиране
на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давало
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал
неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Счита се, че от горното било
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Счита се, че ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение същият можел да
отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
предоставят и „неустойката" да не се дължи, се счита, че това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците
от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение, не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена,
прикрита като неустойка.
Счита се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Сочи се, че тази
клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1,
5
т. 10 от ЗПК „СККГ" АД не включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" в общ размер
на 87.32 лева за първия договор, 146.76 лева за втория договор, респективно 158.05 лева за третия
договор, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/
и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза в
размер на 146.10% за първия договор, 125.58 % за втория договор, респективно 109.55 % за третия
договор /а не както е посочен в договорите - 26.83 % за първия договор, респективно 49.89 % за
втория и третия договор/. Твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
водеща до нищожност на договорите като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означавало, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Затова се счита, че
на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни.
Счита се, че с действията си „СККГ" АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона, била нищожна.
Грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва
да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на
ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало
„заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на
потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС,
Счита се, че договорите за потребителски кредит са нищожни на основание чл. 11,
ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна
лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Счита, че определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се
включвала и начислената „неустойка") е изключително висок и противоречащ на добрите нрави,
тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на
уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор /per argumentum
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК/.
Счита се, че договорите за потребителски кредит са нищожни и на основание чл. 11, ал. 1,
т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от тяхното съдържание, а
именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.
29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
Била налице разлика между посочената в процесния договор за потребителски
6
кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищцата реално върнала на ответното
дружество.
Твърди се, клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в
съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Евентуално, ако се приеме, че договорите са валидни и действителни, се претендира са
нищожност на отделните клаузи от процесните договори на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита".
В срока по чл.131 ГПК ответната страна е депозирала отговор на
исковата молба, в който е изразено становище за неоснователност на
предявените искове.
Оспорват се твърденията за недействителност на процесните договори
за кредит. Твърди се, че същите напълно отговарят на императивните
изисквания, заложени в Закона за потребителския кредит и Закона за защита
на потребителя, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Оспорват се твърденията, че не е спазена процедурата по ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ като не било изпълнено задължението да се предостави на
потребителя изискуемата преддоговорна информация, че не е получено
валидно съгласие на потребителя за сключване и изпълнение на договорите,
както и за условията, при които последни може да се откаже от тях.
Сочи се, че се касае за договори за потребителски микрокредит от
разстояние. И за трите кредита ищцата била кандидатствала онлайн, като
подала заявка в онлайн платформата на дружеството на адрес
www.creditgroup.cc , като за тази цел предоставила трите си имена, ЕГН,
личен мобилен телефон, имейл, сумата, която желае д й бъде отпусната и
период на кредита. Както било описано в ОУ, след като било изразено
съгласие за предоставяне на кредит, поискан от потребителя, ответното
дружество изпратило имейл до ищцата, с който я уведомило, че ще отпусне
желания кредит. В същия имейл се съдържал линк и прикачен екземпляр от
договора и ОУ към него, преддоговорна информация под формата на
7
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, представляваща Приложение №2 към чл.5,ал.2
ЗПК, преддоговорна информация по чл.8 от ЗПФУР, както и декларация-
съгласие за обработка на личните му данни, с които потребителят трябва да се
запознае преди да реши дали да се обвърже с конкретния договор за кредит.
След като потребителят се запознае с приложените документи и се съгласи с
параметрите на договора, натискал изпратения в имейла линк, който го
препращал към страница с форма за подписване на сървъра на дружеството.
Линкът бил озаглавен „линк за подписване на договора“, а интернет адреса,
на който препращал съдържал уникален Token/уникална комбинация от 64
знака, генерирана за конкретния клиент, с имейла, който е предоставил и
конкретната заявка/, в която следвало да се въведе успоредно изпратен му с
имейла, генериран специално за него ПИН код. След въвеждане на ПИН кода,
потребителят потвърждавал сключването на договора като кликвал
последователно „Съгласен съм“ и „Потвърждавам подписването на
договора“, след което на сървъра на кредитополучателя се удостоверявало, че
от уеб форма с адрес, съдържащ уникален Token, в въведен уникалния ПИН,
предоставен на кредитополучателя. Едва тогава процесът на подписване
получавал статус валиден и предстояло отпускане на сумата по кредита.
Твърди се, че при сключването на трите договора са изпълнени всички
описани стъпки.
Действията по въвеждането на уникалния ПИН код и натискането
последователно в сървъра на кредитополучателя на бутоните „Съгласен съм“
и „Потвърждавам подписването на договора“ имали функция на електронен
подпис и от този момент се считало, че е възникнала валидна облигационна
връзка.
Твърди се, че в §12 от процесните договори подробно е обяснено в
какъв срок и по какъв начин потребителят може да се откаже от договора.
Сочи се, че макар че волеизявленията на страните не са подписани по
правилата на ЗЕДЕУУ, законът допускал страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен/ чл.13,ал.4 ЗЕДЕУУ/. Съгласно чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ
електронен подпис означавал данни в електронна форма, които се добавят
към други данни с електронна форма или са логически свързани с тях, и които
8
титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва. Когато
посочените предпоставки били налице, бил създаден подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила била такава, каквато законът
признава на подписания документ. Тъй страните с ОУ приели на обикновения
електронен подпис да се придаде стойността на саморъчен, можело безспорно
да се приеме, че волеизявленията на страните били подписани с електронен
подпис, който има силата на саморъчен.
Излага се, че дори и да се приеме, че електронното съобщение,
несъдържащо квалифициран електронен подпис, не се ползва с формална
доказателствена сила, последното не било тъждествено на пълна липса на
волеизявление и не може да бъде игнорирано, за което се сочи и съдебна
практика.
Излага се, че изискването за извършване на валидни волеизявления само
с квалифициран електронен подпис би препятствало получаването на кредити
от разстояние за повечето потребители и би довело до дискриминация спрямо
тях за сметка на потребителите, които разполагат с квалифициран електронен
подпис.
Излага се, че дори и да се приеме, че липсват преки доказателства за
потвърждението на договора от страна на кредитополучателя, сумите и по
трите договора били предоставени на ищцата по „Изипей“, за което се
представят три броя разписки. В тях било вписано основание „ договор за
кредит“ и с оглед факта на получаване на сумата страната не можела да се
позовава на нищожността, съгласно чл.293 ТЗ.
Оспорват се твърденията, че не е спазено изискването договорите да са
написани по ясен и разбираем начин, формат и шрифт не по-малък от 12.
Твърди са, че са спазени всички изисквания в тази връзка.
Оспорват се твърденията, че договорите са нищожни поради неспазване
изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК. В §1 на договорите бил посочен
размерът на отпуснатия кредит, годишния лихвен процент, годишния процент
на разходите, както и размерът на общата сума по кредита.
Сочи се за неоснователен доводът, че не е посочено как лихвения
процент се отнася към ГПР и как се формира той.Сочи се, че ЗПК не поставя
изискване за посочване на всички разходи, които се включват в ГПР.Било
9
достатъчно съгласно чл.11,ал.1, т.10 ЗПК цифрово посочване на ГПР, като
видът на разходите, от който се формирал бил посочен в чл.19,ал.1 ЗПК.
Липсвала обосновка на твърденията, че обезпеченията, които
кредитополучателят се задължил да предостави по §6 са били обективно
невъзможни за постигане. Всяко едно от обезпеченията при желание на
потребителя можело да бъде предоставено в уговорения 3-дневен срок.
Сочи се, че в случай, че се установи, че клаузата за неустойка е
нищожна, това не влечало нищожност на целия договор. Единствената
последица от това щяла да бъде, че договорите ще се прилагат без клаузата на
§7 и от дължимата от потребителя сума ще се приспадне сумата за неустойка.
Оспорва се неустойката да представлява добавка към
възнаградителната договорна лихва. Кредит бил предоставен при фиксиран
лихвен процент в размер на 24 % за първия договор; 41.16 % за втория и
третия договор на година. Твърди се, че неустойката между страните в §7 от
процесните договори няма характера на договорна лихва. Тя била за
неизпълнение на дадено задължение и имала различен характер от
договорната лихва. Договорната лихва представлявала цената, която
потребителят заплаща срещу ползването на предоставената в заем сума и се
изчислявала като процент от тази сума, а неустойката представлявала
задължение за заплащане на обезщетение, възникнало поради неизпълнение
на договорно задължение, в конкретния случай поради неизпълнение на
задължението за осигуряване някое от обезпеченията в §6 от договора. По
аргумент от чл.19,ал.3, т.1 ЗПК било възможно договарянето на такъв ти
плащания и същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР.
Оспорват се твърденията за недействителност на договорите на
основание чл.11,ал.1, т.9 ЗПК вр.чл.26,ал.1 ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Сочи се, че ГПР включва в себе си и възнаградителната лихва като
разход, наред с останалите такси, комисионни и възнаграждения.
Разпоредбата на чл.19,ал.4 ЗПК въвеждала максимален предел на ГПР, който
не можел да надвишава 5 пъти размера на законната лихва т.е. не можел да
надвишава 50 %. В конкретния случай в ГПР била включена само договорната
лихва, тъй като други такси и комисионни по договора не се дължали. ГПР
възлизал в размер на 26.83 % за първия договор и 49.89 % за втория и третия
10
договор.
Отправя се искане за отхвърляне на исковете.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства по реда на
чл.235,ал.2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
По делото не е спорно, че страните са в облигационни отношения по
сключени: Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
27.12.**г. с отпуснат кредит 200 лева; Договор за потребителски микрокредит
от разстояние от 03.12.2021г. с отпуснат кредит 600 лева; Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 21.12.2021г. с отпуснат кредит
450 лева. трите договори съдържат идентични условия за отпускане и
издължаване на кредита.
Съгласно заключението на проведената по делото СТЕ процедурата за
кандидастване за потребителски микрокредити от разстояние потребителят в
онлайн среда избира параметри на кредита, въвежда изисканите лкични данни
и потвърждава условията на договора чрез изпращане на код, който е получил
на мобилния си телефон в уеб сайта, до който е стигнал чез линк, изпратен
имайл адреса му. В онлайн платрофмата на ответника има три кандидатури и
три подписани договора с личните данни на А. М.. В системата са генерирани
три Tekon-a за този клиент с този имейл. В регистъра за подписване на
сървъра на „СККГ“ е налице съвпадение по всеки един от трите договора на
изпратените и получените Token и ПИН. Налице са логвания от съответния
IP адрес за всеки един от трите договора за кредит и след това е направено
подписване. За всеки един от трите кредита са изпратени имейли, които
съдържат линк към уеб страницата за подписване и информация на
сключващите се Договор, Общи условия, декларация-съгласие, СЕФ,
Преддорговрна информация. В базата данни на кредитора има информация за
трите подписани договора, личните данни на ищцата, които са потвърдени от
имейл адрес *********@***.** и мобилен номер **********.
Съгласно заключението на проведената по делото ССчЕ :
-за договор от 27.12.**г. – е отразено усовяване на главница чрез
ePay.bg в размер на 200 лева и плащания на : главница -200 лева; редовна
договорна лихва – 3.74 лева и неустойка- 42.26 лева. ГПР е размер на 26.83
%, като в него не е включен размер на неустойката и ако тя бъде включена
11
същият ще възлиза на 627.81%.
-за договор от 03.09.2019г. – е отразено усовяване на главница чрез
ePay.bg в размер на 600 лева и плащания на : главница -600 лева; редовна
договорна лихва – 21.48 лева и неустойка- 76.57 лева. ГПР е размер на 49.89
%, като в него не е включен размер на неустойката и ако тя бъде включена
същият ще възлиза на 437.81%.
-за договор от 21.12.2021г. – е отразено усовяване на главница в размер
на 450 лева чрез ePay.bg и плащания на : главница -450 лева; редовна
договорна лихва – 16.65 лева и неустойка- 66.35 лева. ГПР е размер на 49.89
%, като в него не е включен размер на неустойката и ако тя бъде включена
същият ще възлиза на 382.89 %.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи :
Претенцията касае недължимо връщане на недължимо платени суми по
три договора за кредит, сключени с ответника, при твърдения за нищожност
на същите.
Съгласно разпоредбата на чл.26,ал.1 ЗЗД нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави, вкл. и договорите върху неоткрити наследства.
Първото твърдяно основание за нищожност е липса на форма.
Съгласно чл. 18, ал.1, т.3 , ал.2 и ал.3 ЗПФУР при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да
докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора.
Съгласно чл.13, ал.1 ЗЕДЕП авторството на електронна изявление се
установява с електронен подпис, като се придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис, в който случай се изключва възможността
за изменения и поправки в изявлението. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но допуска страните
да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
12
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният
писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила
само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). В конкретния случай,
съобразно заключението на СТЕ се установява безспорно съставянето на
електронен документ, съдържащ съгласие на страните по него за сключването
на договор за кредит от разстояние. Ищцата е извършила всички стъпки,
указани в онлайн платформата за кредити на ответника , намираща се на уеб
сайта www.creditgroup.cc и с това е изразила съгласие с общите условия и
параметрите на договора за кредит. Предвид изложеното са налице валидно
възникнали облигационни правоотношения, по силата на което за страните са
възникнали права и задължения. От събраните по делото доказателства и
заключението на вещото лице по ССчЕ е установено по безспорен начин, че
заемните суми по трите договора са преведени чрез ePay на ищцата, която
е погасила задължениято си.
Клаузите на договора са формулирани по по ясен и разбираем начин, в изискуемия от
закона шрифт и формат.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът
за потребителски кредит следвада съдържа годишния
процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Размерът
на ГПР е отразен и в трите договора и е в размер на 26,83 % за първия, 49.89
% за втория и 49.89 % за третия, като съобразно заключението на вещото
лице по ССчЕ тези размери са постигнати съобразно размера на главницата,
размера и броя месечните погасителни вноски и не надвишава пет пъти
размера на законната лихва, съобразно изискванията на чл.19,ал.4 ЗПК.
Съдът не споделя доводите на ищцата, че в ГПР е следвало да бъде
включено и предвидената неустойка за неосигууряване на обезпечение.
Неустойката по своето есетство представлява обезщетение за неизпълнение
на задължение, което не попада в общите разходи и от там не може да се
вземе предвид при изчисляване на ГПР. По тези съображения съдът намира,
че дължимото възнаграждение на поръчителя не представлява разход по
кредита по смисъла на чл.19,ал.4 ЗПК, който следва да се включи в ГПР.
Не се установяват твърденията на ищцата за нищожност на уговорката
за възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави. В
съдебната практика се приема, че уговорка за лихва,
13
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите
нрави. В първия договор уговореният размер на фиксирания годишен лихвен
процент по заема 24%, като конкретния размер на възнаградителната лихва
възлиза на 10.08 лева при отпуснат кредит в размер на 200 лева; във втория
договор уговореният размер на фиксирания годишен лихвен процент по заема
41.16%, като конкретния размер на възнаградителната лихва възлиза на 41.61
лева при отпуснат кредит в размер на 600 лева; в третия договор уговорения
размер на фиксирания годишен лихвен процент по заема 41.16%, като
конкретния размер на възнаградителната лихва възлиза на 47.35 лева при
отпуснат кредит в размер на 450 лева. Тези суми като размер и с оглед на
срока на издължаване не противоречат на закона.
Не се установяват твърденията на ищцата, че договорите за
потребителски кредит са нищожни и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от тяхното съдържание, а
именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6
от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Всичко посочено се
съдържа в §12 от договорите. По отношение на размера на лихвеният процент
на ден не е налице задължение за посочването му, предвид че този размер е
изведим съобразно посочения % в §1.
Не се установява да е налице разлика между посочената в процесния
договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която
ищцата реално върнала на ответното дружество. Съобразно заключението на
вещото лице по ССчЕ плащанията съответстват на договореното.
Задължението за заплащане на неустойка се извежда от §6 от
договорите, който предвижда такава да е дължима при неизпълнение на
поетото задължение от страна на заемополучателя да осигури обезпечение на
заемодателя в тридневен срок : поръчителство от физическо лице, което да
получава НТВ в размер на 1800 лева; поръчителство от две физически лица с
НТВ над 950 лева и които да работят по безсрочен трудов договор и да нямат
неплатени осигуровки и задължения към ддруги институции включително и
като поръчители или банкова гаранция . Съдът намира, че въведените в
14
договорите изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Начинът, по който е
уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка, което като резултат е несъвместимо с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й
по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемателя. Клаузата за неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за представяне на обезпечение съдът намира, че е в противоречие с чл. 19
ЗПК. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира
към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя. Съдът намира, че с клаузите на договора,
предвиждащо неустойка за непредставяне на обезпечение се цели
заобикаляне на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК горен праг на годишния
процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва. Налага се извода, че клаузата на договора противоречи на
добрите нрави като илюстрирна директно уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел
заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание чл.
21, ал. 1 ЗПК и като такава непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение.
Предвид всичко изложено и съобразно ССчЕ съдът намира, че
платената неустойка по договор от 27.12.**г. в размер на 42.26 лева е
недължима и същата следва да се възтсанови на ищцата; платената неустойка
по договор от 03.09.2019г. в размер на 76.57 лева е недължима и същата
следва да се възстанови на ищцата; платената неустойка по договор от
15
21.12.2021г. в размер на 66.35 лева е недължима и същата следва да се
възтсанови на ищцата. Исковете са основателни до тези размери и следва да
се отхвърлят за разликата до заявения с исковата молба размер.
По разноските :
С оглед изхода на делото в полза на ищцата се следват разноски
съобразно уважената част от исковете й, както следва : по иска по чл.55,ал.1
ЗЗД по договор за кредит от 27.12.**г. : 45.93 лева за заплатена държавна
такса; по иска по чл.55,ал.1 ЗЗД по договор за кредит от 03.09.2021г. : 39.13
лева за заплатена държавна такса и по иска по чл.55,ал.1 ЗЗД по договор за
кредит от 21.12.2021г. : 39.96 лева за заплатена държавна такса.
В полза на адв.В. Н. следва да се определи едно възнаграждение за
осъществената защита, с оглед липсата на фактическа и правна сложност на
делото, както и идентичните твърдения и възраждения по всеки от трите
договора, заявяването на претенциите в един процес с обща искова молба без
различия в защитата по трите иска, като същото се определя в размер на 400
лева.
Изхождайки от качеството на ищеца като потребител и при
съобразяване на решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-
259/19 на СЕС, имащо задължителен характер съгласно разпоредбата на
чл.633 ГПК, съдът намира, че в тежест на ищеца не следва да се възлагат
разноски за отхвърлената част от исковете.
Воден от горното съдът :
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СККГ“АД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.Дианабад, ул.“**“ бл.58, офис №6 да заплати на А. Н. М., ЕГН:
********** с адрес гр.Варна, ул** 9 сумата от 42.26 /четиридесет и два лева
и двадесет и шест ст./ лева, представляваща недължимо платена сума по
16
Договор за потребителски кредит от 27.12.**г., ведно със законна лихва,
считано от датата на предявяване на иска 25.03.2022г. до окончателното й
изплащане, на основание чл.55,ал.1 ЗЗД, КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА за
разликата до 46 лева.
ОСЪЖДА „СККГ“АД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.Дианабад, ул.“**“ бл.58, офис №6 да заплати на А. Н. М., ЕГН:
********** с адрес гр.Варна, ул** 9 сумата от 76.57 /седмдесет и шест лева
и петдесет и седем ст./ лева, представляваща недължимо платена сума по
Договор за потребителски кредит от 03.09.2021г., ведно със законна лихва,
считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане,
ведно със законна лихва, считано от датата на предявяване на иска
25.03.2022г. до окончателното й изплащане, на основание чл.55,ал.1 ЗЗД,
КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата до 98.05 лева.
ОСЪЖДА „СККГ“АД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.Дианабад, ул.“**“ бл.58, офис №6 да заплати на А. Н. М., ЕГН:
********** с адрес гр.Варна, ул** 9 сумата от 66.35 /шестдесет и шест лева
и тридесет и пет ст./ лева, представляваща недължимо платена сума по
Договор за потребителски кредит от 21.12.2021г., ведно със законна лихва,
считано от датата на предявяване на иска 25.03.2022г. до окончателното й
изплащане, ведно със законна лихва, считано от датата на предявяване на иска
до окончателното й изплащане, ведно със законна лихва, считано от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане, на основание чл.55,ал.1
ЗЗД, КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата до 83 лева.
ОСЪЖДА „СККГ“АД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.Дианабад, ул.“**“ бл.58, офис №6 да заплати на А. Н. М., ЕГН:
********** с адрес гр.Варна, ул** 9 сумата от 125.02 /сто двадесет и пет
лева и две ст./ лева, ппредставляваща разноски по делото, на основание
чл.78,ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „СККГ“АД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к.Дианабад, ул.“**“ бл.58, офис №6 да заплати на адвокат В. Н.,
ЕГН: ********** - член на САК със съдебен адрес гр.София, ул.“Иан
Денкоглу“ №7, ет.5,ап.9 сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение чл.38,ал.2 ЗАдв.
17
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Варненския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
18