№ 2921
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 15-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА
при участието на секретаря БРАНИМИРА В. ИВАНОВА ПЕНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА Административно
наказателно дело № 20231110216924 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 145 - чл. 178 АПК вр. чл. 74 ЗМВР.
Образувано е по жалба на К. О. Д., ЕГН **********, против Заповед за
задържане на лице с рег. № 225зз-1378 от 16.11.2023 г., издадена от полицай
при ОСПС – СДВР – К.С.Г. с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по
отношение на К. О. Д. е наложена принудителна административна мярка
„Задържане за срок до 24 часа“.
В жалбата се излагат съображения, че оспорената заповед е
незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон,
процесуалните правила и в противоречие с целта на закона. Сочи се на първо
място, че в оспорената заповед за задържане е цитирана несъществуваща
точка 17 на чл. 72, ал. 1 ЗМВР, което затруднява задържаното лице да разбере
на какво основание се ограничава свободата му. На следващо място се излага,
че в процесната заповед липсва каквото и да било фактическо описание на
задържането, като освен цифровото изписване на чл. 21, т. 7 от ЗООРПСМ,
липсва ясно словесно изписване на фактическите основания за издаването на
заповедта, липсва и описание на каквито и да било факти и обстоятелства, въз
основа на които би могъл да се релевира извод за подозрение за извършено
нарушение по чл. 21 ЗООРПСМ. Поддържа се, че така посочените пороци в
1
производството по издаване на ЗППАМ представляват съществени
процесуални нарушения на административнопроизводствените правила,
довели до ограничаване правото на защита на задържаното лице.
По изложените съображения се претендира отмяната на атакуваната
заповед за задържане.
В съдебно заседание жалбоподателят К. О. Д., редовно призован, не се
явява, представлява се от адв. В., с доказателства по делото за надлежно
учредена представителна власт. В дадения ход по същество и в депозирана по
делото писмена защита, процесуалният представител моли заповедта да бъде
отменена по съображенията, релевирани в жалбата. Претендира се
присъждане на разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, за
което се представя договор за правна защита и съдействие и списък на
разноските.
Ответникът по жалбата – К.С.Г. полицай при ОСПС – СДВР, редовно
призован, не се явява, представлява се от юрк.А., с пълномощно по делото. В
дадения ход по същество и в ангажирани по делото писмени бележки,
процесуалният представител оспорва жалбата срещу процесната заповед за
задържане по подробно изложени съображения, като се моли последната да
бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, доколкото е издадена от
компетентен орган и в нея правилно са отразени както фактическите, така и
правните основания, послужили за обосноваване и постановяване на
процесното задържане. Претендират се разноски за юрисконсултско
възнаграждение и се релевира възражение по отношение размера на
претендираните разноски от насрещната страна.
Софийска районна прокуратура – редовно уведомена, не изпраща
представител и не изразява становище по основателността на жалбата.
След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по
делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за задържане на лице с рег. № 225зз-1378 от 16.11.2023 г.,
издадена от К.С.Г. заемащ длъжността полицай при ОСПС – СДВР, по
отношение на К. О. Д. била приложена принудителна административна мярка
„задържане за срок до 24 часа“. Като правно основание за издаване на
заповедта била посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, а като
2
фактическо – чл. 21, т. 7 Закона за опазване на обществения ред при
провеждането на спортни мероприятия (ЗООРПСМ). К. О. Д. бил задържан в
19:20 часа на 16.11.2023 г. След задържането му на лицето бил извършен
личен обиск по реда на чл. 80 ЗМВР, при който у него били установени 1
брой син портфейл с лични документи, 1 брой банкнота с номинал от 10,00
лева (оставена на съхранение в лицето), 1 брой мобилен телефон с надпис
„HONOR“ (с IMEI ХХХХХХХХ5/05). К. О. Д. бил задържан в помещение на
01 РУ – СДВР и бил освободен в 02:20 часа на 17.11.2023 г.
Към административната преписка са приложени протокол за личен обиск
на К. О. Д. от 16.11.2023 г., Декларация от 16.11.2023 г. от К. О. Д., разписка
от 17.11.2023 г. за върнати вещи на задържаното лице, копие от книга на
задържаните лица, докладна записка.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
които прецени като еднопосочни и кореспондиращи помежду си. Въз основа
последните се изясняват обстоятелствата по издаване на атакуваната заповед
за задържане и осъществените спрямо К. О. Д. действия за времето на
задържането.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните изводи от правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна,
адресат на акта, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на
оспорване, респективно като такава следва да бъде разгледана по същество.
По правната си същност задържането под стража на основание чл. 72, ал.
1, т. 1, вр. с чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна
мярка и като всяка ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата, с цел
постигане на правно определен резултат. В зависимост от конкретния случай,
мярката по чл. 72 от ЗМВР би могла да има превантивен или
преустановителен характер.
Оспорената заповед представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и като такъв подлежи на съдебен контрол за
законосъобразност по критериите, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК.
При проверката съдът следва да прецени актът издаден ли е от компетентен
орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и
3
процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.
Разпоредбата на чл. 169 АПК поставя допълнителни критерии, с които
съдът следва да се съобрази при преценката на административен акт, издаден
при оперативна самостоятелност – да провери дали административният орган
е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за
законосъобразност на административния акт.
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът в настоящото производство не е
обвързан само от основанията, посочени в жалбата, с която е сезиран, но
преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл. 146 от АПК. Необходимо е да са налице в тяхната
съвкупност всички изисквания за валидност на административния акт, а
именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при
спазване на административнопроизводствените правила, да не противоречи на
материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона. Липсата
на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на
административния акт и е основание за неговата отмяна.
Като извърши дължимата на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за
законосъобразност на оспорения акт, освен на основанията, сочени от
оспорващия, но и на всички основания по чл. 146 АПК, съдът намери, че
жалбата е основателна.
Оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на
предоставените му правомощия по чл. 72 от ЗМВР - от старши полицай при
ОСПС – СДВР, каквато длъжност заема издалият заповедта К.С.Г. съгласно
приложено по делото удостоверение, издадено от Началник на Отдел
„Човешки ресурси“ – СДВР. Заповедта е издадена в условията на оперативна
самостоятелност, с каквото полицейските органи разполагат съгласно чл. 72,
ал. 1 ЗМВР.
Същевременно обаче, оспорената Заповед не съдържа задължителните
реквизити по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР – фактическите и правните основания
за задържането. В тази връзка е необходимо да бъде отбелязано, че в
процесната заповед е посочено, че лицето се задържа на основание чл. 72, ал.
1, т. 1 от ЗМВР и чл. 21, т. 7 от ЗООРПСМ, но от последното не би могло да
се релевира извод, че съдържателно заповедта е запълнена с фактически
основания за задържането, за да е наясно задържано лице по каква причина са
4
предприети действията срещу него, както и за да може да организира
защитата си. В конкретния случай е конкретизирана хипотезата на чл. 72, ал. 1
от ЗМВР, по която е осъществено задържането, а именно по т. 1 – за лицето
има данни, че е извършило престъпление. Дори и при издаване на Заповедта
за задържане на това правно основание обаче – данни за извършено
престъпление, макар да не е необходимо да са налице доказателства за
осъществено от задържаното лице престъпление, а само данни, обосноваващи
предположение в посочения смисъл, категорично е необходимо да се опишат
подробно фактическите и правни основания за задържането, за да може да
знае лицето за какво е задържано. Става въпрос за описване на конкретни
фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето,
спрямо което се постановява задържането, може да е извършило
престъплението, за което се води разследване или да е съпричастно с него (в
този смисъл е Решение от 24.06.2014 г. по жалби № 50027/08 и № 50781/095 –
П. и П. срещу България на ЕСПЧ, според което не е достатъчно Заповедта за
задържане да съдържа само позоваване на приложимите разпоредби, без
посочване на специфични обстоятелства или действия на задържаното лице,
релевиращи съпричастност към престъпно деяние).
Отделно от изложеното, посоченото правно основание е напълно неясно
и противоречиво, доколкото чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР предпоставя наличие
на данни, че задържаното лице е извършило престъпление, а в същото време е
посочена и разпоредба на чл. 21 от ЗООРПСМ, според който
противообществена проява (спортно хулиганство) по смисъла на този закон е
такава, която не съставлява престъпление по смисъла на Наказателния кодекс.
От това следва, че в оспорвания акт едновременно се приема, че е извършено
деяние, което не представлява престъпление по НК, но е налице основанието
по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, според който полицейските органи могат да
задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Налице е
очевидно противоречие в посочените правни основания, които са взаимно
изключващи се.
За да може да бъде извършена преценка за законосъобразност на акта,
налагащ ограничителната мярка, той следва да съдържа минимални реквизити
съгласно изискванията на общия процесуален закон – АПК, чиято
приложимост не е изключена от специалния ЗМВР. В процесната заповед
липсва каквото и да било описание на фактическата обстановка и
5
индивидуализация на деянието на задържаното лице. Дори и в случаите,
когато действа в условията на оперативна самостоятелност, полицейският
орган е длъжен да обективира в заповедта конкретните причини,
обосноваващи необходимостта от задържане на лицето. Това не е извършено
в процесния случай – от съдържанието на процесната заповед не може по
никакъв начин да се установят фактите, предпоставящи необходимостта от
задържане на жалбоподателя и съответно – лишаването му от право на
свободно придвижване и лична свобода за определен период от време.
Съдържанието на акта препятства извършването на преценка за
законосъобразността му предвид липсата на каквито и да било мотиви и
описание на фактическа обстановка, които да сочат на съществуването на
възприетото от органа основание. Задържаният следва да знае кои негови
действия са мотивирали органа да заключи, че е осъществено престъпление и
да е запознат с данните, сочещи извършване на престъпление, за да
организира адекватно своята защита. В този смисъл, въпреки предоставената
от закона възможност да действа при условията на оперативна
самостоятелност, административният орган е следвало да изложи в заповедта
какви са конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане
на жалбоподателя.
Неизлагането на мотиви в очертаната насока винаги съставлява
съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК – арг. от т.
2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по т. д. № 4/2002 г. на ВАС,
съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяна на
издадения административен акт. Съдът в Страсбург също е имал
възможността да се произнесе по аналогичен казус с решение от 24 юни 2014
г. по делото "Петков и Профиров срещу България", по жалби № 50027/08 и №
50781/09, че разпоредбата на чл. 5, § 1, б. "с" ЕКЗПЧОС изисква лицето да е
задържано по "обосновано подозрение", че е извършило престъпление и че
такова подозрение не може да бъде общо и абстрактно /вж. § 46/. Поради това
задържането следва да бъде обосновано с конкретни данни за извършване на
престъпление от съответното лице или данни за съпричастност на лицето към
извършването на конкретно престъпление.
В контекста на изложеното, по делото не се установи ответникът, в
6
качеството му на административен орган, постановил процесната заповед, да
е изложил каквито и да било фактически основания по издаването на акта,
касателно нарушение по чл. 21, т. 7 от ЗООРПСМ нито в самата заповед, нито
в съпроводителното писмо или в друг документ към изпратената в съда
преписка, каквато принципна възможност е очертана с Тълкувателно решение
№ 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, който тълкувателен акт поначало е
приет при действието на Закона за устройството на съдилищата /ЗУС, обн. в
ДВ бр. 92 от 1952 г., отм. /т.е. същият не се ползва със задължителна сила за
органите на съдебната власт, а съдържа единствено ръководни указания по
прилагането на закона /арг. от чл. 17, ал. 2 ЗУС, отм. със Закона за устройство
на съдилищата, обн. в ДВ бр. 23 от 19.03.1976 г./, макар този съдебен състав
да е резервиран доколко обсъденото тълкувателно решение съответства на
изискванията на чл. 5, § 1, б. "с" от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ и чл. 8, § 1 във вр. с чл. 6,
§ 1 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22
май 2012 година относно правото на информация в наказателното
производство (OJ L 142, 1.6.2012, p. 1–10), досежно необходимостта от
незабавното предоставяне на информация относно престъпното деяние, в
извършването на което едно лице е заподозряно, за да се гарантира
ефективното упражняване на правото на защита. В тази връзка е необходимо
да се отбележи, че фактическите основания следва не просто да бъдат
изложени от органа, а и да кореспондират с правните основания по
издаването на заповедта. В заповедта, а и в изпратените доказателства по
административната преписка, липсва описание на фактическите основания за
издаването й, които да са относими към жалбоподателя. Недопустимо е съдът
по собствена инициатива да подвежда установените факти по делото под
съответната правна норма, когато това не е направено от компетентния орган.
Съдът е длъжен служебно да провери дали посочените в акта фактически
основания се установяват от събраните по делото доказателства и съответни
ли са на дадената им правна квалификация. Именно с тази цел е въведено
императивното задължение на административния орган да мотивира своя акт
така, че да позволи при съдебния контрол да се извърши проверка на
законосъобразността и правилността на властническото волеизявление, което
в случая пряко и негативно засяга (ограничава) правото на свободно
придвижване на конкретно физическо лице.
7
В заповедта не са посочени никакви конкретни фактически
обстоятелства, като основание за задържането на лицето. Както беше
отбелязано, отразяването на фактическите и правните основания, обуславящи
издаването на акта, е задължителен негов реквизит съгласно императивните
норми, съдържащи се в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК във връзка с чл. 74, ал. 2, т. 2
ЗМВР, а отсъствието му се квалифицира като нарушение на изискването за
форма и съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна. В
съдебната фаза на обжалването съдът не разполага с правомощия да замества
липсващите мотиви на акта, а само проверява неговата законосъобразност.
При отсъствието на такива се налага обоснован извод за незаконосъобразност
на оспорения административен акт, поради порок във формата и съществено
нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в
засягане правото на защита на задържаното лице вследствие невъзможността
му да се запознае с фактическите съображения, въз основа на които
полицейският орган е издал процесната заповед за задържане.
Друго несъответствие със закона при издаване на оспорваната заповед, е
неспазване на принципа за съразмерност на мярката, регламентиран в чл. 6
АПК. Според този принцип, административните органи трябва да упражняват
правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като при
изпълнение на един акт не се допуска засягане правата и законните интереси
на гражданите в по-голяма степен от най-необходимото за постигане на
законната цел. В нормативно определените рамки административният орган
следва да упражнява предоставената му компетентност, когато действа в
условията на оперативна самостоятелност, какъвто е и настоящият случай.
Целта на задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е да се предотврати
възможността лицето да извърши престъпление или да се укрие, като за всеки
конкретен случай на задържане данните, установяващи тази възможност
трябва да бъдат категорични. Доказването на тези данни е в тежест на
административния орган, което не бе проведено успешно в съдебното
производство.
Оспорената заповед за полицейско задържане е незаконосъобразна и
поради издаването й в противоречие с целта на закона – основание за отмяна
по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК. Целта на принудителната административна
мярка – задържане за срок до 24 часа, налагана по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1
8
ЗМВР, не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин
престъпление, а да се попречи на уличения да се укрие, да извърши
престъпление или да осуети наказателно преследване, чрез заличаване на
улики на местопрестъпление, укриване на улики или лица - като за всеки
конкретен случай на задържане данните следва да бъдат категорично
установени, което отново изцяло е в тежест на административния орган,
издател на акта. Издаването на оспорената заповед, с която е разпоредено
задържането на жалбоподателя, очевидно не допринася за постигане на
посочените цели и съставлява акт на необоснована държавна принуда върху
дееца чрез лишаването му от свобода до 24 часа, който противоречи изцяло на
същността и предназначението на принудителните административни мерки,
съгласно легалното им определение в чл. 22 ЗАНН. От доказателствата по
делото не се установи наличие на данни, че жалбоподателят може да се укрие
или да осуети полицейско разследване, да укрие улики или лица и по този
начин да попречи на разкриване на конкретно престъпление. Следователно
задържането се явява несъразмерно с преследваната от закона цел.
Административният орган винаги трябва да следи за това дали задържането
на вероятния извършител е оправдано от гледна точка на наличието на
общите предпоставки за прилагане на принудителните административни
мерки, включително дали се налага с оглед поведението на лицето, предмета
на престъплението и разследването. В конкретния случай се установи, че
административният орган е излязъл извън рамките на съразмерност при
прилагане на мярката, като е нарушил принципа на съразмерността и е
засегнал правата на адресата на акта в по-голяма степен от най-необходимото
от гледна точка на целта, за която той се издава.
Принудителните административни мерки следва да се прилагат
ограничително и при стриктното спазване на закона. Полицейското
задържане не може да е произволно, то задължително трябва е обосновано с
конкретни факти, които да сочат някаква връзка между задържания и
конкретно извършено правонарушение /в широк смисъл/, както и
задържането му да е съобразено с целта на закона. В случая задържането на
жалбоподателя не допринася за постигане на посочените цели и съставлява
акт на полицейски произвол, упражнен върху лицето чрез лишаването му от
свобода за срок до 24 часа, който противоречи изцяло на същността и
предназначението на принудителните административни мерки, каквато е
9
наложена и с процесната заповед за задържане.
Предвид изложените фактически и правни доводи, настоящият съдебен
състав намира, че оспорената заповед следва да бъде отменена като
незаконосъобразна, поради издаването й при неспазване на установената
форма, при съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие
с целта на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 2 – 5 АПК.
Съобразно изричната разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
В този смисъл и предвид изхода на делото, на основание чл. 143, ал. 1
АПК жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски –
възнаграждение, заплатено на един адвокат и заплатената държавна такса, за
което е направено съответно искане. Процесуалният представител на
жалбоподателя – адв. В. е поискала присъждане на адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска защита на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) в размер
на 750,00 лева. Предвид отсъствието на фактическа и правна сложност на
делото, размерът на присъденото възнаграждение следва да бъде по – нисък
от претендирания, без съдът да е обвързан с предвидените размери в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в този
смисъл Решение СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално
запитване, във връзка с приложението на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3
ДЕС), поради липса на легитимна цел, в контекста на отсъствие на
фактическа и правна сложност на делото, както и вида и броя на извършените
процесуални следствени действия, като в случая съдът определи за
справедливо възнаграждение в размер на 300,00 лева, съответстващо на
фактическата и правна сложност на делото и времето, необходимо за
подготовка защита на правата на жалбоподателя. Посоченият размер на
адвокатско възнаграждение, както и внесената държавна такса за разглеждане
на жалбата от 10,00 лева, или разноски в общ размер от 310,00 лева, следва да
бъдат присъдени в полза на процесуалния представител на жалбоподателя и
10
възложени в тежест на административната структура, към която се числи
органът, издал заповедта.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № 225зз-1378 от
16.11.2023 г., издадена от полицай при ОСПС – СДВР – К.С.Г. с която на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по отношение на К. О. Д. е наложена
принудителна административна мярка „Задържане за срок до 24 часа“.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на адв.
П. А. В., л.н. **********, сумата от 310,00 (триста и десет) лева – съдебни
разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Административен съд - София - град в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
Препис от решението на основание чл. 138 АПК да се изпрати на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11