Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 07.04.2016 г. гр.Т.
В
ИМЕТО НА
НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ІІІ състав
На единадесети март 2016
година
В публично заседание в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА
Секретар М.Т.
разгледа докладваното от
Председателя
т.д. № 107 по описа на съда за 2015 година
и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявен е иск с правно осн.чл.422
от ГПК.
Производството по делото е образувано по предявен от „К.К.
1“ ООД ЕИК хххххх гр.Ш. СРЕЩУ кооперация “О.К.С.“ г. иск с правно осн.чл. 422 ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240 ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл. 92 ал.1 от ЗЗД - за установяване съществуването на вземане в размер на общо 543 150.00 лв. , от които 355 000.00 лв.-
главница, 3600 лв.-възнаградителна лихва и 184 550.00
лв.-неустойка, за което вземане на осн.чл.417 т. 3 и
чл. 418 ГПК в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 830/2015г. по описа на РС-Т..
В исковата молба се твърди, че вземането произтича от 4бр. договори за
заем, с нотариална заверка на подписите на страните, сключени съответно на
15.01.2014г., 12.03.2014г., 10.06.2014г. и 29.09.2014г. Ищецът твърди, че е
изпълнил задължението си за предоставяне в заем на посочените в договорите
суми, но ответникът не е изпълнил изцяло задължението си за връщане на сумите в
договорените съгласно договорите срокове и размер /признавайки наличието на
частични плащания: на 10.06.2014г.- 20 000лв. и на 15.07.2014г.-10 000лв./,
поради което и претендира, че в негова полза съществува вземане в размер на
исковата сума, представляваща главница, договорна лихва /възнаградителна/
и съответна неустойка за неизпълнение, като е конкретизирал претендираните
суми по основание, размер и периоди по
всеки един от процесните договори. Претендира разноски.
В постъпилия в срока по чл.367 ал.1 от ГПК отговор, ответникът оспорва
исковата претенция, с възражения за недопустимост на производството, поради
несъответствие на вземането, описано в оспорената заповед за изпълнение и
вземането, предмет на исковата претенция; за нищожност на договорите за заем,
поради противоречието им със закона, предвид разпоредбата на чл. 3 от ЗКИ, за
нищожност- „поради противоречие със закона и заобикаляне, привидност, поради
накърняване на добрите нрави, поради невъзможен предмет и липса на съгласие“, посочвайки,
че реално получената от ответника сума „е много по-малка, но е бил принуден да
състави и подпише тези договори“; нищожност на клаузата за неустойка- изцяло
или частично, поради накърняване на добрите нрави, а оттам и поради
противоречие със закона, по съображения, че „веднъж е уговорена възнаградителна лихва, а след това и неустойка, чийто
размер е близо два пъти над размера на възнаградителната
лихва и близо 6 пъти над размера на законната лихва за забава“, заявява, че
прави „възражението изцяло за клаузата за неустойка“, като ако не бъде отменена
изцяло, то искът „да бъде уважен частично, до размер на договорната лихва; прави
възражения за частично плащане.
В допълнителната ИМ ищецът поддържа
изложеното в първоначалната ИМ, счита за неоснователни всички възражения на
ответника. Предявил е в условията на евентуалност искове на основание и размер,
подробно описани, по което искане съдът се е произнесъл с определение от
11.01.2016г., постановявайки така предявените искове да бъдат отделени от настоящото
производство, като копие от молбата бъде изпратено на зам.председателя на ТОС
за администриране и образуване по надлежния ред.
В с.з. процесуалният представител на ищеца поддържа предявения иск,
уточнявайки, че исковата претенция е в общ размер на 543 150.00лв., от които
355 000.00лв.- главница, 3600 лв.- възнаградителна
лихва и 184 550.00лв.-неустойка, така, както са разбити по пера в исковата
молба. Претендира разноски, направени в исковото и заповедното производство.
В изпълнение на указанията на съда за конкретизация на доводите си за
нищожност на процесните договори за заем, ответникът представя
в първото по делото заседание писмена молба, чрез процесуалния си представител
/л. 133/, уточнявайки, че договорите за заем са нищожни, тъй като съгласно §20
ал.1 от ПЗР на Наредбата за ИД на Наредба № 26 за финансовите институции, съгл.
§ 80 ал.4 от ПЗР на ЗИДЗКИ, ищецът не е имал действащ лиценз към датите на
сключване на четирите договора за заем и не е подал нужните документи за
пререгистрация в БНБ. Поддържа възражението си за нищожност, съгласно от
първоначалния отговор на ИМ. Уточнява, че е извършил погасявания по договорите
в размер на общо 81 500.00лв. Счита предявените искове за неоснователни, в
условията на евентуалност за основателни до общ размер 286 950лв.
/главница/. Счита за недопустимо искането на ищеца за присъждане на разноски в
заповедното производство.
След като се запозна с исканията и
възраженията на страните, приложените писмени доказателства, съобразно
дължимата проверка по чл. 130 ГПК за допустимостта на предявения иск, съдът
намира следното:
По допустимостта на иска
Предявен е иск, намиращ своето правно основание в разпоредбата на чл. 422
от ал.1 от ГПК - иск за установяване съществуването на вземане, предмет на
издадената в полза на ищеца по реда на чл.417 т. 3 и чл. 418 от ГПК заповед за
незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 830/2015г. по описа на РС-Т.. При извършената
самостоятелна проверка както на общите, така и на специалните процесуални
предпоставки относно надлежното упражняване на правото на този установителен иск /съгласно т. 10а от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС/ исковият съд преценява, че в заповедното производство
ответникът е направил своевременно възражение /в срока по чл. 414 ТЗ/, съответно
искът е предявен в преклузивния месечен срок, течащ
от връчване на заявителя на указанията на заповедния съд по чл. 415 от ГПК,
обуславящо допустимостта на иска.
Съдът намира възражението на ответника за недопустимост на исковата
претенция поради липса на идентитет между вземането,
предмет на заповедното и вземането, предмет на исковото производство, за
НЕОСНОВАТЕЛНО. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят
задължително следва да опише от какво произтича вземането му, съответно съдът трябва
да следи за наличието на достатъчно описание на вземането. Целта е длъжникът да
може да формира виждане кое вземане се претендира, за да може да прецени да го
оспори ли или не. Съгласно установената съдебна практика вземането трябва да
бъде индивидуализирано по начин, който позволява и извършване на проверката,
целяща да установи дали заявителят по заповедното производство предявява иск за
същото вземане. Това се проверява от съда и обезпечава допустимостта на установителния иск. В заявлението по ч.гр.д.№ 830/2015г. на
ТРС заявителят подробно е описал своето вземане- по основание и размер, и
периоди /относно възнаградителната лихва и
неустойката/, като видно от описанието в т.9“Парично вземане“ и пояснението 3/„за
какво е паричното вземане“ – са подробно отграничени
и описани претенциите по отделните договори- за главница, възнаградителна
лихва /по договора за заем, съгласно срока на съответния договор/ и тези за
неустойка /с посочена начална дата- датата, следваща срока на договора/. Макар в настоящия случай оспорената заповед за
изпълнение да не е достатъчно прецизна в своето съдържание, предвид
депозираното подробно заявление по чл. 417 ГПК с подробно посочени периоди и
размер на претендираните лихви /възнаградителна
лихва/ и на претендираните неустойки, с позоваване на
съответните клаузи от договорите за заем относно възнаградителната
лихва от 3% за посочените периоди и относно договорената неустойка от 5% с
посочен период по всеки един от договорите, въз основа на което заявление е
издадена заповедта за изпълнение, и съответно съвпадане изцяло на заявените
суми в общите им размери /по т. 9.“Парично вземане“, 9.3/ „за какво е паричното
вземане“, във вр. с т.12 и 14 от заявлението/, въз
основа на посочените в заповедта 4 бр.договори за заем с нот.заверка
на подписите, съдът намира, че е налице изискуемия идентитет
между оспореното вземане /вземането, предмет на заявлението и издадената в
заповедното производство по ч.гр.д.№ 830/2015г. на ТРС заповед/ и вземането,
предмет на предявения в настоящото производство установителен
иск, предвид и направеното от ищеца уточнение, че предявеният иск е в по-малък
размер поради приспадане на внесени от ответника суми в изпълнение на
задълженията му по договорите за заем, както и уточняването на исковата
претенция в първото по делото съдебно заседание.
За да се произнесе по същество, съдът, след преценката на събраните по
делото писмени доказателства и приетите основна и допълнителна ССЕ, становищата
и възраженията на страните, прие за установено от фактическа страна следното:
Видно е от представените по делото писмени доказателства, че между страните
по делото са подписани 4 бр. договора за заем, съответно на 15.01.2014г.,
12.03.2014г., 10.06.2014г. и 29.09.2014г., с нотариална заверка на подписите /л.
10-16 от делото/ и относно това страните не спорят.
По силата на Договор за паричен заем от 15.01.2014г. /л.10-11/ ищецът е
поел задължение да предостави в заем на ответника сума в размер на
135 000лв. /чл. 1/ на 15.01.2014г. /чл.2/, която ответникът се задължил да
върне в срок до 15.03.2014г., като за всеки месец дължи 3 % месечна лихва
/чл.4/; при невръщане на заемната сума в договорения срок, за всеки месец просрочие заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 5% на месец върху стойността на просрочената
сума, считано от деня, следващ този, в който е трябвало сумата да бъде върната,
като не е необходимо заемодателят да
изпраща покана за плащане на заемателя /чл. 12/.
По силата на сключен на 12.03.2014г. между страните договор за паричен заем
/л.12-13/ ищецът е поел задължение да предостави в заем на ответника сума в
размер на 40 000лв. /чл.1/ на 12.03.2014г. /чл.2/, която ответникът се задължил
да върне в срок до 12.05.2014г., като за всеки месец дължи 3 % месечна лихва
/чл.4/
Съгласно сключения на 10.06.2014г. договор за паричен заем /л.14/ ищецът е
поел задължение да предаде в заем на ответника сума в размер на 60 000лв.
/чл.1/ на 10.06.2014г. /чл.2/, която ответникът се задължил да върне в срок до
10.07.2014г., като за всеки месец дължи 3 % месечна лихва /чл.4/
Съгласно сключения на 29.09.2014г. договор за паричен заем /л.15-16/ ищецът
е поел задължение да предостави в заем на ответника сума в размер на 120 000лв.
/чл.1/ на 29.09.2014 г. /чл.2/, която ответникът се задължил да върне в срок до
10.11.2014г., като за всеки месец дължи 3 % месечна лихва /чл.4/
Във всеки един от четирите договора страните са договорили, че при
невръщане на заемната сума в договорения срок /посочен в чл. 2 от съответния
договор/, за всеки месец просрочие заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 5% на
месец върху стойността на просрочената сума, считано от деня, следващ този, в
който е трябвало сумата да бъде върната, като
не е необходимо заемодателят да изпраща покана за плащане на заемателя /чл. 12 от всеки договор/.
От приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза /ССЕ/, както и от представените писмени доказателства се установява,
че ищецът е превел на ответника от съответно посочената банкова сметка ***тветника, на следните дати, следните суми: на 15.01.2014г.- сумата от 135 000лв.-
превод до договор за заем от 15.01.2014г; на 12.03.2014г.- сумата от
40 000лв.- превод по договор за заем от 12.03.2014г.; на 10.06.2014г.-
сумата от 60 000лв.- превод по договор за заем от 10.06.2014г. и на
29.09.2014г.- сумата от 120 000лв.- превод по договор за заем от 29.09.2014г.
Съгласно ССЕ горепосочените суми са отразени в счетоводството на ищеца в сметка
499 „Други кредитори“-ОКС-Т.. Ответникът е осчетоводил получените от ищеца суми
от 135 000лв. и от 40 000лв. на посочените по-горе дати- в сметка 498
„Други дебитори“ – „К.К. 1“ ООД-гр.Ш.. Вещото лице е
посочило, че от страна на ответника не са му били предоставени счетоводни
документи, от които да е видно осчетоводяването на сумите от 60 000лв. и
120 000лв. в счетоводството на кооперацията.
От приетата ССЕ се установява, че ответникът е превел на ищеца по банков
път следните суми:
На 31.03.2014г. сумата 1000лв. с посочено основание в пл.нареждане- „по
договор“;
На 10.06.2014г.- 20 000лв.- с основание „плащане на лихви по договори
за заем“
На 15.07.2014г.- 10 000лв.- с основание „вноска по кредит“;
На 01.10.2014г.- 44 500лв.- с основание „връщане на лихва +главница по
кредит от 12.03.2014г.
На 28.11.2014г.-3000лв.- с основание „лихви по договор“.
Общата сума на извършените плащания е в размер на 81 550.00лв.
Страните не спорят, че с процесните суми са правени
погасявания по процесните договори за заем, както и
че други погасявания по договорите от страна на ответника не са извършвани.
В приетите основна и допълнителна ССЕ вещото лице е дало варианти на
размера на задължението на ответника, предвид недостатъчната конкретизация на
посоченото в преводните документи /пл.нареждания/ основания за плащане, и при
съобразяване с разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД, и клаузите на договорите за заем.
По делото е представено удостоверение № BGR00015 и писмо изх.№ БНБ-24831/1003.2016г. на БНБ, от
които се установява, че ищецът е вписан в регистъра на БНБ като финансова
институция на 10.09.2009г. с регистрационен № BGR00015, в периода от
10.09.2009г. до настоящия момент ищцовото дружество е
вписано като финансова институция в регистъра на БНБ по чл. 3а от ЗКИ.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание
чл. 422 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземане, предмет на
договор за заем.
В производството по чл.422 ал.1 от ГПК предмет на разглеждане е иск за
съществуване на вземането, който иск се предявява от кредитора след възражение
от длъжника и в това производство по същество се установява дали вземането
съществува. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на това вземане и
неговата изискуемост, а ответникът следва да докаже възраженията си относно
съществуването на вземането, респ.изискуемостта му.
Разгледан по същество предявеният иск е частично основателен.
От събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин
наличието на договорни отношения между страните във връзка със сключени между
тях 4 бр. договора за заем, с нотариална заверка на подписите им. Съдът намира
за безспорно установено и доказано в процеса, че ищецът-заемодател е изпълнил
своето задължение за предаване на заемните суми на ответника, в съответствие с
подписаните между страните договори за заем. От заключението на вещото лице и
представените писмени доказателства се установява по безспорен начин предаването/получаването
на сумите – от ищеца на ответника, по банков път, в размери и в срок, съгласно
договорения начин на изпълнение по договорите - по посочените в ССЕ от вещото лице банкови
сметки на страните /видно и от приложените извлечения от сметки/. Обстоятелствата
кога и защо някои от сумите са изтеглени касово от управителя на ответната
кооперация /каквито възражения са направени в отговора на ИМ/ са ирелевантни за спора, доколкото не са обвързани с твърдения
за наличието на други договорки, касаещи процесните
договори и отношенията между страните, напр. връщане на сумите на ищеца или др.,
предвид и уточняване на възраженията за нищожност, които в отговора на ИМ са
били твърде общи.
Ответникът не е изпълнил изцяло,
съгласно условията по сключените договори, своето задължение за връщане на
заемната сума /чл. 240 ал.1 от ЗЗД/, с договорената между страните лихва /чл.
240 ал.2 от ЗЗД във вр. с чл. 4 от договорите/,
обуславящо ангажиране на отговорността му и за заплащане на договорената между
страните неустойка /чл. 92 ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 12
от договорите/.
Съгласно уточнението в първо с.з. от страна на ответника относно възраженията
му в отговора на ИМ за нищожност на договорите за наем, възраженията се свеждат
до следното: нищожност поради неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗКИ и
нищожност на неустойката, договорена в чл. 12 от договорите.
1.По възражението за нищожност на договорите, поради липсата на действащ
лиценз за упражняване на дейност по чл. 3 ал.1 т.3 от ЗКИ към датата на
сключване на договорите:
Съдът намира това възражение на ответника за неоснователно. От
представените от ответника доказателства /цитирани по-горе/ безспорно се
установява обстоятелството, че ищецът е вписан в регистъра на БНБ като
финансова институция на 10.09.2009г. с регистрационен № BGR00015, както и че в
периода от 10.09.2009г. до настоящия момент ищцовото
дружество е вписано като финансова институция в регистъра на БНБ по чл. 3а от
ЗКИ.
2.По възражението за нищожност на клаузите на договорената неустойка, която във всеки един от договорите /в чл. 12/ е договорена по един и същ
начин - при невръщане на заемната сума в договорения срок /посочен в чл. 2 от
съответния договор/, за всеки месец просрочие заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 5% на
месец върху стойността на просрочената сума, считано от деня, следващ този, в
който е трябвало сумата да бъде върната, като
не е необходимо заемодателят да изпраща покана за плащане на заемателя.
3.Неоснователно е възражението на ответника, че се претендира за един и
същи период веднъж лихва /възнаградителна/, и втори
път- неустойка. Видно от клаузите на договорите за заем страните са
договорили възнаградителна лихва /съгласно чл. 240
ал.2 предл.1 от ЗЗД/ в размер на 3% месечно за
посочените периоди – на срока на договора за наем, който по първите два
договора /от 15.01.2014г. и от 15.03.2014г./ е от 2 месеца /чл. 4 във вр. с чл. 2/; по договора за заем от 10.06.2014г. е от 1
месец /чл. 4 във вр. с чл. 2/. По договора за заем от
29.09.2014г. /л.15 от делото/ – в чл. 4 е посочена като дата на връщане на
сумата: „10.11.2014 г. /десети октомври
две хиляди и четиринадесета година“. Тълкувайки волята на страните съгласно чл.
20 от ЗЗД, предвид представените доказателства, в т.ч. и представената и
приобщена към доказателствата по делото спогодба между страните от 11.05.2015г.
/стр.2 от същата/ съдът приема за безспорно установено, че по този договор
срока, за който е предоставена заемната сума от 120 000лв. е до 10.11.2014г. В
самата спогодба са употребени понятията „основна и допълнителна лихва“, като
договорената в чл. 12 от договорите неустойка от 5% е посочена като „лихва“
/очевидно т.н. допълнителна лихва/. Такова смесване на понятията „лихва“ и
„неустойка“ е сторено и в заявлението, но начина на определянето/изчислението,
съответно като 3% месечно и 5% месечно, отговаря на договорките в чл. 4,
съответно чл. 12 от договорите за заем.
Претендираната неустойка е уговорената
в чл. 12 от договорите, чиято началната дата тече, считано от срока /датата/, в
който е следвало да бъде върната заемната сума.
Неустойката, наред с обезщетителната функция,
цели и осигуряване точното изпълнение на поетите с договора задължения именно в
този смисъл е и договорената неустойка – ако заемодателят не върне в
договорения срок заемната сума, то ще дължи неустойка в размер на договорената.
Според настоящия състав неоснователно е възражението на ответника, че така
определената в чл. 12 от договорите неустойка не съответства на основния
принцип на добросъвестност и справедливост в търговските правоотношения,
накърняваща добрите нрави, обуславящо възражение за нейната нищожност на осн.чл. 26 ал.1 от ЗЗД. Съгласно постоянната практика на
ВКС, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на
договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява. Кредиторът
може да иска заплащане на неустойка само в случаите и при условията, за които е
договорена. Съгласно цитираната от ответника т.3 от ТР № 1/15.06.2010г. на ВКС
по тълк.д.№ 1/2009г. ОСТК, нищожна поради накърняване
на добрите нрави е клауза за неустойка , уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от примерно изброените в ТР критерии. В
настоящия случай: касае е се за търговска сделка – договор за заем, сключен
между търговци, като за единия от тях /ищеца/ въпросната сделка е основния му предмет
на дейност. Съдът намира, че при така уговореният размер – 5% месечно върху стойността
на просрочената сума, считано от деня, следващ този, в който е трябвало сумата
да бъде върната; предвид кратките срокове на договорите за заем / 2 месеца – по
трите договора и по-малко от два месеца – за последния/, съпоставени с
договорената възнаградителна лихва /3% месечно/,
срещу която не се възразява, както и периода на просрочие,
неустойката не се явява уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което съобразно и търговската практика в подобни
случаи, не обосновава извод за противоречие с добрите нрави, водещо до
нищожност на неустоечната клауза.
С оглед изложеното по-горе съдът намира предявените искове за основателни
по същество. По отношение на размера:
Съдът възприема изцяло допълнителното заключение на вещото лице, което, при
изчисляване на дължимите суми по пера, се е съобразило с извършените от
ответника плащания /съгласно представените и приложени по делото преводни
нареждания и извлечения от сметки- в общ размер на 81 550.00 лв. /, съобразявайки
и разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД, доколкото видно от представените писмени
доказателства за извършените от ответника погасявания, е налице недостатъчната/непълна
конкретизация-в част от преводите, респ. липсата на посочено основание кое
задължение и по кой договор се погасява чрез предената от ответника сума.
Съгласно заключението на допълнителната ССЕ задължението на ответника е в размер на : 286 950 лева - ГЛАВНИЦА по 4-те
договора за заем, с нот.заверка на подписите / от
която: 106 950лв.- по договор за заем от 15.01.2014г., 60 000лв.-по договор за
заем от 10.06.2014г. и 120 000лв.- по договор за заем от 29.09.2014г./; 3720.00 лева /три хиляди седемстотин и
двадесет лева/ - възнаградителна лихва по Договор за
заем от 29.09.2014г. за периода 29.09.-10.11.2014г., и 168 467 лева /сто шестдесет и осем хиляди четиристотин шестдесет и
седем лева/ - неустойка по чл.12 от
договорите за заем / от която: 84 267.00лв.- по договор от 15.01.2014г. за
периода 15.03.2014г.-10.06.2015г., 9200.00лв.- по договор от 12.03.2014г. за
периода 12.05.2014г.- 01.10.2014г., 33 000лв.- по договор от 10.06.2014г. за
периода 10.07.2014г.- 10.06.2015г. и 42 000лв.-
по договор от 29.09.2014г. за периода 10.11.2014г. 10.06.2015г., в
какъвто размер предявените искове са основателни и доказани, и като такива
следва да бъдат уважени, като по отношение на претенцията за възнаградителна лихва по договора от 29.09.2014г.- искът
следва да бъде важен в предявения размер от 3600.00лв.
По разноските:
Разноски в исковото производство - и двете страни са
направили искане за присъждане на съдебни разноски. Ищецът е представил Списък
по чл. 80 ГПК. Ответникът не е представил списък, посочил е в с.з. претенция за
разноски в размер на 500.00лв.- внесени депозити за вещи лица, както и
„минимален адвокатски хонорар, съгласно Наредба 1/2014г.“. Ищецът е претендирал
разноски в размер на 31 659.85 лв. /10 863.00 лв.- д.такса; 202.00 лв. - депозит
в.лице; банков превод, куриерски
разходи-1,85лв., разноски по ч.гр.д.№ 830/2015г. на ТРС- 20593.00 лв./, за
чието заплащане е представил съответните писмени доказателства /л.3, л.90/. Заплатените
от ищеца разноски в исковото производство са в размер на 11 065.00 лв.
Ответникът е представил доказателства за заплатени разноски в размер на 350.00 лв.-за
в.лице /л.88 и л.156/. Макар да е бил представляван от надлежно упълномощен
процесуален представител /л.49/ ответникът не е представил доказателства за
договорено и заплатено адв.възнаграждение /съгласно задължителните
указания по т.1 от ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС-за разноските/, поради което и
такова не му се следва.
С оглед частичната основателност на предявените обективно кумулативно
съединени искове, и представените доказателства за заплатени разноски, на осн.чл. 78 ал.1 и ал. 3 от ГПК основателно по същество е
искането на страните за присъждане на разноски. Съобразно уважената/отхвърлителната част от исковете, основателно направените
разноски от ищеца са в размер на 9351.05 лв, а от ответника- в размер на 54,21 лв. По компенсация
ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 9296,84 лв. - разноски в исковото производство.
Разноски в заповедното производство – ищецът е претендирал
тяхното заплащане. Разноските, направени в заповедното производство, не са
предмет на установителния иск. С решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство
относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези
разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска – т.12 от ТР №
4/18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г. на ОСГТК. Предвид горното неоснователно се
явява възражението на процесуалния представител на ответника за недопустимост
на ищцовото искане за присъждане на разноски за
заповедното производство. По ч.гр.д.№ 830/2015г. на ТРС заявителят /настоящ
ищец/ е заплатил разноски в размер на 20 593.00 лв.: 11 1463.00 лв.-д.такса
/л.3/ и 9130.00 лв.-адв.възнаграждение /л.11/, от
които, съобразно изхода на спора в исковото производство, следва да му се
присъди сумата от 17 403,18 лева.
Ответникът не е претендирал разноски за заповедното производство.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн.чл.422
ал.1 от ГПК съществуването на вземане в полза на „К.К. 1“ ООД ЕИК хххххх, седалище и
адрес на управление ***, представлявано
от управителя Д.Я., с адрес за призоваване гр.Ш. ул.“С.“ № 117 Б, ет.1, ап.1, адв.И.Т. ***, срещу кооперация
“О.К.С.“ ЕИК хххххх, със
седалище и адрес ***, представлявана от председателя Й.Б., действащ чрез
пълномощник адв.Г.М. ***, вътрешна сграда 3 етаж, адв.кантора, ЗА СУМАТА ОТ: 286 950 лева /двеста
осемдесет и шест хиляди деветстотин и
петдесет лева/ - ГЛАВНИЦА по 4 бр.договори за заем, с нот.заверка
на подписите / от която: 106 950лв.- по договор от 15.01.2014г.,
60 000лв.-по договор за заем от 10.06.2014г. и 120 000лв.- по договор
за заем от 29.09.2014г./; за сумата 3600 лева /три хиляди и шестотин лева/ - възнаградителна
лихва по Договор за заем от 29.09.2014г. за периода 29.09.-10.11.2014г., и за сумата от 168 467 лева /сто шестдесет
и осем хиляди четиристотин шестдесет и седем лева/ - неустойка по чл.12 от договорите за заем /84
267.00лв.- по договор от 15.01.2014г. за периода 15.03.2014г.-10.06.2015г.,
9200.00лв.- по договор от 12.03.2014г. за периода 12.05.2014г.- 01.10.2014г.,
33 000лв.- по договор от 10.06.2014г. за периода 10.07.2014г.-
10.06.2015г. и 42 000лв.- по
договор от 29.09.2014г. за периода 10.11.2014г. 10.06.2015г./, ведно със законната лихва върху главницата от 286 950.00лв., считано
от 10.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е
издадена заповед № 471/12.06.2014г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 т.3 ГПК по ч.гр.д.№ 830/2015г. по описа на РС –Т.
– на осн.чл.
422 ал.1 от ГПК във вр. с чл. 240 ал.1 и ал.2 от ЗЗД
и чл. 92 ал.1 от ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове в останалата им част до пълния им размер както следва:
за сумата над 286 950лв. до 355 000лв.- ГЛАВНИЦА, за сумата над
168 467.00 лв. до 184 550.00лв.- НЕУСТОЙКА, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА кооперация “О.К.С.“ ЕИК хххххх, със
седалище и адрес ***, представлявана от председателя Й.Б., ДА ЗАПЛАТИ на „К.К. 1“ ООД ЕИК хххххх, седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Д.Я. сумата от 9296,84 лева /девет хиляди
двеста деветдесет и шест лева и осемдесет и четири стотинки/ – разноски в
исковото производство по т.д.№ 107/2015г. –по компенсация – на осн.чл. 78
ал.1 и ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА кооперация “О.К.С.“
ЕИК хххххх, със седалище и адрес ***,
представлявана от председателя Й.Б., ДА ЗАПЛАТИ на „К.К.
1“ ООД ЕИК хххххх, седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Д.Я. сумата от 17 403,18 лева /седемнадесет хиляди
четиристотин и три лева и осемнадесет стотинки/ – разноски в заповедното
производство по ч.гр.д.№ 830/2015г. по описа на РС-Т..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: