РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „E” въззивен
състав, в публичното заседание на шести
декември две хиляди и зеветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 2806 по описа на СГС за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Адвокатско
дружество “Т.и партньори”/с предишно наименование „Т., Й.и Ко“/, чрез пълномощника
си - адв. Д.И. с надлежно учредена представителна власт по делото, срещу
Решение № 42649 от 30.08.2018 г., постановено по гр. дело № 27972/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 154 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Г.С.К. по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание. чл. 535 от ТЗ
за установяване съществуването на вземане в размер на 12500,00 лева, представляваща
парично задължение по запис на заповед издаден на 28.06.2016 г. от Г.С.К., за
която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр.д. № 71451/2016 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - до окончателното изплащане на сумата. Със
същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 2300,00 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство.
Във възивната жалба са наведени
оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Поддържа се, че процесният запис на заповед съдържа всички задължителни
реквизити по чл. 535 ТЗ, като издателят Г.С.К. е поел задължение да заплати
сумата от 12500,00 лв., поддържайки, че същият е издаден като обезпечение за
вземане за адвокатско възнаграждение по възникнало правоотношение по Договор за
правна защита и съдействие № 0552134 от 03.03.2016 г. за процесуално
представителство по пр.пр. № 217/2015 г., ДП 61/2015 на РПУ Сливница. Сочи се,
че съгласно чл. 36 ЗА адвокатът има право на възнаграждение, като уговореното такова
не било заплатено от ответника, а от
заключението на вещото лице се установило, че именно ответникът е издател на
процесния запис на заповед, както и че същият е подписал договора за правна
защита и съдействие. Изтъква, че в нарушение
на процесуалния закон СРС е допуснал събирането на гласни доказателства чрез
разпит на свидетел, а мотивите съдържали противоречиви изводи. Моли съда да
отмени обжалваното решение и уважи предявения иск, както и да присъди
направените по делото разноски.
Въззиваемият ответник - Г.С.К. не е
подал в законоустановения срок писмен отговор на жалбата. С молба от 03.12.2019
г. е представил писмена защита, с която взема становище за неоснователност на същата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
За да има
изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя
действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като абстрактна
ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за
пораждане на паричното вземане в полза на ремитента (поемателя) или на
последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. Съгласно ТР
№ 1/2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. № 1/2004 г., ОСТК, за да е редовен
записът на заповед от външна страна, е необходимо самият документ да е назован
„Запис на заповед”, както и в самия текст на същия да е изписан изразът „запис
на заповед”, така както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т.
1 ТЗ.
Представената по
делото ценна книга съдържа наименованието запис на заповед, като в самия текст
на документа също е изписан изразът „запис на заповед”, посочена е дата на издаване - 28.06.2016 г., и е с издател Г.С.К., който се е задължил на
уговорения падеж – на определен ден – 20.10.2016 г. да заплати на Адвокатско
дружество “Т.и партньори”/с предишно наименование „Т., Й.и Ко“/ или на негова
заповед сумата от 12500,00 лева. Записът на заповед е предявен за плащане без
протест и разноски на падежа, което е удостоверено с подпис на издателя.
Настоящият
съдебен състав намира за основателно направеното във въззивната жалба оплакване
за необоснованост на извода на СРС, че с оглед заключението на вещото лице по
изслушаната СГрЕ, че подписът в графата „издател“ в ценната книга вероятно е
положен от Г.С.К., изключва отговорността на същия по процесната ценна книга. В
тази връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3,
изр. 1 ГПК тежестта за доказване неистинността на документа пада върху
страната, която го оспорва. Ето защо не ищецът, както неправилно е приел СРС, а
ответникът носи доказателствената тежест за установяване неавтентичността на записа
на заповед, на който е посочен като издател. С оглед заключението на вещото лице по изслушаната СГрЕ, което
настоящият състав намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие,
според което подписът в местата „издател“ и за
„предявяване“ в ценната книга вероятно са положени от Г.С.К., се налага
обоснован извод, че ответникът не е установил при условията на пълно доказване
неистинността и в частност неавтентичността на записа на заповед с дата на издаване
28.06.2016 г.
Съгласно
задължителните за органите на съдебната власт указания дадени в т. 17 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС „В
производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, всяка от
страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и
са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Или с въвеждането на твърдения в исковата молба за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния
характер на ценната книга. По правилото на
чл. 154, ал.
1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест съгласно
цитираното ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, именно ищецът следва да докаже фактите, на които основава твърденията
си, че процесната ценна книга е издадена като обезпечение на вземане за
възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие.
В конкретния
случай ищецът в исковата молба е навел твърдения /поддържани и във въззивната
жалба/, че процесният запис на заповед с дата на издаване 28.06.2016 г. е
издаден като обезпечение за вземане за адвокатско възнаграждение по възникнало
правоотношение по Договор за правна защита и съдействие № 0552134 от 03.03.2016
г. за процесуално представителство по пр.пр. № 217/2015 г. на РПУ Сливница, ДП
61/2015 г. От констатациите на вещото лице в кредитираното заключение по
изслушаната СГрЕ, изследвало автентичността на Договор за правна защита и
съдействие № 0552134 от 03.03.2016 г., както и на този с преправена дата
03.03.2016 г., се установява, че индигов екземпляр-оригинал, аналогичен на
представения от ответника с отговора на исковата молба копие /лист 25 по делото
на СРС/ е подшит на л. 255 на том 2 от на д.пр. № 61/2015 г., приложен към НОХД
599/2017 г. по описа на РС Сливница и в т. ІІ и т. ІІІ на същия, липсва текст с
уговорен размер на адвокатското възнаграждение. Вещото лице е посочило, че това
дава основание да се приеме, че в случая става въпрос за допълнително вписани
текстове в представените по делото такива на лист 5 и лист 36 по делото на СРС.
В заключението е посочено, че подписът „клиент“ в инд. екземпляри на Договор за
правна помощ № 0552134 от 06.03.2016 г. (един представен/подшит в папката на
досъдебното производство и един с допълнителни вписвания, липсващи в екземпляра
по д.пр., представен от ищеца) е копие на подпис, положен от Г.К..
Изложеното
налага обоснован извод, че ищецът не е установил при условията на пълно и
главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че с Договор
за правна защита и съдействие № 0552134 за процесуално представителство по
пр.пр. № 217/2015 г. на РПУ Сливница, ДП 61/2015 г., страните са уговорили
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 12500,00 лв., т.е., че
вписаното допълнително възнаграждение в Договор за правна защита и съдействие №
0552134, обективира постигнато от страните по договора съгласие и отразява
тяхната воля. Действително съгласно чл. 36 ЗА адвокатът има право на възнаграждение
за своя труд, но съгласно ал. 2 същото следва да бъде определено в договора.
Като не е посочен конкретен размер на адвокатското възнаграждение при
подписването на Договор за правна защита и съдействие № 0552134 за процесуално
представителство по пр.пр. № 217/2015 г. на РПУ Сливница, ДП 61/2015 г., подшит
на л. 255 на том 2 от на д.пр. № 61/2015 г., приложен към НОХД 599/2017 г. по
описа на РС Сливница, е правно изключено да се обезпечи изпълнение по него с
процесния запис на заповед, тъй като може да се обезпечи само възникнало и съществуващо
вече задължение.
Ето защо, макар и формално представеният запис
на заповед да съдържа всички законоустановени реквизити, предвид твърдението в
исковата молба, че същият обезпечава изпълнението по вече възникнало каузално
правоотношение по Договор за правна защита и съдействие на задължение за
заплащане на уговореното по него адвокатско възнаграждение, което не се
установи да е валидно възникнало в сочения размер от 12500,00 лв., искът следва
да се отхвърли. Допълнителен аргумент за неоснователност на иска, е и обстоятелството, че страна по Договор за
правна защита и съдействие № 0552134 е
адв. В.Д.Т.с ЕГН **********, а поемател по записа на заповед е различен субект,
а именно Адвокатско дружество „Т., Й.и Ко“, понастоящем с наименование “Т.и
партньори”.
С
оглед оплакването във въззивната жалба и за пълнота на мотивите на въззивния
съд следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение като е допуснал изслушването на гласни доказателства чрез разпит на
свидетел за исканите от ответника обстоятелства, тъй като е налице забрана по
смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, предвид противопоставянето на ищеца , но и
това нарушение не рефлектира върху крайния изход на делото. Ето защо, макар и по различни правни съображения, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба от ищеца отхвърлена.
В полза на въззиваемия ответник не
следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, тъй като не е извършено
същинско процесуално представилство пред въззивната инстанция /не е подаден
отговор на въззивната жалба, не се е явил процесуалния представител в съдебно
заседание.
С оглед цената на иска въззивното
решение по процесното търговското дело
– арг. чл. 286, ал.2 ТЗ, вр. чл. 1, т. 8 ТЗ, не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 2, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 42649 от 30.08.2018 г., постановено по гр. дело №
27972/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: