Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.03.2025г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари две
хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТОЮ ЗГУРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ ШЕЙТАНОВА
РАДИНА КАЛЕВА
при участието на секретаря Светлана Кръстева,
разгледа докладваното от председателя в. гр. д. № 4151 по описа за 2020 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 -27 ГПК.
Настоящото
производство е образувано по въззивна жалба, подадена
от ответника М.Г.-Д.срещу Решение № 2582/07.01.2020г., постановено по гр. д. №
27398/2018г. по описа на СРС, 173 –ти състав, с което жалбоподателят е осъдена
да заплати на ищеца Н.Х. сумата от 4 355,81 лв., представляваща
обезщетение за нанесени имуществени вреди от незаконосъобразно принудително
изпълнение (налагане на запор върху банкова сметка ***) по изп.дело
№20098620400003 на ЧСИ №862-М.Г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 27.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението. На
основание чл.78, ал.1 ГПК с обжалваното в цялост решение съдът е присъдил в
полза на ищеца Н.Х. разноски по делото в първа инстанция в размер на 709,13 лв.
Решението е постановено при участието на З. „Л.И.“ АД в качеството му на трето
лице – помагач на страната на ответницата.
В
жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение с доводи,
че от събраните по делото доказателства се установява, че изпълнителното
производство не е било перемирано, защото не е бил
налице промеждутък от време, в който взискателят да
не е поискал извършването на изпълнителни действия, или ЧСИ да не е предприемал
такива, продължил над 2 години. Сочи, че с молба от 02.06.2014г. взискателят е поискал проучването на притежавани дялове в
дружества от длъжника с оглед евентуалното насочване на изпълнението спрямо
тях, а с молба от 04.12.2015г. отново е
поискано извършването на действия по изпълнението, при което наложените на
24.04.2017г. запори върху вземанията на длъжника от банковите му сметки са
осъществени в рамките на висящото изпълнително производство. Твърди, че в
случая не е налице нейно виновно и противоправно
поведение, в следствие на което да бъде ангажирана отговорността й за претендираните имуществени вреди. Поради изложеното, въъзивницата моли за отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на предявения иск в цялост.
Въззиваемият
Н.Х., чрез пълномощника му адв.Н. (понастоящем Б.) е
подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата и сочи, че изпълнителното производство е било перемирано
по силата на закона поради бездействието на взискателя,
на 03.06.2016г., при което наложените запори на 23.04.2017г. са
незаконосъобразни и в следствие на тях той е претърпял процесните
имуществени вреди. Счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Третото
лице-помагач на страната на въззивницата – З. „Л.И.“
АД изразява становището, че подадената въззивна жалба е основателна, защото изпълнителното
производство към датата на наложените запори не е било перемирано,
а освен това в производството пред първата инстанция не са били установени
елементите на правопораждащия фактически състав на
отговорността на ЧСИ по чл.74 ЗЧСИ.
В съдебното заседание въззиваемият Н.Х. не се яви лично, той беше представляван
от пълномощника му адв. Б., която оспорва въззивната жалба, навежда аргументи в подкрепа на предявения
и уважен от първата инстанция иск, като моли съда да потвърди обжалваното
решение и да присъди в полза на доверителя й разноските по делото.
Въззивникът
М.Г. се яви лично в съдебното заседание и заедно с пълномощника си и съпруг М.Д..
Те поддържат подадената въззивна жалба, молят съда да
я уважи и да присъди в полза на въззивницата
разноските по делото. Релевират възражение за
прекомерност на заплатеното в полза на процесуалния представител на въззиваемия адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и в
контекста на наведените във въззивната жалба
оплаквания /съгласно чл. 269 ГПК/, намира следното:
От
обжалваният съдебен акт и приетите в първоинстанционното
и въззивното производство писмени доказателства се
установява, че изп.д. № 20098620400003 на ЧСИ № 862 –
М.Г. е образувано по молба от взискателя Е.Б.Г.с вх.
№ 47/19.01.2009г., срещу длъжника Н.Х. за събиране на сумата от 4578,00 лева –
разноски, съгласно издаден на 20.11.2003г. изпълнителен лист по гр.д. №
747/2001г. на САС, 1 състав.
С молбата съдебният изпълнител е овластен по чл. 18 ЗЧСИ да определи способа и метода на
изпълнението, както и да проучи имущественото състояние на длъжника. В хода на
изпълнителното дело са предприемани множестно
изпълнителни действия и от страна на взискателя са
отправяни регулярни искания за предприемане на действия по изпълнение. Въз
основа на тях давността и срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК многократно са
били прекъсвани, напр.:искане за опис на вещи на 06.08.2010г.;опис (неуспешен)
на 30.07.2010г.; искане за извършване на опис на вещи от 15.11.2011г. и
неуспешен такъв от 11.01.2012г.; искане за налагане на запор на пенсия
(19.12.2013г.); искане за извършване на опис на вещи (02.06.2014г.).
Първоинстанционният
съд е приел, че след искането за извършване на опис на вещи от 02.06.2014г. до
04.04.2017г., когато е поискано налагането на процесния запор, в следствие на който се претендират
имуществените вреди, е изтекъл срок на бездействия на взискателя
по-дълъг от 2 години, поради което изпълнително производство е било прекратено по силата на закона на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, считано от 02.06.2016г., а запорът- наложен по
прекратено изпълнително производство и по тази причина представляващ
незаконосъобразно действие.
Първоинстанционният
съд е приел още, че от това незаконосъобразно действие пряко произтичат претендираните вреди представляващи размерът на запорираната в следствие на този запор от 2017г. и събрана
от ЧСИ сума за удовлетворяване на вземането
Установява
се още, че с молбата на взискателя от 04.12.2025г. се иска единствено извършването
на справки за банкови сметки на длъжника, като в нея липсват искания за
извършване на изпълнителни действия.
При
така установената фактическа обстановка въззивният
съд формира следните правни изводи:
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът
следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира,
че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е неправилно
по следните съображения:
Съгласно
чл. 441, ал. 1 ГПК частният съдебен изпълнител отговоря при условията на чл. 45 ЗЗД за вредите, причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение. По реда на Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/, респективно по
чл.441, ал.1 ГПК, пасивно легитимирани да отговарят са длъжностни лица, които
изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията
им при и по повод на тази дейност. Определящ е видът дейност, като частните
съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда е директното въздействие
върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би я претърпял,
ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен
изпълнител - тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално
настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са
адекватно следствие от увреждането. При иск, предявен на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ,
настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна
връзка. В този смисъл е налице задължителна практика на ВКС - решения по чл. 290 ГПК № 264/8.04.10 г. по г. д. № 474/09 на ВКС, IV ГО, и № 120/8.07.11 г. по т. д. № 1123/10 на
ВКС, ТК, II ТО, която настоящият състав изцяло споделя.
Настоящият
съд намира, изводът на първоинстанционния съд, че
считано от 02.06.2016г. процесното изпълнително
производство е перемирано за правилен, но счита, че от този факт и от
извършеното незаконосъобразно действие по налагане на запор от ЧСИ по
прекратеното изпълнително производство и събиране на неудовлетворено вземане не
произтичат пряко претендираните от ищеца вреди,
представляващи размерът на запорираната в следствие
на този запор от 2017г. и събрана от ЧСИ сума.
В
случая вземането не е било погасено, то е съществувало, а ново писмено искане
по делото, каквото е това за налагането на нов запор, отправено от кредитора
след настъпване на перемпция, поставя началото на
ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен
да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните
органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане.
Грешката
на ЧСИ, че не е образувала ново изпълнително дело въз основа на подадената
молба от 04.04.2017г. за налагането на запора, както
и незаконосъобразното процедиране от
нейна страна, като не е изпълнила задълженията си своевременно да обяви настъпилото прекратяване с постановление,
което задължение законът изрично й вменява в съответствие с принципа за
удостоверяване на изпълнителните действия -чл. 434, ал. 1 във вр. с чл. 433, ал. 1 ГПК, служебно да вдигне наложените
възбрани и запори въз основа на постановлението като акт и даването на указания
до взискателя за
изправяне на постъпилата по вече перемираното дело молба, така че тя да стане процесуално
годна да постави началото на ново изпълнително дело, не водят до настъпването
на претендираните вреди.
В
случая налагането на запора и събирането
на вземането не е противоправно действие на ЧСИ, а
действие в съответствие със задълженията й да изпълни заповедта за принудително
изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния
лист, който е в нейно държане. Противоправното
поведение на ЧСИ се състои в това, че не е постановила надлежно постановление
за прекратяване на изпълнителното дело и не е предприела действия по образуване
на ново изпълнително дело въз основа на молбата на взискателя
за налагане на запор върху вземания на длъжника от 04.04.2017г.
От
тези противоправни действия обаче не произтичат претендираните вреди. Дължимостта
им не се основава със забавата на ЧСИ да вдигне наложени запори, да постанови
надлежно постановление за прекратяване на изпълнителното производство или да образува
нова изпълнително дело и събере от взискателя отново
дължимата такса за това. Вземането на взискателя в
размер на същата сума, като претендираното обезшетение е било дължимо и дали то е събрано въз основа
на действия извършени от ЧСИ по прекратено изпълнително дело или въз основа на
такива по новообразувано дело, не рефлектира върху патримониума
на длъжника, тъй като така събраната сума
е негово задължение, а не вреда.
Дори
и след настъпването на перемпцията нито субективното
материално право, нито правото на принудително изпълнение са погасени, затова
дори и да събира сумата по вземането след като е изтекъл срока по чл.433,ал.1,
т.8 ГПК, ЧСИ не допуска нарушение, тъй като събира сума, която е дължима. Всяко
ново писмено искане по изпълнителното дело, отправено от кредитора до ЧСИ след настъпването на перемпцията, поставя началото на ново процесуално
правоотношение и съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни
заповедта за принудително изпълнение (Решение №50007/30.09.2024г., пост. по
к.д.№2569/2019г. по описа на III
Г.О.,
ВКС.).
Затова
в случая ЧСИ не е действала противоправно, а в
съответствие със законовите й задължения, при което отговорността й по чл.441,
ал.1 ГПК не може да бъде ангажирана. Освен това, претендираната
от ищеца и въззиваем сума като обезщетение за
претърпени имуществени вреди не е излязла от патримониума
му без основание, а с нея е погасено негово задължение, в следствие на което е
намалял пасивът на имуществото му и това имуществено разместване не може да
представлява вреда за него.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено като незаконосъобразно, а предявеният иск
отхвърлен като неоснователен.
При
този изход на спора в полза на ответника М.Г. –Д.следва да бъдат присъдени
разноски по делото за внесена държавна такса за обжалване на решението в размер
на 87,12 лв.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 2582/07.01.2020г., постановено по гр. д. № 27398/2018г. по описа на
СРС, 173 –ти състав.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Н.Л.Х., ЕГН ********** срещу
М.А.Г.-Д., ЕГН ********** (ЧСИ М.Г. с
№862 съгласно регистъра на КЧСИ към датата на предявяване на иска), иск с
правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл.74,ал.1 ЗЧСИ, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от 4355,81 лева, представляваща обезщетение
за нанесените му имуществени вреди в следствие на проведено незаконосъобразно
принудително изпълнение по изп.д. № 20098620400003 по
описа на ЧСИ М.Г. с №862 съгласно
регистъра на КЧСИ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (27.04.2018г.)
до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА
Н.Л.Х., ЕГН ********** да заплати на
М.А.Г.-Д., ЕГН ********** сумата от 87,12 лв., представлява разноски по делото във въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:…………...
ЧЛЕНОВЕ:
1…………….
2…………….