№ 517
гр. София, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира И.
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова
като разгледа докладваното от Станимира И. Въззивно гражданско дело №
20211100513322 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 75382/23.04.2020г. по гр.д. № 47455 по описа за 2016г. на
Софийски районен съд, 49-ти състав „У.К.Б.“ АД , ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, пл******* и съдебен адрес: адв.
С. и гр. София, ул. „******* е осъдено да заплати на М. Д. Ч., ЕГН
********** с адрес: гр. София, ул. „************** и съдебен адрес: адв. А.,
гр. Елин пелин, ул. ******* на основание на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД сумата от 10 321,48лв. , ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до изплащането й, представляващи платена без основание
сума като възнаградителна лихва за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. на
основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 1615,31лв., представляващи
разноски по делото като неоснователни са отхвърлени исковете за горницата
над 10321,48лв. до предявен размер от 13300лв., както и иска за
заплащането на сумата от 6640лв. представляващи платена без основание
като главница сума за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г., сумата от
60лв., представляващи надплатена комисионна за управление за периода от
22.08.2011г. до погасяване на кредита 31.05.2016г., като М. Д. Ч., ЕГН
********** е осъдена да заплати на „У.К.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание
на чл. 78, ал.3 от ГПК съдебни разноски от 740,40лв.
С Определение № 20171469/12.08.2021г. поправено по реда на чл. 247 от
ГПК с Определение № 20053773/18.08.2022г. по гр.д. № 47455/2016г. на
1
Софийски районен съд, 49-ти състав е изменено Решение №
75382/23.04.2020г. по дело № 47455/2016г. на СРС, 49-ти състав, като М. Д.
Ч., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „У.К.Б.“ АД , ЕИК *******, на
основание на чл. 78, ал.3 от ГПК съдебни разноски от 522,64лв. вместо
присъдените с решението 744,40лв., като е отхвърлена молба на М. Д. Ч.
за увеличаване на присъдените в нейна полза съдебни разноски.
Срещу така постановено Решение са депозирани
1. Въззивна жалба вх. № 5069607/10.06.2020г., идентична с жалби вх. №
5070713/11.06.2020г., № 5071863/12.06.2020г., № 5071405/11.06.2020г. от
ищеца М. Д. Ч., ЕГН ********** в частта, с която исковете са
отхвърлени. Изложила е съображения, че решението в тази част е
неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени
правила и на материалния закон, необосновано. Посочила е, че правилно
районният съд приел за нищожни оспорените клаузи по чл. 11.1. буква
„а” и чл. 11.1.1. и чл. 11.1.1.1. от раздел ІІ на договора за кредит поради
неравноправността им и нищожността на анекс № 1 /25.08.2010г. като
спогодба с непозволен предмет основан на нищожни клаузи по договора,
че приложимия лихвен процент е 6,75% до до 25.08.2010г. и 6,78% за
периода след това. Неправилно били направените от районния съд
изчисления в отклонение на приетото заключение по счетоводната
експертиза. В случая с извода си по т. 9а от заключението вещото лице
посочило дължимите суми при отчитане на всички плащания по
договора и договорените лихвени проценти при спазване на поредността
по чл. 76, ал.2 от ЗЗД. Отговора на задачата на вещото лице по т. 9 от
заключението не отчитало тази поредност по чл. 76, ал.2 от ЗЗД, но и в
тази части то установявало дължимост на процесните суми. Не била
отчетена тази поредност и в отговора на вещото лице по задачата по т. 3
и неправилно бил възприет от районния съд . Отговорът по задачата по
т. 3 от счетоводната експертиза не отчитала надплатена сума преди
процесния период, която била удържана от банката и отнесена за
погасяване на кредита в нарушение на чл. 76, ал.2 от ЗЗД. Отговорите на
вещото лице по задачи по т.9 и по т. 9а доказвали основателността на
претенциите изцяло. Разликата била в това, че в отговора по т.9 не било
съобразено изявлението на ищеца до банката за кое задължение да се
отнесат направените от нея плащания, а в отговора по т.9а това било
съобразено и затова следвало да се кредитира отговора на задачите по
т.9а от заключението. Следвало да се кредитира заключението на вещото
лице по задачата по т. 9а от заключението, уведомленията й до банката
сочели за какво да послужат платените от нея суми. Районният съд
допуснал нарушение на чл. 76, ал.1 от ЗЗД при прихващане на
изпълнението. Прихващането можело да се направи в момента, в който
е било ликвидно и изискуемо насрещното задължение, това бил
моментът на удържането на сумите от банката. Пакетната програма
„Унико“ касаела дебитни карти, а не договора за кредит. Нямало
2
уговорена между страните методика за определяне на лихвения процент
сочеща пазарни индекси, които да са обективни, измерители с посочени
тегло на участие. Анекс № 1 бил нищожен поради неравноправни клаузи
в него-едностранно съставен от банката, утежняващ положението на
кредитополучателя с непропорционални ценови условия. Претендирала е
разноски Оспорила е претенцията на насрещната страна за разноски,
същата била за двама адвокати, а в нейна тежест можело да се поставят
такива само да един.
Въззиваемият-ответник по исковете У.К.Б.“ АД, ЕИК ******* е оспорил
жалбата. Посочил е, че решението на СРС в тази част било правилно. Сумите
за които исковете били отхвърлени били в погасен по давност период на
изпълнение на договора. Плащанията били извършени преди 2011г.
Твърденията на ищеца били, че определената от банката главница към
началото на процесния период не била дължима поради недължими
предшестващи плащания на възнаградителна лихва, с които следвало да се
погасява главницата, така в резултат на по-ниската главница в началото на
процесния период се променяли задълженията за лихва и за остатъчната
главница. Така на практика ищецът целял заобикаляне на направеното от
банката възражение за недължимост на сумите, поради погасяване по
давност. В случая за процесния период платената лихва била съобразно
съглашението по анекса, неотносими били клаузите за промяна на лихвата по
договора. Претендирало е разноски.
2. въззивна жалба вх.№ 5058041/21.05.2020г. от ответника по исковете -
У.К.Б.“ АД , ЕИК ******* в частта, в която исковете са уважени.
Изложило е съображения, че решението в тази част е неправилно,
постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на
материалния закон. Посочило е, че след сключването на анекса по
договора са били отстранени клаузите по чл. 11.1.1.1 и чл. 11.1. „а” от
договора , с анекса лихвеният процент бил фиксиран, подписването на
този анекс не бил свързан с изменение на лихвения процент по чл.
11.1.1.1. и чл. 11 .1 „а” от договора. Причината за сключването на анекса
било прекратяването на ползването на пакетни услуги и неправилно
районният съд приел анекса за нищожен поради това че е спогодба с
непозволен предмет. Условията по първоначалния договор били за
период извън процесния и за погасен по давност период от изпълнението
на договора. Договореният с анекса лихвен процент бил 8,8% и не
подлежал на промяна за процесния период от 2011г. до 2016г.
Неправилно била тълкувана волята на страните, клаузите следвало да се
преценяван във връзка една с друга и с оглед целта на договора. Анекс
от 2010г. имал ясна цел – промяна на лихвата след отпадане на
ползването на услугата „Унико”. С искането си от 27.05.2016г. ищцата
признала размера на дълга към него момент, този размер бил доказан с
прието по делото заключение по счетоводната експертиза.
Неоснователно било позоваването на разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД при
3
иск за недължимо платено по договор за банков кредит. Лихвата по този
договор не била мораторна, а била цената на договора, тоест
възнаграждението за банката Претендирало е разноски.
Въззиваемият-ищец М. Д. Ч., ЕГН ********** е оспорил жалбата.
Посочила е, че решението в тази част било правилно. Правилно било прието,
че сключването на анекс 0 1 било само за да се определи размера на
завишената възнаградителна лихва при прилагате та нищожните разпоредби
на договора и това обуславяло нищожността му. Този анекс бил изготвен
едностранно от банката въз основа на нищожните клаузи на договора, като с
оглед на същите определила лихвен процент от 8,85% и при съобразяване на
завишението от 0,03% поради отказ от ползването на допълнителния пакет,
сформирала новия лихвен процент от 8,88% Правилно били приети за
нищожни като неравноправни клаузите по чл. 11.1 „а” и чл. 11.1.1.1. от
договора , те били във вреда на потребителя и не отговаряли на изискванията
за добросъвестност , водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора. Дори да се приемело, че анекс № 1 не
е спогодба върху непозволен договор, то определената с него лихва от 8,88%
отново била невалидна, защото този анекс съдържал взаимноизключващи се
разпоредби, те следвало съгласно чл. 147, ал.1т.2 от ЗЗП да се тълкуват в
полза на потребителя и така се налагал извода, че приложимия лихвен
процент е 6,78%, а не прилаганият от банката 8,88% Анексът бил сключен
поради прекратяване ползването на пакетната услуга и така т.1 от анекса
сочела, че лихва следва да се увеличи с 0,03% съгласно чл. 9.2. от договора. В
противоречие с това съглашение във втората част на разпоредбата на т.1 от
анекса лихвеният процент вместо 6,78% бил посочен като 8,88%. Това
противоречие в клаузите на т.1 от анекса следвало да се отстрани при
спазване на правилата на чл. 147 от ЗЗП - в интерес на потребителя и така
следвало да се приеме, че приложимия лихвен процент е 6,78%..
Претендирала е разноски.
Срещу така постановените Определения са депозирани частна жалба вх. №
25135154/02.09.2021г., идентична с жалба вх. № 25133798/30.08.2021г. на М.
Д. Ч., ЕГН ********** в частта, в която е отказано да се увеличат
присъдените й разноски по делото. Посочила е, че определението в тази част е
неправилно. В случая не следвало да се намалява платения от нея адвокатски
хонорар от 2500лв. на 1430лв., защото правната и фактическа сложност на
делото била висока, и минималният размер по Наредба №1/2004г. не
съответствал на същата. Делото продължило години, проведени били 5
съдебни заседания, но работата на адвоката била продължителна извън
съдебните заседания, подавани били много молби, вложени били много
ресурси. Общият размер на разноските които следвало да й се присъдят бил
4200лв. при съобразяване на уважена част от исковете -51,61% и направените
разноски за държавна такса, за възнаграждения за вещо лице и за
възнаграждение за адвокат..
Ответникът по частната жалба - У.К.Б.“ АД , ЕИК ******* в
4
предоставения срок я е оспорил. Посочил е, че определението било правилно,
районният съд съобразил уважената част от исковете и сложността на делото,
неговите представители полагали не по-малки усулия от тези на ищеца.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№
8017947/22.08.2016г. по регистъра на СРС на М. Д. Ч., ЕГН **********
срещу У.К.Б.“ АД , ЕИК *******, с която са поискала от съда на основание
на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да осъди ответника да й
заплати сумата от 13300лв. ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 22.08.2016г., до изплащането й, представляващи платена без
основание сума като възнаградителна лихва по договор за кредит №
054/31.05.2006г. за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г.; сумата от 6640лв.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.08.2016г., до
изплащането й, представляващи платена без основание сума като главница по
договор за кредит № 054/31.05.2006г. за периода от 22.08.2011г. до
31.05.2016г. ; сумата от 60лв., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 22.08.2016г., до изплащането й, представляващи платена без
основание сума като такса за комисионна за управление по договор за кредит
№ 054/31.05.2006г. за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. Посочила е, че
тези суми са получени от банката при прилагането на нищожни клаузи по чл.
11.1. „а”, чл. 11.11.1 и чл. 11.1.1.1.1, раздел ІІ от договора, нищожен анекс №
1 начисляващи възнаградителна лихва от 8,88% вместо 6,78% за периода след
сключването на анекса. Тези суми били недължими дори да се приеме, че
лихвата е 8,88% , защото удържаните от банката суми били резултат от
погрешно тълкуване и прилагане от банката на норми на договора и
прилагане на нищожни клаузи и несъобразяване на предсрочното погасяване
на кредита. Сумите били дължими и ако се приеме, че лихва след анекса е
6,78%, защото удържани от банката суми били резултат от погрешно
тълкуване и прилагане от банката на норми на договора и прилагане на
нищожни клаузи и уведомлението за предсрочно погасяване . Навела е
твърдения, че на 31.05.2006г. сключила с ответника договор за банков кредит,
обезпечен с договорна ипотека, по който и била предоставена сумата от
117000лв. срок за погасяване на задълженията бил 25.05.2031г. при уговорен
лихвен процент от 6,75% от които фиксирана надбавка от 3,44% и базов
лихвен процент кот 3,31%. Със споразумение от 25.08.2010г. страните се
съгласили на увеличение от 0,03% на възнаградителната лихва. Клаузите на
чл. 11,1 „а”, чл. 11.1.1. и на чл. 11.1.1.1., раздел ІІ от договора сочели
възможност за банката за промяна на лихвения процент , ако пазарните
условия водят до необходимост за увеличаването му с поне два пункта.
Нямало дефиниция на „пазарни условия”, клаузите не били индивидуално
уговорени, нямал възможност да влияе върху тя, те създавали неравновесие в
ущърб на потребителя и като такива били неравноправни и нищожни.
Задълженията платила изцяло към 31.05.2016г. предсрочно. С уведомление от
5
22.08.2016г. уведомила банката погасява предсрочно задълженията за
главница чрез прихващане с платените без основание суми по договора,
неправилно осчетоводени от банката в нарушение на чл. 76 от ЗЗД за
погасяване на недължими суми. Срокът по договора бил уговорен в полза на
кредитополучателя и той можел да погаси задълженията предсрочно, не било
нужно съгласие за същото от банката. Заявеното намерение да погаси
задълженията предсрочно само упълномощавали банката да извърши
фактически действия във връзка със същото с оглед на дадените указания, но
не и да усвои и да се разпореди със суми, които не били дължими от
кредитополучателя. В случая разпоредбата на чл. 9.1 от договора сочела, че
кредитополучател може да погаси предсрочно задълженията си, като тази
разпоредба противоречала на чл. 12.4. от договора, изискваща съгласие на
банката за същото и плащане на неустойка от потребителя. Нищожна била
клаузата на чл. 12.4. от договора като противоречаща на чл. 9.1. от договора и
като такава, която е в ущърб на потребителя, противоречаща на чл. 70, ал. 3
от ЗЗД, противоречие с добрите нрави и правилата на добросъвестността,
неравноправна по смисъла на чл. 35, ал.2, т.2, т.8, т. 9, т.12 от ЗЗП. С
уведомлението от 22.08.2016г. посочила кои суми да се считат за погасени -
част от дължима непадежирала главница, това било и най-обременителното й
задължение по договора. Към този момент не била в забава на изпълнение на
задължения по договора. Банката била удържала суми в по-големи размери от
дължимите към момента на удръжките. От момента на удържането на тези
суми от банката проявявало действие уведомлението от 22.08.2016г., то
представлявало изявление за прихващане и правния му ефект настъпвал към
момента, в който прихващането е могло да се извърши, дори и ако вземането
е погасено по давност ако прихващането е могло да се извърши преди
изтичането на давността. За прихващането не било необходимо вземането на
банката да е било изискуемо, достатъчно е да е било възникнало.
Поведението на банката обосновавало извод, че с конклудентни действия за
съгласие с предсрочното погасяване. Окончателното предсрочно погасяване
на задълженията било направено към 31.05.2016г., но в периода от
22.08.2011г. до 31.05.2016г. банката усвоила процесните суми без да има
основание за същото. Банката била нарушила разпоредбите на ЗЗП, Закона за
банките , ЗЗД, ЗПКПТ, ЗКИ, ТЗ, ЗПУПИ и наредбите по прилагането му.
Съглашение за увеличение на уговорения с договора лихвен процент имало
валидно постигнато само за 0,03% поради прекратяване ползването на
услугите по пакет „Унико“. Други валидни съглашения между страните за
увеличение на лихвения процент нямало, анекса от 25.08.2010г. бил
нищожен, защото възпроизвеждал нищожни клаузи по договора за кредит в
частта за едностранната промяна от банката на възнаградителната лихва.
Клаузата на т.1 от анекса била вътрешно противоречива и при тълкуване
следвало да се приложи смисъла, който е в полза на потребителя съобразно
чл. 147, ал.2 от ЗЗП. Нямало основание за увеличение на лихвата през
процесния период, през който основния лихвен процент и лихвените индекси
6
е с устойчив спад. Въвеждането с решението на УС на банката нов елемент
при формирането на възнаградителната лихва, т.нар „премия” било
нарушение на съглашението по договора и на императивни правни норми, не
било обусловено от пазарни условия. Такива били и последващите решения
на УС на банката за увеличение на лихвения процент. Поведението на
банката било нарушение на правилата и това било констатирано с писма на
БНБ и на КЗП. Договорът не предвиждал възможност за прекратяване на
договора от потребителя при промяна на лихвата, предсрочното погасяване
било друго основание за прекратяването му. Ограниченията по чл. 144 от ЗЗП
не били приложими за процесния договор, защото не били въведени при
сключването му. Претендирала е разноски, оспорила е поради прекомерност
претенцията на насрещната страна за разноски.
Ответникът - У.К.Б.“ АД , ЕИК ******* в предоставения му срок за
отговор е оспорило иска. Навело е твърдения, че сключеният договор е
валиден. Процесните суми били платени от ищеца преди 21.08.2011г.,
поради което и исковете били погасени по давност. Нямало погасяване на
задълженията чрез прихващане както твърдял ищеца, защото към
21.08.2016г. нямало насрещни вземания на страните – кредитът по
договора към този момент бил погасен, а и към нито една от падежните дати,
на които са правени удръжките от банковата сметка на ищеца вземането на
банката било за конкретна сума и към тези дати ищецът нямал ликвидно и
изискуемо вземане към банката. Уведомлението за предсрочно погасяване на
дълга не било такова, защото към този момент дългът вече бил погасен. То
не било и възражение за прихващане, защото в него нямало известие за
образувано съдебно дело, а и нямало насрещно вземане. Това уведомление
било само покана за плащане на 25 000лв. Непогасен по давност период бил
само от 21.08.2011г. до 27.05.2016г., в този период ищцата плащала лихва в
размер, уговорен с анекс № 1/2010г. Със сключването на анекса оспорените
от ищеца клаузи по договора по чл. 11 не били обвързващи страните и
доводите на ищеца, основани на нищожността им били неотносими за
делото. С анекса бил определен точен размер на дължимата възнаградителна
лихва и той бил прилаган от банката Не бил допуснал грешка при определяне
дължимите суми по договора. Анекс № 1 не бил спогодба, защото към него
момент нямало спор между страните. Този анекс бил валиден, с него била
изменена лихва по договора поради отказ от ищеца от пакета „Унико”.
Претендирало е разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията на
насрещната страна за разноски.
По делото е приет договор за банков ипотечен кредит № 054/31.05.2016г.,
носещ подписи, положени за страните по него, погасителен план съгласно
които на 31.05.2006г. Булбанк”АД се е съгласило да предостави на М. Ч.
банков кредит за закупуване на недвижим имот и СМР и довършителни
работи в него в размер на 117 000лв. срещу задължение на
кредитополучателя да върне сумата и да заплати възнаградителна лихва на
месечни анюитетни вноски с падеж 25-то число на месеца за срок от
7
31.05.2006г. до 25.05.2031г. , като за обезпечение на задълженията на
кредитополучателят се е задължил да учреди договорна ипотека върху
недвижим имот – апартамент № 7 в гр.София, ет.2, секция А на сграда , която
се изгражда в УПИ І-1035, кв. 43, местност „Манастирски ливади-запад”.
Съгласно чл. 4 от договора лихвеният процент за възнаградителната лихва се
формира по правилата на чл. 11.1. буква 4а”, раздел ІІ от договора, като към
сключване на договора той е сбор от базовия лихвен процент от 3,31% и
надбавка от 3,44%, тоест общо 6,75% Съгласно чл. 4.2. от договора при
просрочие на вноските за лихва и главница по чл. 11.2.2. и 11.2.1.1. се дължи
надбавка от 2 пункта, а надбавка от 5 пункта се дължи като надбавка върху
лихва за просрочени главница по чл. 11.2.1.2. и 11.2.1. и 11.2.3. Съгласно чл. 5
от договора за управление на договора се дължи за всяка година по 0,2%.
Съгласно чл. 9.1. от договора кредитополучателят може предсрочно да погаси
задълженията си по договора ако това не е резултат от рефинансиране от
друга банка и тогава той не дължи неустойка по чл. 12.4 от ОУ, но дължи
неустойка по действащата тарифа на банката. Съгласно чл. 9.3 от договора
при прекратяване на ползването на пакета „Унико“ възнаградителна лихва се
увеличава с 0,03 пункта. Съгласно чл. 12 от раздел ІІ от договора
кредитополучателят може да ускори издължаването по кредита, ако подпише
нов погасителен план с банката и тогава не дължи неустойка, но ако надплати
суми над така постигнатото съглашение дължи неустойка върху
надплатенотото съобразно тарифата на банката. Съгласно чл.11.1. буква „а”,
раздел ІІ от договора възнаградителната лихва е сбор от базовия лихвен
процент, определян от банката за съответния лихвен период и надбавка.
Съгласно чл. 11.1.1. , раздел ІІ от договора при анюитетни , начислявани при
годишна база 360/360дни лихвата се определя в размер на действащия и
прилаган от банката за периода на олихвяването базов лихвен процент
увеличен със съответната надбавка, така че да се поддържа уговорения в чл.
4.1.а. от договора лихвен процент. Съгласно чл. 11.1.1.1. , раздел ІІ от
договора при кредити, изплащани с анюитетни вноски, еднакви всеки месец
общият лихвен процент е фиксиран на размера по чл. 4.1.а. от договора и не
се променя, освен ако пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му с поне 2 пункта; кредитополучателят дава съгласието си
банката за променя едностранно годишния лихвен процент без да е нужно
сключване на споразумение при нарастване на базовия лихвен процент с
повече от 2 пункта от размера определен от банката към сключването на
договора за кредит или от размера му, формиран след промяна по реда на
тази точка.
Приет е анекс № 1/25.08.2020г. носещ подпис за страните по него,
съгласно който М. Ч. и „У.К.Б.”АД са се съгласили поради прекратяване на
ползването на пакет „Унико“ възнаградителната лихва по договора за кредит
да се увеличи с 0,03%, като размерът на годишния лихвен процент по кредита
към 25.08.2010г. се увеличава на 8,88%.
По делото е прието неоспорено от страните извлечение от протокол от
8
заседание на УС на банката от 14.10.2008г., съгласно които на 14.10.2008г.
УС на банката е взела решение цената на всеки банков кредит да се е сбор от
базовия лихвен процент и надбавка, като сбор от:
1). базовия лихвен процент, в който се включва нов компонент -
премия, която се определя с оглед на стойността на кредитния ресурс на
кредитните пазари и
2). фиксираната надбавка , отчитаща оценката на състоянието на
клиента, срока на договора, обезпеченията.
По делото са приети неоспорени от страните извлечения от протокол от
заседания на УС на банката от 22.10.2008, 26.02.2009г., от 01.04.2009г., от
05.06.2009г., уведомления, съгласно които УС на банката е взела решение
считано от 01.04.2009г-. премията да се повиши с 1%; считано от 15.06.2009г.
премията да се повиши със 100 базисни пункта ; надбавката към основния
лихвен процент да се увеличи считано от 09.03.2009г. от 1% на 2%;, а считано
от 01.04.2010г. – увеличение с 1 процентен пункт; годишния лихвен процент
считано от 01.04.2010г. е увеличен с 2,5 процентни пункта /последното се
дължало на увеличен базов лихвен процент /.
Прието е искане от М. Ч. до У.К.Б.” от 27.05.2016г., с което е посочила, че
по договора за кредит № 054/3105.2006г. иска да погаси предсрочно цялото
задължение от 95 081,87лв.
Прието е уведомление от 22.08.2016г. съгласно което ищецът е отправил
изявление до ответника, с което посочил, че от сключването на договора до
31.05.2016г. банката е определяла неправилно дължимите суми по договора
за кредит и така й били удържани без основание 25 000лв. за периода от
22.08.2011г. до 31.05.2016г. . Посочила е, че всички недължимо платени от
нея суми следва да бъдат отнесени за погасяване на главница по договора
за кредит към всяко едно от надплащанията. Посочила е, че отнасянето на
суми от банката било в нарушение на чл. 76 от ЗЗД, защото не са отнесени за
главница, а са отнесени за недължими и неизискуеми задължения за
възнаградителна лихва и такси. Посочила е ,че с това уведомление дава
указания за прилагането на чл. 76 от ЗЗД, сочи че до 25.08.2010г. лихва по
кредита е 6,75%, а след това 6,78% и разликата над дължимите при тези
условия суми и платените следва да се отнесат за погасяването на
задълженията й за главница по договора. Заявила е, че ако банката не
признае плащането на задълженията, то прави евентуално възражение за
прихващане между нейните вземания за връщане на надплатеното и
задълженията й за плащане на главница по договора.
Прието е уведомление от 08.10.2018г. от М. Ч. до У.К.Б.”АД с което е
посочила, че уточнява вече депозираното заявление за предсрочно погасяване
на задълженията по договор № 054/31.05.2006г., като всички надплатени суми
за които е образувано дело № 47455/2016г. на СРС се отнесат към
задълженията й за плащане на главница по договора за кредит,
евентуално ако банката не признавала извършеното погасяване чрез плащане,
9
то правела изявление за прихващане между вземанията й за връщане на
наплатените суми и тези, които са дължими за главница по договора за кредит
Приет е протокол № 27/21.06.2010г. , № 7/18.02.2012г., № 22/27.05.2015г.,
на Комисия за защита на потребителите, съгласно които са взети решения,
сочещи че клаузи от договори на У.К.Б. съдържат неравноправни клаузи в
частта по в частта, за възможност банката да променя лихвен процент при
промяна на пазарни условия , водещи до необходимост от увеличението му с
2 пункта налага; неравноправни са и клаузи по чл. 9.6.1 и чл. 9.9 от ОУ от
02.12.2011г.; чл. 13 ал.1 от договор от 22.08.2008г.и чл. 23, ал.3 от договора
на „Банка Пиреос България” са неравноправни.
Приети са писма от БНБ, сочещи че срещу „У.К.Б.” са подадени
оплаквания от потребители за нарушение да договорите в частта за
определяне на лихва и задълженията по договорите за кредит.
С прието по делото заключение съдебно счетоводната експертиза вещото
лице след запознаване с документите по делото и проверка при ответника е
посочило, че при лихва от 6,75% до 24.08.2010г. и лихва от 6,78 % за
периода след това, то дължими суми по договора :
за периода от 25.06.2006г. до 21.08.2011г. са в размер на общо
51762,28лв. от които 11816,52лв. главница; 39053,16лв. възнаградителна
лихва и 892,60лв. такси за управление.;
за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. са в размер на общо
47221,32лв., от което 14569,49лв. главница, 31,861,84лв.
възнаградителна лихва и 789,99лв. такса за управление.
Посочило е, че при лихва от 6,75% до 24.08.2010г. и лихва от 8,88 % за
периода след това, то дължими суми по договора са
за периода от 25.06.2006г. до 21.08.2011г. са в размер на общо
53599,90лв. от които 11220,49лв. главница; 41 486,81лв. възнаградителна
лихва и 892,60лв. такса управление;
за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. са в размер на общо
55389,65лв. от които 12066,78лв. главница; 42518,35лв. възнаградителна
лихва и 804,53лв. такса управление.
Вещото лице е посочило е, че по първоначалния погасителен план месечни
вноски били по 808,37лв. месечно и включвали главница и лихва, , като тези
вноски били при лихва от 6,75% . Посочило е, че за погасяване на
задълженията по договора банката удържала от разплащателната сметка на
ищеца за периода от 31.05.2006г. до 31.05.2016г. сумата от общо
209330,18лв., от които главница 117 000лв.; възнаградителна лихва от
90619,66лв. и такса управление 1710,52лв., като до 25.11.2007г. удържаните
суми не надвишавали вноските по първоначалния погасителен план, но след
това удържаните суми били в по-голям размер от месечната вноска от
808,37лв. Всички задължения по договора били погасени чрез плащане към
31.05.2016г. Посочило е, че в периода от 31.05.2006г. до 21.08.2011г .
удържана сума била с 6943,57лв. повече от тази която би се дължала при
10
лихва от 6,75% до анекс№1/2010г и 6,78% след анекса / удържана била в
повече възнаградителна лихва от 8634,19лв. и за такса в повече с 3,85лв, , но
за главница били удържани суми по-малки от дължимите с 1694,47лв. и така
общият резултат бил 6943,57лв /. Посочило е по т. 3а от заключението, че при
тези лихвени проценти съответно от 6,75% и 6,78% за периода от
22.08.211г. до 31.05.2016г. то удържани в повече от банката суми били
общо 12 789,97лв., от които 11071,40лв. възнаградителна лихва;
1694,47лв. главница и 24,10лв. такси. Вещото лице е посочило, че през
целия този период от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. сумите, удържани от
банката за главница били по-малки от дължимото, едва с последното плащане
от 31.05.2016г. за главница банката удържала 95081,87лв. за главница и на
това се дължал окончателния положителен резултат за надплатена главница .
Посочило е с отговора на задача № 6, № 6а, че ако сумата от 6943,57лв.
/надплатена до 21.08.2011г. при лихви от 6,75% до анекса и 6,78% след това/
се отнесе за погасяване на главницата по договора като нейно предсрочно
погасяване към момента на удържането на тези суми, то тогава остатъчната
главница по договора , която е неплатена към 22.08.2011г. е в размер на
99 936,14лв. При тази хипотеза /ако лихва е 6,75% до 25.08.2010г. и 6,78%
след това/, то от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. неплатени задължения по
договора ще са 130 539,48лв. от които главница от 99936,14лв.
възнаградителна лихва от 29862,39лв. и такси от 740,95лв. Ако се съобразели
и надплатените суми за периода до 31.05.2016г., то тогава задълженията били
127 848,31лв. за този период. С отговорите по задачи № 9 и № 9а вещото
лице е посочило, че при отчитане на дължимите суми по договора съобразно
лихвите от 6,75% и 6,78% и надплатените суми по договора при тези лихви и
отнасянето на надплатеното за погасяване на главница по договора ако се
приеме, че към 22.08.2011г. неплатени суми по договора са 130 539,48лв., то
тогава за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. надплатена сума по договора
е общо 20 215,46лв., от които 6869,11лв. главница; 13273,23лв.
възнаградителна лихва и 73,12лв. такса за управление. Ако при същите
условия се зачете като погасяване на главница сумата, която е надплатена за
периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г., при която хипотеза неплатени суми
по договора към 22.08.2011г. са 127 848,31лв., то тогава за периода от
22.08.2011г. до 31.05.2016г. надплатена сума по договора е общо 23937,06лв.,
от които 9975,94лв. главница; 13873,67лв. възнаградителна лихва и 84,75лв.
такса за управление. Вещото лице е посочило и разликите при хипотеза на
лихва от 8,88 % след анекса от 2020г., както и тези при съобразяване на
първоначалния погасителен план с лихва от 6,75% за целия период. Вещото
лице е посочило, че първоначално базовия лихвен процент на банката бил
ОЛП + надбавка от 0,74%, на 25.11.2008г. бил добавен нов компонент
„премия”, размер на който се определял от УС на банката, тази премия била
1% до 25.06.2009г., след това била 2% до 25.03.2010г., а след това 4,5%. В
случая по процесния договор 6,75% била лихвата, прилагана до 25.12.2017г.,
след това била прилагана лихва от 8,76% до 25.11.2008г.; за периода от
11
25.11.2008г. до 25.03.2009г. прилагана лихва била 10,90%, след това
прилагана лихва била 8,67% до 25.01.2010г. за периода от 25.01.2010г. до
25.04.2010г. прилагана лихва била 6,57%; за периода от 25.04.2010г. до
25.08.2010г. прилагана лихва била 8,85% и след това лихва била 8,88%.
Посочило е, че индекса на Софибор се увеличавал до декември 2008г. , а след
това намалявал , като едномесечния индекс достигнал нивата при сключване
на договора през януари 2010г., а тримесечния Софибор достигнал нивата си
към сключване на договора декември 2011г., след тези периоди този индекс
продължил да намалява и стойностите му до май 2016г. били в пъти по-ниски
от тези при сключването на договора. Вещото лице е посочило, че ако се
изчисли дължима лихва за периода като 6,78% и като 8,88% то разликата в
сумите за възнаградителна лихва за процесния период е в размер на
10321,48лв. , тази разлика била платена от ищеца. Ако се приемело че лихва
който се дължи е 8,88%, то тогава нямало разлика между дължима и платена
лихва.Посочило е, че при лихва от 8,88% за периода след анекса, то тогава
надплатени суми са 5107,90лв. за периода до 21.08.2011г. , а за периода от
22.08.2011г. до 31.05.2016г. надплатена сума е 1519,99лв.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от
права страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с правно основание чл. 55, ал.1 пр. 1 и чл. 86 от
ЗЗД –иск за връщане на платени без основание суми по договор за кредит.
За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца по делото е да
установи, че оспорените клаузи по договора страдат от пороците, за които е
навел твърдения и същите са от естество до обосноват извод за нищожността
им, че изчисленията на банката за дължимите суми са неправилни, че е
платил процесните суми и към момента на извършване на плащането, не е
имало основание за същото.
При така депозирания отговор в тежест на ответника е да докаже, че
основанието на което е извършено плащането, е съществувало към момента
на престацията, че клаузите по договора са индивидуално уговорени, ясни и
недвусмислени, не създават неравновесие в полза на банката, че са настъпили
условията, обосноваващи правото на банката да увеличи едностранно лихвата
по договора.
По делото не се спори, а и от приетите по делото неоспорени от страните
писмени доказателства се установява, че 31.05.2006г. между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за банков кредит за
12
задоволяване на лични и семейни нужди, ответникът е предоставил на ищеца
кредит в размер на общо 117 000лв. срещу задължение на
кредитополучателя да върне сумата и да заплати възнаградителна лихва на
месечни анюитетни вноски от по 808,37л.с падеж 25-то число на месеца за
срок от 31.05.2006г. до 25.05.2031г. , като за обезпечение на задълженията на
кредитополучателят се е задължил да учреди договорна ипотека върху
недвижим имот – апартамент № 7 в гр.София, ет.2, секция А на сграда , която
се изгражда в УПИ І-1035, кв. 43, местност манастирски ливади-запад”.
Установява се, че съглашението по договора за лихвеният процент е
възнаградителната лихва да се формира по правилата на чл. 11.1. буква 4а”,
раздел ІІ от договора, като към сключване на договора той е сбор от базовия
лихвен процент от 3,31% и надбавка от 3,44%, тоест общо 6,75% . Установи
се, че страните са се съгласили да се дължи такса за управление на договора
за всяка година по 0,2% и че при прекратяване на ползването на пакета
„Унико“ възнаградителна лихва се увеличава с 0,03 пункта.
Спорен въпрос по делото е дали банката е имала право да променя
едностранно възнаградителната лихва по договора.
Установява се от приетия по делото договор, че съгласно чл.11.1. буква
„а”, раздел ІІ възнаградителната лихва е сбор от базовия лихвен процент,
определян от банката за съответния лихвен период и надбавка; съгласно чл.
11.1.1. , раздел ІІ от договора при анюитетни , начислявани при годишна база
360/360дни лихвата се определя в размер на действащия и прилаган от
банката за периода на олихвяването базов лихвен процент увеличен със
съответната надбавка, така че да се поддържа уговорения в чл. 4.1.а. от
договора лихвен процент; съгласно чл. 11.1.1.1. , раздел ІІ от договора при
кредити, изплащани с анюитетни вноски, еднакви всеки месец общият лихвен
процент е фиксиран на размера по чл. 4.1.а. от договора и не се променя,
освен ако пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с
поне 2 пункта; кредитполучателят дава съгласието си банката за променя
едностранно годишния лихвен процент без да е нужно сключване на
споразумение при нарастване на базовия лихвен процент с повече от 2 пункта
от размера определен от банката към сключването на договора за кредит или
от размера му, формиран след промяна по реда на тази точка.
Кредитополучателите-физически лица по договор за банков кредит, които
не придобиват средствата за осъществяване на търговска дейност, са
потребители на банкова услуга и за тях разпоредбите на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) намират приложение – аргумент от § 13,т.1 от ДР на
ЗЗП. В случая кредитът е предоставен на ищеца за задоволяване на лични и
семейни нужди, поради което и разпоредбите на ЗЗП са приложими.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузи в договор за банков
кредит поради тяхната неравноправност. При констатирано наличие на
обстоятелства по делото, обуславящи такава неравноправност съдът – както
първа, така и втора инстанция, дължат с оглед принципа на състезателност
13
уведомяване на страните че ще се произнесе по неравноправния характер на
тези клаузи, като им даде възможност за изразят становище и да ангажират
доказателства . Само ако потребителят при тази хипотеза изрично посочи, че
не желае съдът да се произнася по неравноправния характер на клаузата, то
съдът е освободен от задължението да го направи. (В този смисъл Решение №
232/05.01.2017г. по т.д.№ 2416/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение №
23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на ВКС, І-во Т.О., постановени по реда
на чл. 290 от ГПК).
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите
(ЗЗП), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои
неравноправни клаузи. Законодателят е посочил и че клауза, която е
индивидуално уговорена , дори и да е неравноправна по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП, то същата не е нищожна. Останалите неравноправни клаузи, обаче, са
нищожни съобразно разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Съдът приема, че в случая клаузите по чл. 11.1 буква „а”, чл. 11.1.1. и чл.
11.1.1.1, раздел ІІ от договора в частта за възможността за промяна на лихвата
не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 от Закона за защита на
потребителите. Те са част от самия договор за кредит, но това не означава
автоматично, че са индивидуално уговорени. Законодателят в разпоредбата
на чл. 146, ал.2 от ЗЗП е посочил изрично, че не са индивидуално уговорени
клаузи от „общи условия”. В същата разпоредба, обаче, законодателят е дал и
определение на клауза, която не е индивидуално уговорена , а именно: клауза
от индивидуален договор, която е била изготвена предварително от
търговеца/доставчика и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. При такава законодателна уредба, съдът
приема, че посочването в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП на общите условия като клауза,
която не е индивидуално уговорена, е само изрично квалифициране на общите
условия като такава, но не е ограничение на възможността клаузи, които не са
част от „общи условия”, също да се приемат като такива, които не са
индивидуално уговорени. Доколкото в конкретния случай ищецът изрично е
навел твърдения, че клаузите не са индивидуално уговорени, то съдът
приема, че при съобразяване с разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, то в
тежест на ответника е било да ангажира доказателства по делото, че те не са
били предварително подготвени или дори и да са били, то ищецът е имал
възможност да ги обсъди с ответника и да влияе върху съдържанието им.
Това е така, защото чл. 146, ал. 4 от ЗЗП сочи, че когато търговец/доставчик
твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, то
негова е тежестта за доказването на същото. В конкретния случай ответникът
не е установил индивидуално уговаряне на клаузите, тоест че не са били
предварително подготвени, съответно, че ищецът е имал възможност да не я
приемат в този й вид. Доказателства в тази насока не са ангажирани по
14
делото.
С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая няма пречка да се
обсъжда дали тези клаузи са неравноправни и оттам – нищожни по смисъла
на чл. 146 вр. с чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите.
Съдът приема, че дали една клауза от договора е неравноправна следва да
се преценява към момента на сключване на договора без оглед на
проявлението на тази клауза в хода на развитие на правоотношението.
Неравноправността на клаузата води до нейната нищожност, като същото е
предмет на изследване винаги към момента на сключване на договора. (В този
смисъл е и т.3 от Тр №1/15.06.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСТК на
ВКС, в частта за момента на преценяване на нищожността на клауза за
неустойка).
За да бъде една уговорка в договор неравноправна, тя трябва, от една
страна, значително да злепоставя интереса на потребителя, като това
злепоставяне следва да е резултат на недобросъвестното поведение на
насрещната страна. Кога неравновесието между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя е значително, е въпрос, който се
установява от съда с оглед на фактите по делото.
Договорите за банков кредит са финансова услуга по смисъла на чл. 144
от ЗЗП вр. с § 13,т.12 , буква „б” от ДР на ЗЗП, съгласно който "финансова
услуга" е всяка услуга, свързана с дейността на кредитни институции,
застрахователни компании и инвестиционни фирми, като отпускане на
кредит, в т.ч. потребителски кредит или кредит, обезпечен с ипотека.
Съществен елемент от договора за кредит е размера на възнаградителната
лихвата по този кредит. Същата представлява цената на услугата,
предоставена от банката.
Неравноправна е уговорка в договор за банков кредит, предвиждаща
банката едностранно да променя лихвата въз основа на непредвидено в
самия договор основание или дори и да е уговорено, то да не е свързано с
обективни обстоятелства, или дори и да са посочени методът на
изчисление на съответния лихвен процент не съдържа конкретна и ясно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти-
пазарни индекси и индикатори. Следва да има постигнато съглашение за
конкретна формула за определянето на възнаграждението за кредитодателя,
доколкото това е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит,
в противен случай едностранната промяна на лихвата от банката ще е въз
основа на неравноправна клауза. Клауза която не сочи ясно кога и как ще се
променя възнаградителната лихва не може да обоснове добросъвестност на
кредитодателя по смисъла на чр. 144, ал. 3, т.1 от ЗЗП. Методологията на
банката за определяне на тази лихва не е част от условията по договора . (В
този смисъл Решение № 236/20.12.2016г. по т.д.№ 3082/2015г. на ВКС, ІІ-ро
Т.О.; Решение № 165/02.12.2016г. по т.д.№ 1777/2015г. на ВКС, І-во Т.О.;
15
Решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№ 240/2015г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение
№ 51/04.04.2016г. по т.д.№ 504/2015г. на ВКС, Решение № 77/22.04.2015г. по
гр.д.№ 4452/2014г на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д.№
1899/2015г. , всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
Съдът приема, че по делото е установено че клаузите, предвиждащи
възможност на банката едностранно да се увеличи възнаградителната лихва и
промени вноската е неравноправна, като създаваща значително неравновесие
между страните по договора. Това е така, защото договора не предвижда
основание за увеличение на тази лихва, което е ясно и конкретно посочено, не
е посочено и процедурата и формулата по които ще се определи тази
възнаградителна лихва, а същевременно се създава значително неравновесие
между страните..
Съдът приема, че в случая изключенията на чл. 144, ал.2 и чл. 144, ал. 3 от
ЗЗП не намират приложение. Тези разпоредби уреждат изключение от
общото правило, поради което и съдът приема, че са императивни, не могат
да се тълкуват разширително, а само стриктно и посочените в тях основания
са изчерпателно изброени. Тези изключения ще намерят приложение само в
хипотезата на добросъвестност на банката. Такава ще е налице само тогава,
когато поведението на банката не е довела до значително неравновесие между
правата на банката и потребителя. Равновесие в правата ще е налице само
тогава, когато за повишаване на лихвата има основателна причина извън
контрола на банката(ясно и недвусмислено да посочат обективните
обстоятелства, обосноваващи промяната на разходите по кредита, вкл. и на
възнаградителната лихва) , обезпечено право на потребителя да изрази
несъгласие чрез едностранно прекратяване на договора.
В случая по делото не е установено наличието на специалните изисквания
на разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП, а именно договора да е безсрочен
или да е предвидена възможност за прекратяване на договора от страна на
кредитополучателя. Представения договор за кредит не е безсрочен, а и не
предвижда възможност на кредитополучателят да прекрати едностранно
договора в случай на промяна на лихвения процент по кредита. Действително,
договора предвижда възможност за предсрочно погасяване. Предсрочното
погасяване на кредита обаче е основание за прекратяване на договора
различно от това посочено в разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП.
Предсрочното погасяване е самостоятелно основание за прекратяване на
договора, което съществува независимо от поведението на банката. При
логическо, систематично и граматическо тълкуване на разпоредбата на чл.
144, ал.2 от ЗЗП съдът приема, че същата визира нарочно предоставена
възможност на потребителя да преустанови действието на договора с
търговеца/доставчика при наличие на предпоставките на чл. 143, т. 10 вр. с
чл. 144, ал.2 от ЗЗП. В подкрепа на тези доводи на съда е и това, че при
предсрочното погасяване не отпадат задължения на кредитополучател да се
съобрази с новия лихвен процент, тоест ще се дължи новоопределения лихвен
процент до погасяване на кредита изцяло, отделно при тази хипотеза не
16
отпадат задължения за такси и наказателни лихви при предсрочно погасяване
на кредита. С оглед на гореизложеното и като съобрази обстоятелството, че в
случая договора за кредит не предвижда специално основание за
прекратяване на същия от кредитополучателя при увеличаване на базисния
лихвен процент от банката, без това да му носи неблагоприятни последици,
то съдът приема, че разпоредбата на чл. 144, ал.2 от ЗЗП е неприложима.
Съдът приема, че в случая не намира приложение и разпоредбата на чл.
144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, изискваща уговаряне и осъществяване на
обстоятелства, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги. Договорът не сочи конкретни обстоятелства, при
настъпването на които лихвата да може да се увеличи по начин, различен от
размера променения лихвения индекс. Страните не са уговорили и
формулата, по която се определя възнаградителната лихва, което е
допълнително основание да се приеме, че клаузите, сочещи възможност
банката едностранно да увеличава лихвата създават неяснота и значително
неравновесие между страните по договора до степен, която да обоснове извод
за нищожността им като неравноправни.
При така възприето съдът приема, че клаузата на чл. 11.1”а”, чл. 11.1.1 и
чл. 11.1.1.1. от договора в частта за възможност на банката за едностранна
промяна на лихва са неравноправни и извода на СРС за същото е правилен.
Правилно е прието от районния съд и че нищожен анекс № 1/ 25.08.2010г.
в частта за увеличение на възнаградителната лихва с 2,10%. В случая този
анекс е подписан от страните, като сочи съглашение за за увеличение на
лихвата с 0,03% поради прекртяване ползването на пакета „Унико“,
същевременно сочи и нов лихвен процент по договора за кредит в общ размер
от 8,88%. По делото не се спори, а и се установява от клаузата по чл. 9 от
приетия по делото договор за кредит, че за увеличението на лихвата с 003% е
имало основание – прекратяването на ползването на пакета „Унико” и
изрично предвиденото в чл. 9 от договора увеличение на лихвата с 0,03% в
този случай. За увеличението с 2,10% обаче не е посочено конкретно
основание в анекс №1/2010г. Същевременно от заключението по съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че увеличението на лихвения процент
с 2,10% с анекса от 2010г. е следствие от решение на УС на банката за
въвеждането на допълнителен компонент за формиране на лихвения процент
– т.нар. „премия”, увеличаването във времето както на надбавката, така и на
премията и така към 25.08.2010г. е постигната лихва от общо 8,88% и тази
лихва е прилагана до прекратяването на действието на договора. Съдът
кредитира този извод на вещото лице като вярно и задълбочено,
непоровергано от останалите доказателства по делото, подкрепено от
приетите по делото Решение на УС на банката и уведомления на банката до
потребителите. При така установеното съдът приема, че увеличението на
лихвата с 2,10% по анекс № 182010г. е резултат от приложението на клаузите
по чл.11, раздел ІІ от договора в частта им за едностранна промяна на лихвата
от банката, които съдът прие за нищожни. Съгласно чл. 366 от ЗЗД
17
спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се
спогодили относно неговата нищожност. Тази разпоредба се прилага за
съглашения както при вече съществуващ спор, така и при възможен спор по
нищожния договор. Спогодба, основана на нищожна клауза по договор с
потребител , е нищожна на основание на чл. 366 от ЗЗД. В случая с анекс
№1/2010г. в частта за увеличение на лихва с 2,10% се цели задължението,
формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се
приеме от кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално
уговорено. Този извод следва при съобразяване на събраните по делото
доказателства и липса на ангажирани по делото такива, доказващи друго
основание за увеличението на възнаградителната лихва, а същевременно
постигнатото увеличение съответства на решения на банката за увеличаване
едностранно на лихвата. След като размерът на задължението е определен на
база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от
кредитополучателя, то споразумението представлява спогодба по непозволен
договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. Нищожността на
споразуменията има за последица прилагане в отношенията между страните
на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без
неравноправните клаузи за едностранно изменение на лихвата. Договор за
спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и
задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в
първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от
потребителска защита, който е недопустим. Определянето на размера на
задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна
клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която
взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга,
би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366
от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата
цялост. /В този смисъл Решение № 60/12.01.2022г. по дело № 240/2021г. на
ВКС, ІІІ-то Г.О.;Решение № 30/20.05.2020г. по т.д. № 739/2019г. на ВКС, І-во
т.О. Решение № 146/01.11.2017г. по дело № 2615/2017г. на ВКС, І-во Т.О./.
По същите съображения съдът приема, че изявлението на кредитополучателя
в искането му от 27.05.2016г. за предсрочно погасяване на задълженията по
договора , като ги е посочил в определен размер от 95 081,87лв., не
обосновават извод, че е признат дълга по договора по начин от естество да
валидира същия, независимо, че този размер е определен след прилагане на
нищожни клаузи по договора и на нищожен анекс №1/2010г. в частта за
увеличение на лихва с 2,10%. За извода че така посочената сума е след
прилагане на нищожните клаузи по договора и по анекса съдът съобрази
заключението по счетоводната експертиза, установило че тази сума е била
дължима при лихва от 8,88%.
С оглед гореизложеното съдът приема, че банката не е имала право да
увеличи възнаградителната лихва над определения с договора лихвен
процент. Въвеждането на допълнителния елемент „премия” при формирането
18
на базовия лихвен процент е било извършено от банката без основание, без
основание са и последващите увеличения на същия в останалите му
компоненти.
При така възприето съдът приема, че лихвения процент по договора за
кредит е бил 6,75% до 25.08.2010г. а след това – 6,78%.
С оглед гореизложеното и като съобрази заключение по счетоводната
експертиза, което съдът кредитира в тази част като вярно и задълбочено,
неопровергано от останалите събрани по делото доказателства, съдът приема,
че ищецът е надплатил суми по договора за кредит в процесния период, които
не са по-малки от присъдената от СРС сума от 10 321,48лв. Вещото лице в
отговора си по последната задача е посочило, че това е сумата,
представляваща разликата между възнаградителната лихва за процесния
период изчислена при лихвен процент от 6,78% и 8,88%, както и че тази сума
е удържана от банката от разплащателната сума на ищеца на падежите на
съответните вноски като възнаградителна лихва. При така възприето съдът
приема, че решението на СРС в частта , в която е уважен иска за 10321,48лв.
като надплатена за периода възнаградителна лихва е правилно и следва да се
потвърди, депозираната въззивна жалба от У.К.Б.“АД е неоснователна.
Спорен въпрос по делото е дали се дължа останалите претендирани от
ищеца сум, за които исковете му са отхвърлени – като надплатени за периода
от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. главница, такси и възнаградителна лихва.
Съдът приема за неоснователни оплакванията на въззивника-ищец сновани
на твърденията му, че с уведомленията до банката направила изявления как да
се погасяват задълженията а същото не било съборазено от банката по чл. 76
от ЗЗД, съответно и изявление за прихващане а това не било съобразено от
районния съд. По делото се установи, че с уведомление от 22.08.2016г. и от
2018г. ищцата е отправила изявление до банката че има надплатени суми по
договора за кредит в размер на 25 000лв. и иска всички надплатени суми да
се отнасят за погасяване на главницата по договора за кредит, евентуално-
ако банката не приеме предсрочното погасяване на задълженията по договора
с плащане, то да счита същите за погасени чрез прихващане. В случая по
делото не се спори, а и се установява от приетото по делото заключение по
съдебно-счетоводната експертиза, че към 31.05.2016г. всички задължения по
договора за кредит са били погасени чрез плащане. При така установеното
съдът приема, че изявления на ищеца направени след 31.05.2016г., а такива са
уведомленията от 22.08.2016г. и от 2018г., не могат да доведат до погасяване
на задълженията чрез прихващане. Това е така, защото както плащането, така
и прихващането са правопогасителни способи и веднъж погасени чрез един
от тези способи задълженията не могат да се погасят чрез втория способ. По
делото не се твърди преди погасяването на задълженията по договора за
кредит ищцата да е отправила изявление за прихващане до банката, което да е
достигнало до банката. При така възприето съдът приема, че заявленията на
ищеца от 22.08.2016г. и от 2018г. не са довели до погасяване на което и да е
19
нейно задължение към банката чрез прихващане с вземания на ищеца към
банката. Това е така, защото към момента на уведомленията от 22.08.2016г. и
от 2018г. всички вземания на банката към ищеца са били погасени чрез
плащане, тоест не са съществували насрещни вземания на страните, които да
се погасят чрез прихващане до размера на по-малкото.
Съдът приема за неоснователни и доводите на въззивника-ищец, основани
на приложението на чл. 76 от ЗЗД. Тази разпоредба е приложима тогава,
когато изпълнението не е достатъчно да погаси всичко еднородни
задължения. В случая страните не спорят, а и се установява от заключението
по съдебно-счетоводната експертиза, че сумите по договора за кредит са
удържани от банката на падежа на всяка месечна вноска от разплащателната
сметка на ищеца, като в нито един момент не е имало недостиг на средства за
погасяване на всички начислени от банката задължения на ищеца по
съответната вноска по погасителния план към падежа на тази вноска. При
така установеното съдът приема, че разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД е била
неприложима. Неоснователни са доводите на въззивника, че е имало
предсрочни погасявания на непадежирали суми. Всяка усвоена от банката
сума е била за погасяване на претендирано от банката като валидно
възникнало и изискуемо задължение, плащането е осъществявано чрез
усвояване на суми от разплащателна сметка на ищеца и не е имало оспорване
към него момент на дължимостта на сумата и то като съответна вноска по
договора за кредит, не е имало и изявление от ищеца до банката за
предсрочно погасяване. Така установеното не може да обоснове извод, че
ищцата е погасявала предсрочно задълженията си по договора за кредит като
сумата за същото е в размер на надплатена към съответния момент вноска.
Следва да се посочи за пълнота на изложението, че надплатената сума при
погасяването на всяка една вноска в случая се установява от заключението на
вещото лице, че не е била достатъчна да погаси нито едно друго задължение
по договора включително и само за следващата погасителна вноска.В
хипотеза, в която длъжникът има няколко главни задължения /за главница и
за такси в случая/, като изпълнението не погасява изцяло дълга, включително
и лихвите му, то избора на длъжника по чл. 76, ал.1 от ЗЗД не обвързва
кредитора /В този смисъл ТР № 3/27.03.2019г. по тълк.д. № 3/2017 на ОСГТК
на ВКС/ . Следва да се посочи, че по делото не е установено, към момента на
това надплащане да е имало изявление от ищеца по чл. 76 от ЗЗД кои нейни
задължения да се погасят, поради което и на това допълнително основание
съдът приема, че горепосочените оплакванията на въззивника-ищец са
неоснователни. Към горното следва да се добави че възприемайки обратен
подход то действително би се постигнало до заобикаляне на направеното от
ответника по исковете възражение за погасяване на задълженията по давност
за връщане на платените суми в периода до 22.08.2011г. По тези съображения
съдът приема, че не следва да кредитира заключението по счетоводната
експертиза по т. 9 и 9а, каквото е искането на ищеца, защото същите са
изчисления по указания от ищеца начин , основан на доводите му, които
20
съдът прие за неоснователни. Съдът приема че за определяне на размера на
дължимите от банката на ищеца суми за процесния период следва да съобрази
изчисленията, направени в т. 3а от заключението. Изчисленията по т. 3а от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза установяват размер на
всички надплатени по договора суми за процесния период от 22.08.2011г. до
31.05.2016г. , при съобразяване на валидно уговорените между страните
лихвени проценти от 6,75% до анекс№1/2010г. и от 6,78% за периода след
това, като се съобразят направените плащания по договора и реално
дължимите при тези лихвени проценти суми. Неправилно районният съд е
съобразил само изчисленията на вещото лице по поставената от ответника
задача за разлика между лихви от 6,78% и 8,88%. При отговора на този
въпрос вещото лице само е изчислило каква е разликата като е посочило че
това е сумата от 10321,48лв. , но по тази задача вещото лице не е следвало да
съобрази какви са платените за този период суми от ищеца по договора за
кредит. Затова съдът приема, че отговора на вещото лице по задача на
ответника не съответства на сумите, които ищецът е надплатил по договора
за процесния период. При така установеното съдът приема за установено по
делото че надплатените от ищеца суми по договора за кредит за процесния
период от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. са общо 12 789,97лв., от които
11071,40лв. възнаградителна лихва; 1694,47лв. главница и 24,10лв.
такси.
При така възприето съдът приема, че решението на СРС в частта в която е
отхвърли иска за надплатена главница от 1694,47лв., за надплатена такса
от 24,10лв., за надплатена възнаградителна лихва от 2468,49лв. е
неправилно и следва да се отмени, като следва да се постанови друго с което
исковете за тези суми следва да бъдат уважени.
В останалата обжалвана част решението на СРС е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба:
Съдът приема, че жалбата е допустима и основателна. Неправилно
районният съд е приел, че възражението за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение от ищеца е основателно и следва да се намали. В
случая производството е с цена на исковете от общо 20 000лв., пред СРС са
проведени 5 съдебни заседания, събирани са множество писмени
доказателства, прието е заключение по счетоводна експертиза с множество
задачи, по делото са направени множество възражения , няма безспорни
факти освен подписването на договора и анекса и плащането на сумите, но
дори валидността на съглашенията по договора и по анекса са спорни в
отделни техни клаузи. При така установеното съдът приема, че делото се
отличава със сложност, която не предполага извод, че уговорен от ищеца
адвокатски хонорар от 2500лв.е прекомерен. С оглед гореизложеното съдът
приема че частната жалба е основателна и следва да се уважи, като
присъденото то СРС възнаграждение за адвокат на ищеца следва да се
21
увеличи на 1290,25лв., тоест със сумата от 552,23лв.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски
следва да се постави в тежест на страните съобразно уважената част от
исковете, като решението на СРС в частта в която в тежест на ищеца са
поставени разноски от 226,07лв. следва да се отмени. На ищеца за
производство пред СРС следва да се присъдят разноски от общо 1431,37лв.,
която сума е определена от съда при съобразяване изхода на делото по
исковете и по частната жалба, тоест в тази сума е включена сумата от
552,23лв., с която съдът прие, че следва да се увеличи възнаграждението за
адвокат, което да с присъди като разноски на ищеца за производство пред
СРС. В тази сума са включени и припадащите се разноски за държавна такса
и за възнаграждение за вещо лице, направени пред СРС.
За производство пред СГС на въззивника-ответник по исковете не му се
следват разноски за държавна такса, защото неговата въззивна жалба е
отхвърлена.
За производство пред СГС на въззивника ищец се следват разноски от
15лв. за държавна такса по частната жалба и разноски за държавна такса по
въззивната жалба в размер на 83,74лв.
За производство пред СГС на въззивника-ответник по исковете следва да
се присъди възнаграждение за един адвокат в размер на 269,11лв.
Основателно е възражението на ищеца, че в негова тежест може да се
поставят разноски само за един адвокат на ответника по исковете и не следва
да се присъждат такива и за втория ангажиран от ответника по сковете
адвокат.
За производство пред СГС на въззивника – ищец следва да се присъдят
разноски за възнаграждение за адвокат в размер на 478,76лв.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 75382/23.04.2020г. и Определение №
20171469/12.08.2021г. поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Определение
№ 20053773/18.08.2022г.по гр.д. № 47455 по описа за 2016г. на Софийски
районен съд, 49-ти състав в частта, с която са отхвърлени исковете на М. Д.
Ч., ЕГН ********** срещу У.К.Б.“ АД , ЕИК ******* за заплащане на
основание на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД на сумата от
1694,47лв., представляваща платена без основание за периода от 22.08.2011г.
до 31.05.2016г. като главница по договор за кредит № 54/31.05.2006г.,
изменен с анекс № 1/25.08.2010г.; сумата от 2468,49лв. представляващи
платена без основание за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г като
възнаградителна лихва по договор за кредит № 54/31.05.2006г., изменен с
22
анекс № 1/25.08.2010г., сумата от 24,10лв., представляващи платена без
основание за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г като комисионна за
такса управление по договор за кредит № 54/31.05.2006г., изменен с анекс №
1/25.08.2010г., както и в частта, с която М. Д. Ч., ЕГН ********** е осъдена
да заплати на „У.К.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание на чл. 78, ал.3 от ГПК
съдебни разноски от 226,07лв., и е отхвърлена молба на М. Ч. за
изменение на решението в частта за присъдените в нейна полза разноски
за възнаграждение за адвокат и вместо това постановява
ОСЪЖДА „У.К.Б.“ АД , ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, пл******* и съдебен адрес: адв. С. и гр. София, ул.
„******* е осъдено да заплати на М. Д. Ч., ЕГН ********** с адрес: гр.
София, ул. „************** и съдебен адрес: адв. А., гр. Елин пелин, ул.
******* на основание на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД на
сумата от 1694,47лв. /хиляда шестстотин деветдесет и четири лева и
0,47лв./, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба -
22.08.2016г., до изплащането й, представляваща платена без основание за
периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г. като главница по договор за кредит №
54/31.05.2006г., изменен с анекс № 1/25.08.2010г.; сумата от 2468,49лв. /две
хиляди четиристотин шестдесет и осем лева и 0,49лв./, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 22.08.2016г., до изплащането й,
представляващи платена без основание за периода от 22.08.2011г. до
31.05.2016г като възнаградителна лихва по договор за кредит №
54/31.05.2006г., изменен с анекс № 1/25.08.2010г., сумата от 24,10лв.
/двадесет и четири лева и 0,10лв/, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба - 22.08.2016г., до изплащането й, представляващи платена без
основание за периода от 22.08.2011г. до 31.05.2016г като комисионна за
такса управление по договор за кредит № 54/31.05.2006г., изменен с анекс №
1/25.08.2010г; на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от общо 2008,87лв.
/две хиляди и осем лева и 0,87лв/, представляващи съдебни разноски за
производство пред СРС и СГС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75382/23.04.2020г. по гр.д. № 47455 по
описа за 2016г. на Софийски районен съд, 49-ти състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА М. Д. Ч., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ул.
„************** и съдебен адрес: адв. А., гр. Елин пелин, ул. ******* да
заплати на У.К.Б.“ АД , ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, пл******* и съдебен адрес: адв. С. и гр. София, ул. „******* на
основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 269,11лв. /двеста шестдесет и
девет лева и 0,11лв/, представляващи съдебни разноски за производство пред
СГС.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщението до страните при условията на чл. 280 от
ГПК.
23
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24