РЕШЕНИЕ
№ 1256
гр. Пловдив, 14.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20225300501619 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „*********“ ООД срещу решение №
262635/15.12.2021г. по гр.д. № 6683/2020 г. на Районен съд - Пловдив, като
решението се обжалва в частите, в които е отхвърлен предявеният иск с
правно основание чл.59 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на
преместваем обект за разликата между присъдената с обжалваното решение
сума от 3 725 лв. до пълния претендиран размер от 22 000 лв. и в частта, в
която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на сумата от 4 040,40 евро с
ДДС - месечна наемна вноска за месец април 2020 година, в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск за плащане на сумата от 3 100 евро - неустойка по
чл.18 от договора за наем и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за
плащане на сумата от 3 584,22 евро - неустойка по чл.20 от договора за наем.
Иска се отмяна на решението в тези части и уважаване изцяло на предявените
искове. Сочи се, че съдът не е мотивирал решението си съобразно
изискванията на ГПК, като не е изложил фактически и правни изводи по
съществото на спора и не се е произнесъл по наведените доводи и възражения
1
на страните. Сочи се че неправилно е изчислена дължимата сума за
обезщетението за ползване на пристройката към ресторанта със 70 седящи
места, като същата следва да е определена по по-високата цена от двете СТЕ.
Сочи се, че не е приложена правилно разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, като не е
съобразено, че става дума за договор с периодично изпълнение на
задълженията. Сочи се, че по отношение на претендираните неустойки по
чл.18 и чл.20 от наемния договор правните изводи на съда са в противоречие
със задължителната съдебна практика и по начина, по който е уговорена
неустойката, същата не е нищожна, като се сочи практика на Върховен
касационен съд в тази насока. По отношение на извършеното с решението
прихващане се намира, че същото следва да бъде извършено по реда и
правилата за прихващане в хода на висящ процес, съобразно чл. 76 от ЗЗД.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „***********“ ООД,
с която жалбата се намира за неоснователна и се иска потвърждаване на
решението в обжалваните му части.
Постъпила е насрещна въззивна жалба от „***********“ ООД срещу
същото решение в частите, в които е уважена исковата претенция за сумата от
5 098,26 лв. - равностойност на дължима наемна цена и исковата претенция за
заплащане на обезщетение за ползване на обект в размер от 3 725 лева. Сочи
се, че неправилно първостепенният съд приема за неоснователно заявеното
възражение за неизпълнение на договора. Сочи се, че чл.306 от ТЗ следва да
се тълкува във връзка с чл. 286, ал. 1 от същия закон. Сочи се, че при
условията на пълно и главно доказване не е доказано в процесния период да е
изграждан преместваем обект постройка. Сочи се, че не е налице основание
за допълнително плащане, тъй като ползването на наетата сграда съдържа и
правото за ползване на прилежащия терен. Сочи се, че в тази насока е и
изложеното в предизвестие от 20.05.2020 г. на нотариус *********. Иска се
отхвърляне на исковете в тези части.
В срок е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от
„**********“ ООД, с който същата се намира за неоснователна. Иска се
нейното отхвърляне. Претендират се разноските по делото.
Предявени са обективно съединени искове по чл.232 ал.2 във вр. с чл.86
от ЗЗД и по чл.59 и чл.92 от ЗЗД от жалбоподателя „**********“ ООД срещу
„**********“ ООД.
2
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят „********“ ООД, че
съдът не е мотивирал решението си съобразно изискванията на ГПК, като не е
изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и не се е
произнесъл по наведените доводи и възражения на страните. Съдът е обсъдил
правнорелевантните факти по делото и е аргументирал своите правни изводи
на база на приетите за доказани от него факти, в съответствие с което е решил
делото по предявените искове.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят „********“ ООД, че
не е приложена правилно разпоредбата на чл.301 от ТЗ, като не е съобразено,
че става дума за договор с периодично изпълнение на задълженията.
Процесният договор за наем от 01.03.2019г. се претендира в исковата
молба да е бил прекратен на основание на две сходни негови клаузи описани
в чл.12.2 и чл.19 от договора. И двете дават право на наемодателя ако не му се
плати наема до 30 число на текущия месец /по първата договорка/ или при
забавяне на изпълнението на задължение повече от 30 календарни дни /по
втората договорка/ да прекрати действието на договора. Наемодателят
„*********“ ООД е изпратил две предизвестия до „*********“ ООД за
прекратяване на договора.
Първото е от дата 13.04.2020г. /л.14/ в него се дава 30 дни срок за
плащане на наема на основание чл.24 от договора, като в противен случай
договора ще се счита за развален. Клаузата на чл.24 от договора препраща
към чл.87 от ЗЗД и изрично говори за разваляне на договора при виновно
неизпълнение, след даден срок за изпълнение. Това е класическата форма на
разваляне на договора уредена в чл.87 от ЗЗД. Това предизвестие е получено
на неизвестна дата /същата не е надлежно попълнена/ от лице на име Д. Н., за
3
който по делото има спор дали изобщо е бил работник по трудов договор в
„**********“ ООД.
Второто предизвестие е от 20.05.2020г. /л.15-л.16/ и в него договорът не
се разваля по смисъла на чл.87 от ЗЗД, а се прекратява на договорка между
страните. Като в предизвествието изрично се сочи като такава уговорка
чл.12.2 от договора за наем. Това предизвестие не съдържа срок за
доброволно изпълнение и договора прекратява своето правно действие
веднага от момента на неговото получаване от насрещната страна. Същото е
получено на 20.05.2020г. от безспорно упълномощен за това представител на
„*******“ ООД – П. М.
Развалянето на двустранен договор /чл.87 от ЗЗД/ и прекратяването на
договор /чл.25 от ЗЗД/ са два принципно различни способа за прекратяването
на една облигационна връзка, като не може и двата едновременно да са
валидно приложени по отношение на един договор. Безспорно първото
предизвестие от 13.04.2020г. не е надлежно връчено на ответното дружество,
защото при оспорване на качеството на лицето, на което е връчено, то не
може да се приеме за редовно връчено. Сочената норма в настоящата
въззивна жалба - чл.301 от ТЗ не може да се приложи, защото в казуса
търговецът се е противопоставил на това връчване веднага щом го е узнал от
исковата молба, а именно с отговора на исковата молба.
Същото с нищо не е нарушило правата на ищеца „***********“ ООД,
защото същият е претендирал исковите си претенции с дата на прекратяване
на договора 20.05.2020г., когато е връчено второто предизвестие, което не е
съдържало срок за изпълнение предвиден в чл.87 от ЗЗД/. Ако ищецът е
считал, че е валидно първото предизвестие за разваляне на договора от
13.04.2020г., то щеше да претендира исковете от дата 13.05.2020г., а не да
изпраща второ предизвестие и да ги претендира с неговата по-късна дата -
20.05.2020г. Така че правилно РС Пловдив приема, че договорът не е развален
на основание чл.87 от ЗЗД, а е прекратен на основание чл.12.2 от договора за
наем, по който факт по делото няма спор.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят „**********“ ООД,
че правните изводи на съда относно неустойките по чл.18 и чл.20 от наемния
договор са в противоречие със задължителната съдебна практика и по начина,
по който е уговорена неустойката, същата не е нищожна, като се сочи
4
практика на Върховен касационен съд в тази насока. РС Пловдив за да стигне
до своите правни изводи се е позовал на задължителната практика отразена в
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. РС Пловдив и правилно приема, че размера на неустойката близък до
този на наемната месечна цена по договора, което придава на тази неустойка
компенсаторен, а не мораторен характер. В този насока и по аргумент от чл.
79 ЗЗД изправната страна би следвало да предпочете или заплащане на
дължимата сума, или на неустойката, но не и на двете суми едновременно.
Само на тази база правните изводи на първата инстанция са правилни, а
именно че клаузата за неустойка в чл.18 е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, доколкото е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В настоящия казус следва да се има
предвид, че търговския обект към момента на неплащане на наема е бил
негоден за използване по предназначение, поради въведеното в страната
извънредно положение от 13.03.2020г. и забраната за извършване на подобна
търговска дейност. Тоест в настоящия казус наемателя не е ползвал, нито е
могъл да ползва обекта по предназначение. Ето защо освен плащането на
наемната цена и плащане на неустойка за същото задължение би накърнило
добрите нрави и обичайния морал в обществото, поради което в конкретния
случай неустойката е нищожна.
Правилно РС Пловдив е приел недоказаност на предпоставките за
начисляване на неустойката по чл.20 от договора за наем. Правилно РС
Пловдив е приел, че изискуемиште предпоставки за това не са осъществени,
доколкото ответното дружество не е задържало имота след получаване на
известието за прекратяване на договора от дата 20.05.2020г. Правилно са
преценени показанията на свидетелката Б., че нито тя, нито управителя Й. Х.,
са били допуснати да влязат в ресторанта, считано от дата 20.05.2020г.
Доказателства в обратната посока по делото няма. Като тук следва да се
посочи от въззивният съд, че договорът не е развален с дата 13.05.2020г., като
нито това се претендира с исковата молба, а се претендира прекратяването му
от дата 20.05.2020 г., от която дата всъщност ищецът сам се е настанил в
собствения си обект, като по същество сам си е осъществил правата по
договора по едностранен и силов път.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят „********“ ООД, че
извършеното прихващане следва да бъде извършено по реда и правилата за
5
прихващане в хода на висящ процес, съобразно чл. 76 от ЗЗД. Съдът
правилно е извършил прихващането съобразно на закона и клаузата на чл.9.2
от договора за наем, прихващането е извършено съобразно предявените
искови претенции в исковата молба.
Неоснователно е възражението на „*********“ ООД, обективирано в
насрещната жалба, в частите в които е уважена исковата претенция за сумата
от 5 098,26 лв. - равностойност на дължима наемна цена Сочи се, че
неправилно първостепенният съд приема за неоснователно заявеното
възражение за неизпълнение на договора. Сочи се, че чл.306 от ТЗ следва да
се тълкува във връзка с чл.286, ал. 1 от същия закон. Вярно е че поради
въведеното в страната извънредно положение от 13.03.2020г. и забраната за
извършване на подобна търговска дейност, помещенията ползвани от
наемателя не е могло да се ползват по предназначение в исковия период от
време. Това обаче не води до извода за основателност на възражението за
неизпълнен договор от страна на наемодателя, защото това не се дължи на
негово поведение, а на независещи от него събития – решения на държавната
власт. Нормата на чл.306 от ТЗ касае налична непредолима сила, като в тази
насока възражение в отговора на исковата молба не е било направено и не
следва да се разглежда от съда в този процес.
Неоснователно е възражението на жалбоподателят „********“ ООД, че
неправилно е изчислена дължимата сума за обезщетението по чл.59 от ЗЗД за
ползване на пристройката към ресторанта със 70 седящи места, като същата
следва да е определена по по-високата цена от двете СТЕ. Според първата
СТЕ /л.143/ пазарната наемна цена за ползване на земята над, която е
построена тази пристройка е 350 лева на месец. Според допълнителната СТЕ
/л.200/ пазарната цена за наем на преместваем обект с площ от 213,50 кв.м. е 3
000 лева на месец. РС Пловдив е изчислил обезщетението по първата цена.
Което е правилно и законосъобразно. Разликата в цената касае вида на обекта,
който се ползва. Втората СТЕ правилно не е кредитирана от съда, защото
касае монолитни постройки изградени и законно ползвани в територията на
гр.П., в същия район на града. Като същите имат необходимата прилежаща
инфраструктура – вода, канал и електричество, които са надлежно узаконени
и могат да се ползват по тяхното търговско предназначение. Първата СТЕ
касае ползването на терени с поставени в тях временни преместваеми
съоръжения, което е именно фактическата обстановка доказана по
6
настоящият казус. В настоящият казус относно временната преместваема
пристройка не е точно доказано, от кого е била изградена, кога е станало това
и кой е инвестирал средствата за това. Безспорно е само, че същата не е
узаконена, като според св. Н. /л.133/ - съдружник в ищцовото дружество, то
управителя на ответното дружество е носел отговорността за узаконяването
на пристройката. Поради наличната фактическа разлика между законните
постройки на основното застрояване и незаконните временни преместваеми
съоръжения, то правните изводи на на РС Пловдив и в тази му част са
правилни.
Неоснователно е възражението на „**********“ ООД, обективирано в
насрещната жалба, че при условията на пълно и главно доказване не е
доказано в процесния период да е изграждан преместваем обект постройка.
Подобно възражение в отговора на исковата молба не е правено /л.31/ и не е
приемано в първото по делото заседание /л.74/, поради което и настоящият
съд не следва да го разглежда в настоящата фаза на процеса по силата на
чл.266 от ГПК. Алтернативното възражение, че не е налице основание за
допълнително плащане, тъй като ползването на наетата сграда съдържа и
правото за ползване на прилежащия терен също е неоснователно. РС Пловдив
правилно е приел, че процесното място, върху което е поставен преместваем
обект не може да се приеме, че е прилежащ към сградата терен, доколкото
съгласно § 1, т. 6 от ДР на ЗДДС прилежащ терен е сумата от застроената
площ по смисъла на ЗУТ и площта около застроената площ, определена на
база отстояние 3 м от външните очертания на всяка от ограждащите стени на
първия надземен етаж или на полуподземния етаж на сградата, в рамките на
урегулирания поземлен имот.
При тези доказателства и правни изводи обжалваното решение на РС
Пловдив е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед отхвърляне на въззивната и насрещната въззивна жалби, то
разноски не следва да се присъждат на нито една от страните по делото.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262635/15.12.2021г. по гр.д. № 6683/2020
7
г. на Районен съд – Пловдив.
Решението в частта относно иска по чл.59 от ЗЗД с цена на иска от
22 000 лева може да се обжалва, при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.
Решението в останалите му части е необжалваемо.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8