Р Е
Ш Е Н
И Е № 260128
гр. Пловдив, 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение, в открито заседание на
осемнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ЗАХОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛА ЕВСТАТИЕВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
при съдебен секретар ЗЛАТКА ЧОБАНОВА, след като разгледа докладваното
от съдия Евстатиева ВНЧХД № 249 /2021г. по описа на ПдОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
Въззивното производство е образувано по жалба на повереника на частния тъжител З.Д.Д.
чрез повереника й на първоинстанционното
производство адв.Д. против Присъда от 05.11.2020г., постановена по НЧХД № 6843
/ 2019г. по описа на Пловдивски районен съд. С присъдата РС Пловдив е признал подс.П.И.П. за невинна и я е оправдал да е извършила
престъпление по чл.148 ал.1 вр.ч.146 от НК. Съдът е
отхвърлил предявения граждански иск от
2000 лева, осъдил е тъж.Д. да заплати на подсъдимата
П. направените от нея разноски в производството.
В жалбата се прави оплакване за
незаконосъобразност, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост
при оценка на доказателствените източници. Иска се въззивният съд да отмени присъдата и да постанови нова – осъдителна, както и да
уважи изцяло предявеният граждански иск.
В съдебно заседание пред въззивния
съд частния тъжител не се явява, редовно призована, не се явява и неин
представител.
Въззивната жалба се оспорва от подсъдимата и нейния
защитник адв.Т.И., които изразяват становище за нейната неоснователност.
Претендират заплащането на разноски, които са сторили на въззивното
производство. В последната си дума подсъдимата желае въззивният
съд да потвърди обжалваната присъда.
Пловдивският окръжен съд след като провери
изцяло правилността на присъдата съгласно чл.314 от НПК и като взе предвид
становищата на страните, намира за установено следното:
От събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е намерил за установена следната
фактическа обстановка, която се възприема изцяло от настоящия съд:
Частната
тъжителка З.Д. притежавала магазин за дрехи, находящ
се в центъра на *, обл. Пловдив. На 18.07.2019 г.,
вечерта, свидетелката ** се намирала пред магазина на тъжителката Д., като
последната й предложила да я закара до нейния дом, който се намира срещу дома
на подсъдимата П.. Тъжителката Д. спряла колата пред къщата на свид.* и видяла, че подс.П. е в
двора на своята къща, заедно със своето дете. Тъж.Д.,
като видяла подсъдмата П., се ядосала и казала: „Ей
сега ще й кажа!". Свидетелката * я
попитала какво ще й казва и дали се е случило нещо, но Д. тръгнала да излиза от
колата. * я помолила да се успокои и тогава да каже на подсъдимата каквото
иска. Тъжителката не уважила молбата на свидетелката и се отправила към дома на
подсъдимата П., като започнала да я обижда. Подсъдимата я попитала как така
идва в дома й и я обижда и й казала „аз не съм такава, ти си такава”. Тогава те
се хванали за косите и започнали да се удрят по тялото. През това време свид.З. се опитвала да ги разтърве, а виковете им привлекли
и свид.*, която се отзовала веднага на мястото на
инцидента. Детето на подсъдимата се разплакало
и тогава свид.*, съпруг на подсъдимата, излезнал от къщата. Той хванал тъж.Д.
за ръката и я извел от двора. Свид.* видяла паднал
златен синджир, вдигнала го и го оставила в автомобила на тъж.Д..
След това последната отишла в Отделение по съдебна медицина, където й било
издадено СМУ № 834/2019г. Тя подала тъжба с оплакване за извършено престъпление
по чл.130 ал.1 от НК срещу подсъдимата и нейния съпруг и било образувано НЧХД №
4669/2019г. по описа на ПРС.
Описаната фактическа обстановка, съдът е
установил след анализ на гласните доказателствени
средства, изводими от показанията на разпитаните на първоинстанционното
производство свидетели, както и от обясненията на самата подсъдима и
приложените писмени доказателства, които е анализирал поотделно и в съвкупност
при спазване на принципите по чл.13 и чл.14 от НПК и с оглед предмета на
доказване по чл.102 от НПК.
Първият съд е кредитирал при
постановяване на съдебния си акт показанията на свидетелите ***, както и обясненията на подсъдимата П.. Приел е, че несъмнено
се е установило, че между частната тъжителка и подсъдимата е възникнал конфликт
на 18.07.2019 г. в дома на последната. Заключил е, че обясненията на
подсъдимата П. отразяват реално възникналата ситуация, които са в унисон и
фактическо непротиворечие с показанията на свидетелите очевидци на
инцидента ** и **, като последните две
са безпристрастни свидетели на случилото се. И двете не са чули обидни изрази и
думи отправени от подсъдимата към тъж.З.Д..
Тези изводи на контролирания съд са обосновани и законосъобразни.
Свид.*, макар и леля на тъжителката добросъвестно разказва за
началото, развоя и приключването на свадата между страните, като заявява, че
тъжителката сама агресивно се е насочила към подсъдимата, като последната не я
и обиждала, но се стигнало до физическа разправа, за която се е развило друго
наказателно производство. В същия смисъл са и показанията на другия
безпристрастен свидетел очевидец – свид. *. Макар и в
края на инцидента, той е бил възприет и от свид.*, за
когото, въпреки че е съпруг на подсъдимата, районният съд е изложил подробно и
задълбочено становището си защо дава вяра и на неговите показания. Те са в съотвествие с изложеното от свидетелите * и * и ведно с тях
и обясненията на подсъдимата, водят до формиране на гореизложената фактическа
обстановка. И четиримата непротиворечиво
дават сведения пред съда, че други лица на конфликта не са присъствали в който
и да е момент от неговото развитие. Също така, никой от тях не е чул обидни
изрази от страна на подсъдимата към тъж.Д.. Обстойно
и аргументирано проверяваният съд е
отхвърлил твърденията на свидетелите *** да отразяват действително събитията по
инкриминираното деяние, с които мотиви настоящият съд е напълно съгласен и не е
нужно преповтарянето им. Правилно ПРС е
приел, че на инцидента не е имало други очевидци и е отхвърлил твърдението в
противната насока от свидетелите на частното обвинение ** и **. Описваният от
тях цветущ инцидент логически предпоставя намесата им
за потущаването му с участието на тяхната близка,
която твърдят, че е пострадала, а не тайното и никому неизвестно „наблюдение“.
Същевременно инкриминираното място в двора на подсъдимата предполата
добра видимост на открито, през деня и през лятото, като неясно как * и *
останали „невидими” за всички останали присъстващи лица. Същото се отнася и за свид.*, която е свекърва на тъжителката и голословно
заявява факти, в подкрепа на частното обвинение, неподкрепени от други доказателствени източници. Свид.
**, съпруг на тъжителката не е
присъствал на конфликта и аргументирано разказаното от него по данни от друго
лице, не е кредитирано от първоинстанционният съд,
тъй като не отразява лични възприятия от
значение за предмета на делото. А в противната насока са налице гласните доказателствени средства от разпитите на лица,
непосредствено присъствали на деянието.
Първият съд е ползвал приложените писмени доказателства като удостоверяващи
наличието на други производства от частен характер, в които участват настоящите
страни, както и СМУ, доколкото е приел, че при въникнала
свада е имало физическо съприкоснование, но от тях не
се установяват пряко подлежащите на доказване обидни думи и изрази, възведени в
частната тъжба.
Като резултат законосъобразно РС Пловдив е
приел, че съгласно чл. 304 от НПК не е установено по несъмнен начин на
18.07.2019 г. в с. Йоаким Груево, обл. Пловдив,
подсъдимата П.П. публично да е казала нещо унизително
за честта и достойнството на З.Д., в нейно присъствие, а именно: „***”,
„манипулатори”, „лъжци”, „***, *** в селото са те ***”, „пропаднала”, което да
е престъпление по чл. 148 ал.1 т.1, вр.
чл. 146 ал.1 НК. Правилно подсъдимата е оправдана.
Вследствие оневиняването на подсъдимата П.
първият съд обосновано е отхвърлил предявеният граждански иск, който се
претендира на деликтно основание, което е недоказано
в настоящия процес, и е възложил
разноските при постановяване на проверявания съдебен акт в ущърб на частния
тъжител З.Д. .
Пред въззивния съд се
направи искане от защитника на подсъдимата за присъждане на направените от
последната разноски пред ПдОС и се представи Договор
за правна защита от 18.03.2021г., подписан от защитника и неговия клиент -
подсъдимата. В същия е отразено, че подс.П.П. е заплатила на адв.
Т.И. сума в размер на 600 лева за процесуално представителство пред въззивния съд по ВНЧХД № 249/2021г., изплатена изцяло в
брой в момента на подписване на договора за процесуално представителство.
Съгласно т.1 от ТР № 6/2012 ОТ 06.11.2013г. на ВКС – ОСГТК, което е задължително за органите на съдебната и
изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички
органи, които издават административни актове
/чл.130 ал.2 от ЗСВ/: „Съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страна е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой,
то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е
достатъчно и има характера на разписка“. В
случая така отразеното заплащане в брой
на адвокатското възнаграждение в договора за правна защита, представен от
адв.И., има характер на разписка. Налице
са всички необходими реквизити за удостоверяване на визирания разход, направен
от подсъдимата за настоящото производство – дата, основание, размер на
заплатената сума, начин на плащането /в брой/, платец и получател. При това
положение не е необходимо представяне по
делото на друг разходооправдателен документ, какъвто
би бил необходим при внасяне на сумата по банков път. Същевременно възнаграждението не е прекомерно, тъй
като чл. 13 ал. 1 т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към датата на реално
предоставената правна помощ пред възззивния съд,
минималното адвокатско възнаграждение съгласно наказуемостта на престъплението
е 400 /четиристотин/ лв. С оглед
разпоредбата на чл.190 ал.1 от НПК следва тъж.Д. да
бъде осъдена да заплати направените разноски на подсъдимата за настоящата фаза
на процеса.
Воден от горното и на основание чл. 334 т.6 вр. чл.338 от НПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда от 05.11.2020г., постановена по НЧХД № 6843/2019г. по описа на Районен съд –
гр.Пловдив.
ОСЪЖДА частния тъжител З.Д.Д. ЕГН ********** да заплати на подсъдимата П.И.П. сумата от 600 (шестстотин) лева за
процесуално представителство на въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Елена Захова:
Не съм съгласна с мотивите на мнозинството на състава
относно присъдените в тежест на подсъдимата разноски за адвокатско представителство в двете съдебни
инстанции.
Считам, че те
не са доказани по изискуемия от закона начин.
В практиката на ЕСПЧ, включително и по дела по жалби
срещу България за нарушения по ЕКПЧОС (решение от 18.01.2005 г. по
делото Тодоров срещу България, решение от 29.03.2006 г. по делото Скордино срещу Италия, решение от 10.03.2015 г. по делото на
Халил Адем Хасан срещу България и други), Съдът е постановил, че
"правилата за разноските следва да избягват налагането на прекомерен товар
върху страните", че те "не следва да съставляват неразумно
ограничение на правото на достъп до съд", че "разходи и разноски се
възстановяват само дотолкова доколкото е доказано, че те са били действително
направени и необходими и са били разумни по размер".
Това становище на ЕСПЧ е намерило отражение във
вътрешното ни законодателство в чл. 78, ал. 5 от ГПК, в чл. 143
и 144 от АПК,
в чл. 161, ал. 1
и 2 от ДОПК,
очертаващи правомощията на съда при преценката му за дължимост
и/или прекомерност на възнаграждението на адвокат с или без оглед на
действителната фактическа и правна сложност на делото за присъждането му в
по-нисък размер от договореното между страните по договора за правна помощ. В НПК няма разпоредби в тази
насока, но от съществено значение е съдебната практика на ОСГК и ОСТК на ВКС и
на ОСК на ВАС във връзка с приложението на горепосочените норми при преценката
на съда за дължимост и/или прекомерност на заявените
за възстановяване разноски, в частност на адвокатско възнаграждение (освен
горепосочените ТР на ВКС и ВАС и определения № 115/05.03.2014 г.
по ч. гр. д. № 2265/2013 г. - I г. о. на ВКС; № 303/10.01.2014 г. по адм. д. № 16640/2013 г. - VI о. на ВАС; № 16238/09.12.2011 г. по адм. д. № 6924/2011 г. - 5-чл. с. на ВАС). В тях
изрично е уточнено, че "отговорността за разноски има обезщетителен
характер, като има за цел и недопускане на неоснователно обогатяване" на страната,
поискала тяхното възстановяване.
В случая считам, че е недоказано присъдените в тежест
на подсъдимата разноски да са
„действително направени“.
Съгласно чл. 36, ал. 1 от
ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Конкретният
размер на възнаграждението трябва да бъде справедлив и обоснован и не по-нисък
от предвидения размер, посочен в Наредба № 1 на Висшия адвокатски
съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Конкретният размер на възнаграждението се определя в сключен в писмена форма
договор между клиента и адвоката.
От прегледа на относимата
нормативна уредба се установява, че не съществува легално утвърден образец на
договор за правна помощ и съдействие. Основните характеристики на договора за
процесуално представителство по дела го определят като договор за поръчка. В
отклонение на общото правило на чл. 286 ЗЗД,
съгласно което възнаграждение за извършване на поръчка се дължи само когато е
уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с
адвокат, се дължи винаги (чл. 36, ал. 1 от
ЗА).
През годините Висшият адвокатски съвет е утвърдил
еднотипни варианти на бланки за договор за правна помощ и съдействие, поставени
в прономеровани кочани, с индигирани
копия със серия и пореден номер, от които оригиналът се връчва на клиента,
второто копие се прилага по делото, а третото остава в кочана и се пази пет
години. Те имат препоръчителен характер и се ползват масово от всички
адвокатски колегии в страната. Освен улесняването на страните по договора -
клиент и адвокат, тези кочани са изключително важни за осчетоводяване на
приходите, които адвокатите получават от уговорените възнаграждения и
определяне на данъчните основи за облагане на техните доходи, което, от друга
страна, е гаранция, че уговореното възнаграждение действително е получено в
брой, без да е необходим друг нарочен документ, удостоверяващ извършеното
плащане - разписка, платежно нареждане и др.
Според задължителните указания в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по ТД №
6/2012 г. на ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат тогава, когато страната го е заплатила и е доказала реалното му
заплащане на процесуалния си представител, в зависимост от уговорения в
договора за правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по банков
път. Заплащането се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия
договор, който има характер на разписка, или с представяне на доказателства за
извършен банков превод. Договорът за правна помощ и съдействие е първичен
счетоводен документ и следва да съдържа изискваните от закона реквизити. В
случая представените по делото договори за правна помощ не съдържат
задължителните реквизити на чл. 6, ал. 1 от
ЗСч за първичен счетоводен документ, а за липсващата част от изискуемата информация по чл. 6, ал. 1
и ал. 3 от ЗСч
не са налице документи, които я
удостоверяват (чл. 6, ал. 5 от
ЗСч). В посочения смисъл са и
№ Решение № 175 от 26.01.2017 г.
на ВКС по н. д. № 783/2016 г., III н. о, Решение № 249 от 06.02.2017 г. на ВКС
по н. д. № 7982/2016 г., III н. о., Решение № 220 от 10.01.2016 г. на ВКС по н.
д. № 764/2016 г., I н. о.
Допълнителен аргумент, че представеният договор за
правна помощ пред ПдРС, съдържащ твърдение за
заплащане „ в брой“ на претендираните разноски не
установява действително направен от подсъдимата разход, е времето на
съставянето му. Първоначално по делото е било приложено само пълномощно
(заверено от адвоката копие) от подс. П.П. спрямо адв. Т.П.И., с дата „ 16.12.2019 г.“ (
л. 33 съд. дело ПдРС). Твърдения за платени суми в
него не се съдържат. Договор не е представен към онзи момент. В последното
проведено по делото с.з.- на 05.11.2020 г.,
е представен в оригинал договор за правна помощ , с предмет
процесуално представителство, с дата на
договора „12.09.2020 г.“, в който се твърди
при подписването му да е платено „ в брой“ адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лв. ( л. 91 съд. дело ПдРС). Т.е. до сочената в договора дата адвокатът
или е предоставял на подсъдимата безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38 ал. 1 от ЗА ( за
което също би следвало да има съставен договор), заплащането на която съобр. ал. 2 от с.т. е по друг ред, или договорът е
съставен преди датата на последното съдебно заседание, единствено с цел
привидно да създаде задължение за насрещната страна, при което не отговаря на
изискванията за първичен счетоводен документ наред с посоченото по- горе и тъй
като не касае действително плащане.
Считам, че е налице втората хипотеза.
По същите
съображения намирам, че не са доказани и „направени“ от подсъдимата разноски за
адвокатско представителство пред въззивната
инстанция.
Присъдените в полза на подсъдимата разноски се явяват
и извън установеното съобр. практиката на ЕСПЧ
изискване да са „необходими и разумни по размер“. Несъмнено е, че подсъдимата
има право на адвокатска защита, което включва задължение за нея защитникът да получи възнаграждение не по-
ниско от предвиденото в съответната Наредба.
Съобр. чл. 13 ал. 1 т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към датата на реално
предоставената съобразно приложеното пълномощно правна помощ, минималното
адвокатско възнаграждение съобразно наказуемостта на престъплението е 250 лв. С
оглед наличието и на приет за съвместно разглеждане граждански иск в размер на 2000 лв., съобр.
чл. 8 ал. 2 т. 2 от Наредбата (към същия
момент) размерът на адв. възнаграждение е 370 лв. Отговорността за разноските,
като вид имуществена отговорност за изгубилата страна, има обезщетителен
характер, с преследвана цел и недопускане на неоснователно обогатяване. Обемът на делото, участието на защитника в проведените съдебни заседания за изясняване
на фактическите обстоятелства, поставените за разрешаване по делото правни
проблеми, отстояваната от него позиция по спора за крайното му разрешаване
формира извод, че сума от 1000 лв., (дори
и да беше доказана, а според мен не е ) е „неразумна като размер“ и следва съдът, като гарант за осигуряване на
реален достъп до съд, вкл. и чрез недопускане присъждането на разноски, които съставляват ограничение на
правото на достъп до съд, да ги коригира.
Присъдените в настоящето наказателно производство разноски са недоказани и не
следва да се присъждат. Ако бяха доказани, в присъдените размери са неотговарящи на правната същност и целите на тази „ обезщетителна“
за направилата ги страна отговорност.
В останалата част се солидаризирам с отразеното в
решението.
СЪДИЯ Елена Захова: