№ 511
гр. Благоевград, 17.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети май през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно частно
гражданско дело № 20221200500137 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 от ГПК, във вр. с чл. 274 ал.1 т. 1 от ГПК.
Образувано е въз основа на частна жалба от А. В. Д., ЕГН **********, от град Б., ул. “Д. Й.”
№ *, чрез адв. Е.Д., срещу Определение № 666/13.12.2021г. по гр. дело № 1943/2021г. по
описа на РС Б., с което съдът е прекратил производството по делото, поради недопустимост
на исканата защита, поради това че молителката не е активно процесуално легитимирана в
производството по Закона за защита от домашно насилие.
С частната жалба са наведени доводи за неправилност на атакуваното определение, поради
нарушение на материалния закон, необоснованост на изводите на съда от събраните по
първоинстанционното дело доказателства, както и поради съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, като иска се от съда да отмени обжалваното определение и
да върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените
действия.
Основното оплакване е за това, че първоинстанционният съд е формирал неправилен извод,
въз основа на погрешна оценка на доказателствата пред РС Б., че към момента на деянието
на ответника, страните не са били във „фактическо съпружеско съжителство“, като не са
споделяли едно „домакинство“, макар да са събрани доказателства че са периода от есента
на 2019г. до процесната дата- 24.07.2021г., двамата са живеели заедно в едно и също
жилище и са поддържали интимна връзка помежду си. Поддържа се, че за да се приеме че
две лица са във „фактическо съпружеско съжителство“, законът не изисква съжителството
да е явно и демонстрирано в обществото, както и че не е необходимо две лица да живеят
непрекъснато заедно.
С частната жалба застъпено е становището, че по категоричен начин от събраните
1
доказателства по делото пред първоинстанционния съд, е доказана от обективна страна
предпоставката на чл. 3 т. 2 от ЗЗДН, поради което ответникът процесуално легитимиран да
отговаря по жалбата, а молителката е активно процесуално легитимирана да търси защита
по специалния ЗЗДН. Оспорва се като погрешен извода на първоинстанционния съд, на
който същият се е позовал в мотивите към решението си, за да приеме че е налице
недопустимост на иска, поради липса на активна процесуална легитимация за ищцата да
търси защита по този ред.
В срока по чл. 276 ал. 2 от ГПК, отговор на частната жалба е постъпил от насрещната страна
по делото- от ответника В.Х. В., ЕГН **********, от гр. Б., чрез пълномощника му Х. В.,
като с него се оспорва изцяло частната жалба като недопустима и неоснователна, като се
иска от въззивния съд да остави същата без уважение.
Навадено е с писмения отговор възражение за недопустимост на частната жалба, поради
това че същата е просрочена. Излагат се съображения, че след приключването на съдебното
следствие, съдът е насрочил съдебно заседание по делото за обявяването на решението си,
като е посочил дата и час- 13.12.2021г. от 11 часа. След като съдът при редовното
провеждане на насроченото съдебно заседание, е обявил съдебния си акт, а страните са били
редовно уведомени за датата на провеждането му, като и двете страни са били редовно
уведомени за датата на съдебното заседание, то срока за обжалване на постановения съдебен
акт следва да тече от тази дата- 13.12.2021г., като е изтекъл на 20.12.2021г. Тъй като
частната жалба, въз основа на която е образувано настоящото дело е входирана в
деловодната система за електронно правосъдие на 21.12.2021г., то тя е просрочена и следва
да бъде оставена от въззивния съд без разглеждане.
С писмения отговор на частната жалба, поддържа се че обжалваното определение на РС Б. е
правилно и законосъобразно, като съгласно наведеното с молбата по делото, следва да се
приеме че най- близко до законовата норма за настоящия казус следва да е хипотезата на чл.
3 т. 2 от ЗЗДН- „лице, което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство“.
Същевременно оспорва се че липсват доказателства за изпълнението на поставеното от
закона изискване за допустимост на искането, като ищцата и нейния пълномощник са били
наясно с това, тъй като навсякъде се твърди за това че ищцата и ответника са живели на
„фактически начала“, като такова е и твърдението в декларацията по чл. 9 ал.3 от ЗЗДН.
Поддържа се с отговора на частната жалба, че макар в ЗЗДН да липсва легална дефиниция на
понятието „фактическо съпружеско съжителство“, то определение за същото е дадено в
редица други закони, като се сочи че първоинстационният съд правилно е тълкувал това
понятие, като се е съобразил с буквата на закона и така е постановил един правилен и
обоснован съдебен акт, като е прекратил производството по делото като недопустимо,
поради липса на активна процесуална легитимация на ищцата да търси съдебна защита по
реда на ЗЗДН. Излагат се доводи, че за да се приеме че две лица са във „фактическо
съпружеско съжителство“, следва същите освен съвместното обитаване на едно жилище, да
демонстрират пред околните и отношения типични за семейните двойки, а в конкретния
случай това не е налице. Всички разпитани по делото свидетели сочат, че двамата са
2
пътували сами и са се прибирали в събота и неделя при родителите си, че са имали свой
приятелски кръг на общуване, в който другият не е присъствал. Ето защо с отговора на
частната жалба, поддържа се изцяло обжалваното определение на РС Б., с което
производството по първоинстанционното дело е било прекратено като недопустимо и
поради липса на активна процесуална легитимация.
Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 278 от ГПК намира подадената
частна въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от легитимирана
страна с правен интерес за това. Същата отговаря на изискванията на закона и е редовна,
като е внесена и дължимата във връзка с жалбата държавна такса.
Неоснователни са възраженията за недопустимост на частната жалба поради това че същата
е просрочена. Съдията разглеждащ делото като първа съдебна инстанция е насрочил открито
съдебно заседание, като е съобщил на страните че на посочената дата ще обяви решението
си, съобразно чл. 15 ал.1 от ЗЗДН. За насроченото съдебно заседание страните са били
редовно уведомени, но молителката А. В. Д. и пълномощника и адв. Е.Д., не са се явили и
не са присъствали при провеждането на откритото съдебно заседание, в което съдът е
обявил обжалваното Определение № 666/13.12.2021г. по гр. дело № 1943/2021г. по описа на
РС Б.. След като страната и нейния пълномощник не са присъствали в откритото съдебно
заседание за обявяване на решението на съда, то постановения от съда акт следва да им бъде
съобщен, като срока за обжалване ще тече от датата на съобщаването на определението на
съда на страната. Без значение е че съдът е съобщил на страните че ще обяви решението
именно при провеждането на насроченото за 13.12.2021г. открито съдебно заседание.
Разгледана по същество жалбата е основателна и следва да бъде уважена а обжалваното
определение на първоинстанционния съд отменено като неправилно, а делото върнато на
първоинстанционния съд със задължителни указания за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Въз основа на материалите по делото, въззивният съд установи от фактическа страна
следното:
Производството пред РС Б. е образувано въз основа на молба от А. В. Д., ЕГН **********,
от град Б., ул. “Д. Й.” № *, чрез адв. Е. Д., срещу Х. В. В., с адрес на регистрация в гр. С..
Съдът е сезиран с молба по чл. 4 ал.1 от ЗЗДН, във вр. с чл. 8 ал.1 т. 1 от ЗЗДН, с искане за
предприемане на мерки за защита по Закона за защита от домашно насилие и с искане за
издаване на заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 от ЗЗДН.
В молбата на А. В. Д. и в декларацията по чл. 9 от ЗЗДН, сочи се че молителката- А. В. Д. и
ответника по искането- Х. В. В., са живели на фактически начала в жилище под наем, на
адрес: гр. С., кв. „Р.“, ул. „В. А.“ № *, ет. *, ап. *, заедно със тяхна съквартирантка Р. Н.,
като договорът за наем е сключен между А.Д. и собственика на апартамента, а месечния
наем се заплаща от молителката и нейната съквартирантка. Молителката декларира че е
била в интимни отношения с Х. В. В., които датират от есента на 2019г. Първоначално
отношенията им били добри, но в последствие ответникът започнал да проявява неуважение
3
и агресия спрямо молителката, поради което А. В. Д. и нейната съквартирантка решили да
сменят квартирата си с друга, като се преместили през ноември 2020г. Ответникът Х. В. В.
дошъл и в новата квартира и отново започнал да живее заедно с молителката.
Ответникът в хода на производството по делото чрез пълномощника си оспорва че е бил във
„фактическо съпружеско съжителство“ с молителката, като твърди че не се е намирал във
фактическо съжителство с А. В. Д..
Съдът е издал заповед за незабавна защита по реда на чл. 18 от ЗЗДН и е събрал писмени и
гласни доказателства по делото. Установява се по безспорен и несъмнен начин от събраните
гласни доказателства, че А. В. Д. и Х. В. В. са съжителствували заедно в квартирата на
молителката в гр. С., като през времето през което е бил в С., ответника е живеел именно
при А. В. Д., тъй като не се установява да е имал и друга адресна регистрация в столицата.
Разпитаните свидетели сочат, че двамата са поддържали много близки интимни отношения,
но същевременно установява се, че двамата пътували сами и са се прибирали в събота и
неделя при родителите си, че са имали свой приятелски кръг на общуване, в който другият
не е присъствал.
С обжалваното Определение № 666/13.12.2021г. по гр. дело № 1943/2021г. по описа на РС
Б., съдът е прекратил производството по делото, поради недопустимост на исканата защита,
тъй като молителката не е активно процесуално легитимирана в производството по Закона
за защита от домашно насилие. Въз основа на събраните по делото доказателства,
първоинстанционният съд е приел, че не се установява и доказва по делото, че А. В. Д. и Х.
В. В., за периода от месец октомври 2019г. до 27.07.2021г./датата посочена като време на
извършването на насилствения акт/, са били във „фактическо съпружеско съжителство“, по
смисъла на чл. 3 т. 2 от ЗЗДН. Излагат се съображения че връзката между двамата е била по-
скоро такава на фактическо съжителство, отколкото на две лица, които съжителствуват
заедно под един покрив, които да поддържат отношения на взаимност, фактическа и
физическа близост, споделяне на разходите и обща воля за съвместно живеене в едно
домакинство като съпрузи.
При тука установеното от фактическа страна, въззивната инстанция намира оплакванията на
жалбоподателката с частната жалба въз основа на която е образувано настоящото въззивно
производство за основателни, поради следните правни съображения:
С ТР № 6 от 15.01.2019г. на ВКС по т.д. № 6/2017г. на ОСГТК са премахнати ограниченията
на обхвата на въззивната проверка, извършвана въз основа на частна жалба срещу акт на
първоинстационния съд по реда на чл. 278 от ГПК, като са дадени указания на съдилищата
че същото не се провежда при условията на ограничен въззив, а съдът следва да извърши
проверка за приложението на материалния и процесуалния закон и без за това да са
наведени оплаквания с частната жалба въз основа на която е образувано делото.
Правният интерес от търсената съдебна защита е положителна процесуална предпоставка,
която следва да е налична от момента на подаване на молбата до постановяване на съдебен
акт по същество на спора. Тази предпоставка е абсолютна и затова, съдът е натоварен да
4
следи за нея служебно във всеки един момент от развитие на производството, а при
определени хипотези включително и след постановяване на решението до влизането му в
сила.
Безспорно преценката за допустимост на искането, с което съдът е сезиран следва да е
основана на заявените от ищеца молител твърдения с молбата по чл. 4 ал.1 от ЗЗДН, както и
от обстоятелствата посочени в декларацията по чл. 9 от ЗЗДН, представена с молбата. За да
направи преценка съдът, дали молителката е активно легитимирана да се ползва със защита
по ЗЗДН, следва да бъде сезиран с недвусмислено твърдение, че страните са били във
фактическо съпружеско съжителство. Тежестта на доказване на фактите, от които може да
се изведе извод за фактическо съпружеско съжителство е за молителката, но ако тя не е
въвела конкретни фактически твърдения, те не могат да бъдат замествани от съжденията на
съда, нито извеждани от него с мотиви, които се ограничават до изводи за неоснователност
на възраженията на ответника.
Както в молбата за защита, въз основа на която е образувано настоящото дело, така и в
декларацията по чл. 9 от ЗЗДН, приложена към нея, недвусмислено е твърдението на
молителката А. В. Д., че е била с ответника Х. В. В., във фактическо съжителство, като
двамата са били в близки интимни отношения и са живеели заедно в апартамента, нает от
нея и от съквартирантката и Р. Н.. Както в молбата, така и в декларацията се сочи че
връзката между тях е била на съжителство на „фактически начала“.
Макар в молбата за защита да не е посочено точно понятието „фактическо съпружеско
съжителство“, описано е ясно какъв е бил характера на съжителството между А. В. Д. и Х.
В. В.- двамата са били близки, интимни приятели, споделяли са едно жилище, в което
ответникът е живеел постоянно когато е пребивавал в гр. С.. Споделяли са едно
домакинство, като са си разпределяли разноските, макар да са събрани данни че по-
голямата финансова тежест е била за молителката. Въззивният състав на ОС Благоевград не
намира за основателно възражението, че характера на взаимоотношенията между страните
по делото следва да се изведат само от начина по който те са формулирани в молбата за
защита по ЗЗДН и в декларацията по чл. 9 от ЗЗДН.
За отношенията между А. В. Д. и Х. В. В. за периода предхождат посочената в молбата дата
за извършеното домашно насилие, по делото са събрани от първоинстационния съд
множество доказателства- писмени и гласни такива, като безспорно се установява че
страните по делото са живеели в едно жилище, на съпружески начала, като са били близки и
интимни приятели, макар да не са споделяли приятелския кръг от лица на другия, вероятно
поради дискретност или поради това че не са били готови да покажат връзката си на
близките си и на своите приятели. Съставът на ОС Благоевград обаче не споделя изводите
на първоинстанционния съд, че липсват убедителни доказателства по делото, че
молителката и ответника са били във „фактическо съпружеско съжителство“, каквото е
посочено в разпоредбата на чл. 3 т. 2 от ЗЗДН.
Наистина това че страните са били в интимни отношения от началото на м. октомври 2019г.,
не е достатъчно условие само по себе си да покрие фактическият състав на "бил във
5
фактическо съпружеско съжителство" според нормата на чл. 3, т. 2 пр. 2 от ЗЗДН.
ЗЗДН дава защита на лица, които са били в са били във фактическо съпружеско
съжителство, а интимните отношения между тези субекти са само елемент от фактическото
съпружеско съжителство. ЗЗДН не съдържа легално определение, от което да бъдат
изведени лимитативно признаците фактическо съпружеско съжителство. Правните
последици на това съжителство са били обект на съдебната практика от 1969г., когато за
първи път Постановление № 5 от 24. XI. 1969г., Пленум на ВС, придава правно значение на
последици от фактическото съпружеско съжителство. С това постановление се признават
права на лица, които не са сключили граждански брак, но са изградили такива трайни
отношения на съюз помежду си, които изпълват фактическия състав на отношенията между
съпрузи, така както са регламентирани като лични отношения от СК макар и да нямат
сключен граждански брак.
Съпружеското съжителство предполага съвместно живеене в общо домакинство.
От историческото тълкуване на правните норми, които регламентират права, задължения,
санкции за субекти на фактическо съпружеско съжителство, следва че законодателят и сега
се придържа недвусмислено към трайността в личното обвързване като признак на съюза
между мъж и жена /независимо от липсата на сключен брак/ и към живеене в общо
домакинство.
От изложеното следва, че за да приеме съда, че интимна връзка има характеристиката на
фактическо съпружеско съжителство, следва тя да се отличава с трайност в личното
обвързване и с наличието на общо домакинство. ЗЗДН, не се прилага за интимни връзки, а
за семейни връзки без значение дали те са изградени на основаната на сключен граждански
брак или на фактическо съпружеско съжителство. За да е налице обаче такова, освен
интимността е необходимо още, страните да обитават общ дом, подобен на семейно
жилище, партньорите да са представени и възприети сред близки и роднини като семейство
и това обитаване, представяне/възприемане да има траен характер. Според личния морал,
навици и разбирания на всеки индивид, той може да осъществява връзки с един или повече
партньори, едновременно или последователно с цел трайно обвързване, създаване на
семейни връзка или без тези цели, в своя дом или в дома на партньора си, или на друго
място или места, но от защита по ЗЗДН може да се ползва само субект, който е бил във
фактическо съпружеско съжителство, с лицето което призовава към отговорност за акт на
насилие по ЗЗДН. ЗЗДН не два защита на интимни партньори, които са в периода на
установяване на фактическо съжителство, защото в този период отсъстват личните
отношения като между съпрузи и имуществените зависимости между тях. Наличието на общ
дом /семейно жилище/, имуществени зависимости /общо домакинство/, и разстроени лични
отношения, правят трудно възвратимо самостоятелното живеене, поради което всеки субект
на фактическо съпружеско съжителство, се нуждае от защита по реда на ЗЗДН, такава
каквато би получил ако е съпруг сключил граждански брак.
При съвременните условия и начин на живот, налице са различни разбирания за
6
съдържанието на понятието „фактическо съпружеско съжителство“, още повече че същото
няма легална дефиниция в закона. В настоящия случай следва да се съобрази че страните по
делото са били в близки интимни отношения за един доста продължителен период от време-
от есента на 2019г. до пролетта на 2021г., през който период двамата се живеели заедно в
едно и също жилище, споделяли са общо домакинство, прекарвали са значително време
извън работата си заедно, като през времето през което са били заедно, не са общували с
приятелите си. Това че двамата не са споделяли кръга от приятели на другия, може да е
израз само на желанието на двойката да запази своите отношения поради дискретност и
нежелание да се разкрива пред обществото. Обстоятелството че двамата не са ходили заедно
при родителите на единия и на другия през уикендите, също не е достатъчно основание за
съда за да счете, че между страните по делото не е било налице „фактическо съпружеско
съжителство“, а само общуване между двамата на „фактически начала“, както е посочено в
молбата за защита. Възможно е двамата да са искали да „проверят“ връзката си преди да се
обвържат по- сериозно и да представят другия на родителите си. Въззивният съд счита, че
събраните пред първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства не са достатъчни,
за да може по убедителен начин да се разкрият действителните отношения сложили се
между страните по делото. Първоинстанционният съд неоснователно е пренебрегнал факта
че връзката между двамата е била продължителна и трайна и в крайна сметка двамата са
живеели заедно в едно жилище, били са интимни и са споделяли едно домакинство.
Събраните доказателства за характера на връзката между А. В. Д. и Х. В. В. според
въззивния съд, не опровергават възможността сложилите се отношения между страните по
делото да са имали характера на „фактическо съпружеско съжителство“.
Съгласно чл. 3 т. 2 от ЗЗДН, право да поиска защита по реда на ЗЗДН има и „лице, което се
намира или е било във фактическо съпружеско съжителство“ с извършителя. Необоснован е
в този смисъл извода на първоинстанционния съд, че за А. В. Д. с оглед на съществуващите
между нея и ответника Х. В. В., не е налице правна възможност да потърси защита по реда
на специалния ЗЗДН срещу извършени според нейни твърдения актове на физически и
психическо насилие от Х. В. В. спрямо нея, а следва съдебна защита да бъде потърсена по
общия за това процесуален ред, предвиден в законите на страната, включително и по
наказателно правен ред.
Съгласно чл. 2 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо или
сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в
семейна или родствена връзка, във фактическо съпружеско съжителство или обитават едно
жилище. По арг. от чл. 4 ал. 2 от ЗЗДН, във вр. чл. 18, ал.1 от ЗЗДН актът на домашно
насилие трябва да води принципно до вероятна опасност за живота или здравето на
пострадалия, а когато тази опасност е пряка и непосредствена, пострадалият може да иска
издаване на заповед за незабавна защита. Прилагането на предвидените в ЗЗДН мерки има за
цел да даде защита от конкретен акт на домашно насилие, когато е налице опасност за
живота и здравето на лице, претърпяло домашно насилие. Актът на физическо и психическо
7
домашно насилие може да се дефинира като модел на злоупотребяващо, несправедливо и
малтретиращо отношение в каквато и да е връзка и взаимоотношение, което поведение е
използвано от единия партньор, да получи трайно власт и контрол над другия партньор/
т.нар. патриархално насилие/, или да бъде доминант в определена ситуация, прекрачвайки
границата на допустимото вследствие на неспособност на партньора да управляват
конфликтите/т.нар. ситуативно насилие/.
Според въззивният състав на ОС Благоевград, било е неоснователно пренебрегнато от
първоинстанционният съд и обстоятелството, че както в молбата за защита от акт на
домашно насилие, така и в декларацията по чл. 9 от ЗЗДН, сочи се от молителката по
настоящото дело- А. В. Д., че проявите на пренебрежение, на физическа и психическа
агресия от страна на ответника- Х. В. В., са осъществявани най- често докато двамата са
били сами, най- вече в апартамента в който живеят заедно. Това е допълнително
обстоятелство относно необходимостта за молителката и правния и интерес да потърси
защита по реда именно на специалния ЗЗДН, а не по общия предвиден в страната правен ред
за защита от престъпни посегателства срещу личността.
Поради изложените правни съображения, въззивният съд счита, че обжалваното
Определение № 666/13.12.2021г. по гр. дело № 1943/2021г. по описа на РС Б., с което съдът
е прекратил производството по делото, поради недопустимост на исканата защита, поради
това че молителката не е активно процесуално легитимирана в производството по Закона за
защита от домашно насилие, следва да бъде отменено като неправилно, а делото да бъде
върнато на първоинстанционния съд, с указания да се произнесе по исканията на ищцата А.
В. Д., заявени пред съда с по чл. 4 ал.1 от ЗЗДН, във вр. с чл. 18 от ЗЗДН, въз основа на
която е образувано първоинстационното гр. дело № 1943/2021г. по описа на РС Б..
Водим от горното и на основание чл. 278 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 666/13.12.2021г. по гр. дело № 1943/2021г. по описа на РС Б., с
което съдът е прекратил производството по делото, поради недопустимост на исканата
защита, поради това че молителката не е активно процесуално легитимирана в
производството по Закона за защита от домашно насилие, като НЕПРАВИЛНО.
ВРЪЩА делото на РС Б. за произнасяне по исканията на А. В. Д., ЕГН **********, от град
Б., ул. “Д. Й.” № *, с писмена молба от 27.08.2021г. депозирана по гр. дело № 1943/2021г. по
описа на РС Б., с правно основание чл. 4 ал.1 от ЗЗДН, във връзка с чл. 18 от ЗЗДН.
Определението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9