№ 131
гр. К., 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и
втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
при участието на секретаря Славея Д. Топалова
като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело
№ 20225100500110 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 55/07.03.2022 г., постановено по гр.д. № 674/2021 г., М. районен съд на
основание чл.144 от СК е осъдил Р.М.А., с ЕГН ********** от с.Ч., общ.К., да заплаща на
дъщеря си Н.Р.А. от с.с. ,с ЕГН **********, месечна издръжка в размер на 500 лева, считано
от подаване на исковата молба - 29.12.2021 г. до настъпване на основания за нейното
изменяне или прекратяване-приключване на обучението й във висше учебно заведение или
навършване на 25 годишна възраст на ищеца, ведно със законната лихва за всяка просрочена
вноска до окончателното заплащане на сумата. Съдът е осъдил на основание чл.149, във вр.
с чл.144 от СК бащата Р.М.А. да заплати на дъщеря си Н.Р.А. сумата в размер по 500 лв.-
дължима издръжка за периода 29.12.2020 г. до 28.12.2021г., вкл., или общо сумата в размер
на 6 000 лв. Първоинстанционният съд е осъдил ответника Р.М.А. да заплати на ищцата
Н.Р.А. и сумата от 800 лв., съставляваща възнаграждение за един адвокат, а по сметка на
МРС и сумата в размер на 720 лв. –държавна такса върху уважения размер на присъдената
издръжка и сумата в размер на 720 лв. –държавна такса по иска за присъдена издръжка за
минало време. С влязло в сила, като необжалвано в производството Определение
№120/30.03.22 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, М. районен съд е допуснал
изменение на решението в частта му за разноските, като е приел, че дължимата се държавна
такса по иска за присъдена издръжка за минало време вместо 720 лв., следва да се чете 420
лв. С обжалваното решение е допуснато и предварителното изпълнение в частта му относно
присъдената издръжка.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът-въззивник Р.М.А.,
1
който го обжалва чрез своя процесуален представител, като необосновано и като
неправилно- постановено в противоречие с материалния закон. В жалбата се твърди, че
порочността на обжалваното решение се дължи на формираните от първоинстанционния съд
немотивирани и необосновани изводи за платежоспособността на ответника-баща и за
материалните нужди на ищеца –пълнолетно дете, водещи до определяне на неправилен
размер на месечната издръжка и на дължимата издръжка за минало време. Излагат се
съображения, че ответникът няма доходи в България, че живее в Нидерландия, че е болен и
се ползвал от тамошната здравно –осигурителната система, както и че въпреки че не работи
редовно в тази страна, отделял средства за подаръци и издръжка на детето си. Изтъква се и,
че ищцата освен две платени семестриални такси и незначителни разходи за ток и вода, не
доказала в производството извършването на съществени материални разходи, поради което
съдът неправилно определил размера на дължимата й се издръжка, вкл. и на издръжката за
минало време, която определил и в нарушение на закона. Изложени са и изрични довод, че
съдът неправилно определил, че издръжка следва да дължи само бащата, освобождавайки
по този начин майката от даване на издръжка, както и че бащата заплатил месечна издръжка
на дъщеря си в размер на 75 лв. за период до 30.06.2022 г. Иска се да бъде постановено
решение, с което да бъде отменено изцяло първоинстанционното решение, вместо което да
бъде решен спора по същество, като бъде отменена присъдената ежемесечна издръжка в
размер на 500 лв. и присъдената издръжка за минало време в размер на 6 000 лв., или да
бъде намален размера на присъдената ежемесечна издръжка под минималния законов
размер. Претендира се присъждане на разноски под формата на платени ДТ и адвокатско
възнаграждение.
Въпреки дадената възможност, в срока по чл. 263 от ГПК, по делото не е депозиран
отговор от въззиваемата Н.Р.А..
В съдебно заседание, въззивникът А. чрез процесуалния си представител, вече не
оспорва обстоятелството, че той, като баща дължи издръжка на дъщеря си и че същата, като
пълнолетна, но учаща се следва да получи такава, и изменя искането си, като моли само да
бъде намален размера на присъдената месечна издръжка до минималния законов минимум
и да бъде отменена издръжката, присъдена за минало време.Претендира присъждане на
разноски и за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание, въззиваемата А. чрез процесуалния си представител, оспорва
въззивната жалба. Не претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:
Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално
допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.
Пред компетентния М. районен съд са предявени искове с правно основание чл. 144 от
СК и чл.149, във вр. с чл.144 от СК за заплащане на издръжка на навършило пълнолетие дете
в размер на 500 лв. месечно, вкл. и издръжка за минало време за периода от 29.12.2020 г. до
предявяване на исковата молба - 29.12.2021 г.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
ограничава проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част
и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/.
В този смисъл настоящият съд намира първоинстанционното решение за валидно и
допустимо, и при постановяването на което не са били нарушени императивни норми на
материалния закон. А в аспекта на установената рамка на въззивното произнасяне, очертано
от депозираната въззивна жалба и при съблюдаване и на направеното в откритото съдебно
заседание изменение, се установява като безспорно в производството, че въззиваемата
Н.Р.А. е дъщеря на въззивника Р.М.А. /Удостоверение за раждане от 29.01.07г., издадено въз
основа на Акт за раждане № 0336/26.11.2000 г. на Община М./, че същата е пълнолетна, на
навършени към момента на постановяване на настоящия съдебен акт 21 години, която е и в
редовна форма на обучение по образователно-квалификационна степен – бакалавър по
специалност „Предучилищна педагогика с чужд език /ПУПЧЕ/ “ в П. университет „П.Х.“,
Филиал „Л.К.“ –К. /Уверение № 232/15.11.2021 г./, и за което й обучение ищцата е
представила вносни бележки от 21.09.2021 г. за заплатени семестриални такси и такса с
библиотека в размер на 2 Х 250 лв.
За да постанови съдебния си акт, решаващият съд е приел, че ищцата Н. не може да се
издържа сама, защото до завършване на бакалавърската си степен няма възможност да
работи и не реализира доходи от труд, а няма и имущество, от което да генерира достатъчни
за издръжката си приходи, и че доходът й се свежда до това, което й осигурява нейната
майка. Така направения извод настоящата инстанция намира за правилен, а и за безспорен в
производството.
Изхождайки от правната норма на чл.144 от СК и от наложилата се съдебна практика,
обективирана и в Решение № 170/ 24.07.2013 г., постановено по гр. д. № 1339/2012 г. на III
г. о., ГК на ВКС, съдът приема, че кумулативните предпоставки за определяне на издръжка
на пълнолетно дете са: пълнолетните деца да учат редовно в средни и висши учебни
заведения, за предвидения срок на обучение, до навършване на двадесетгодишна възраст
при обучение в средно и на двадесет и пет годишна възраст при обучение във висше учебно
заведение; същите да не могат да се издържат от доходите си или от използване на
имуществото си; и родителите да могат да дават издръжка без особени затруднения, като
последното означава, че родителят трябва да притежава средства над собствената си
необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и
за издръжка на пълнолетното си учащо дете. Преценката за това е винаги конкретна и зависи
от имуществото, от доходите, квалификацията, семейното положение, здравословното
състояние и начина на живот на задълженото лице.
Както вече беше посочено относно правилността на атакуваното решение, настоящата
инстанция е ограничена от релевираното във въззината жалба. В този смисъл, основните
въпроси в настоящото въззивното производство се свеждат до това: 1.дали даващият
3
издръжката – родител, от когото тя се търси, в казуса - бащата, има възможност без особени
затруднения да я заплаща на безспорно пълнолетната си дъщеря, не навършила 25-годишна
възраст и продължаваща да учи редовно във висше учебно заведение; и 2. В нарушение на
законова норма ли е определена в производството издръжката за минало време. Като
отговор на така поставените въпроси въззивникът Р.А. в производството твърди, че без
особени затруднения може да плаща издръжка до минималния законов размер. Такъв
минимален праг за издръжка на пълнолетно дете в закона не е определен. СК е определил
минимален праг за задължителната издръжка, давана на непълнолетно дете, който към
настоящия момент е в размер на 177.50 лв.
Въззивният съд обаче намира, че ищецът без особени затруднения може да заплаща
издръжка в по-висок от този размер. И това е така, защото от събраните в производството
доказателства-писмени, вкл. и представените платежни нареждания, и гласни такива-
свидетелските показания на разпитаните пред решаващия съд свидетели К., В. и А., и
особено тези на св. П., се установява, че Н. е единствена дъщеря на Р.А., че тя живее в
обзаведено жилище, находящо се в гр.К., кв.“В.“, собственост на майка й и че нейните
основни средства за текуща издръжка също са давани от майката; че бащата повече от
двадесет години живее в Холандия, че работи в строителството, че при връщанията си в
България демонстрира висок стандарт на живот- поддържа две собствени МПС, посещава
заведения и плаща високи сметки, предоставя финансови средства и на близките си; че
винаги когато се е налагало да бъде подпомогната Н. баща й се отзовавал - превеждал по
банков път за период от 01.01.2020 г. до 30.06.2022 г. месечно по 75 лв., давал и пари на
ръка, и под формата на подаръци- лаптоп, телефон, скрин/бюро и стол за компютър, кола,
както и че Н. била на гости при баща си три пъти, като разходите й по пътуванията поемал
бащата.
С оглед изложеното, направеният във възивната жалба изричен довод, че решаващият
съд неправилно освободил майката от заплащане на издръжка, като осъдил такава да дава
само бащата, настоящата инстанция намира за неоснователен. Следва изрично да се посочи,
че майката чрез предоставянето за ползване от Н. на собственото й обзаведено жилище,
находящо се в града, където детето учи редовно, всъщност спестява на пълнолетното дете
месечни разходи в размер на средната за града от около 300 лв. наемна цена, както и че
същата осигурява и основните средства за текущата издръжка на ищцата.
Или, казано в обобщение по първия основен в производството въпрос, при установените
обстоятелства, че бащата е в работоспособна възраст, от двадесет години живее в
Нидерландия и работи в строителството, че е в добро здраве /при отсъствие на
доказателства за констатирано заболяване, въпреки направените твърдения в този смисъл/,
че понастоящем е необременен със задължения за издръжка към трети лица /въззиваемата е
негово единствено дете/, че определено има финансови възможности, които демонстрира
при връщанията си в страната, и защото за него не е било проблем да дава поисканите му от
детето в брой и/или под формата на подаръци парични средства, както и по свое желание да
извършва периодични плащания към детето, съдът намира, че същият без особени
4
затруднения може да дава издръжка на единственото си дете в определения от решаващия
съд размер от 500 лв.
Следва изрично да се посочи и, че неоснователен се явява и изрично формулираният във
въззивната жалба довод, че уважаването на иска с правно основание чл.149, във вр. с чл.144
от СК, е в нарушение на законова норма. И това е така, защото правото да се търси и
присъжда издръжка за минало време, определено се обуславя от цитираните вече правни
норми, а предпоставките за уважаването му са същите, които обосновават и основателност
на уважения иск по чл.144 от СК- и към онзи момент ищцата е била пълнолетна, но не
навършила 25-годишна възраст, и учаща се редовно във висше учебно заведение. А по
отношение на многократно претендираните като плетени месечни средства от 75 лв.,
доколкото за бащата не е съществувало към онзи момент присъдено задължение да ги
плаща, то те се явяват платени в доброволно изпълнение на негов нравствен дълг.
В този смисъл обжалваното първоинстанционно решение като правилно, следва да бъде
потвърдено.
И при този изход на делото, не се следва присъждане на разноски на въззиваемата, тъй
като такива от нея не се търсят в производството.
Водим от горното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 55/07.03.2022 г., постановено по гр.д. № 674/2021г. по
описа на М.я районен съд.
Въззивното решение на основание чл.280, ал.3, т.2, предл.1 от ГПК, не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5