Р Е Ш Е Н И Е
Номер 119/24.04.2020 г. Година 2020 Град С.З.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД Първи Граждански състав
На 04 март Година 2020
в публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. УРУКОВ
АТАНАС
АТАНАСОВ
Секретар ТАНЯ КЕМЕРОВА
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1045 по описа за 2020 година.
Производството е
на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивната жалба на въззивницата Д.Г.З. подадена чрез адв. Г.И.
против Решение № 1731 от 09.12.2019 година, постановено по гр.д. № 3114/2019
година, по описа на PC С.З..
Във въззивната жалба са
наведени твърдения, че
първоинстанционното решение в частта му относно обезщетенията, с които са
отхвърлени исковете с основание чл.344, т.3 от КТ, във вр.чл.225, ал.1 от КТ, а
също и иска по чл.213, ал.2 от КТ е необосновано, немотивирано, неправилно,
недопустимо и житейски несправедливо. Твърди се, че правните изводи на съда са
неправилни, като са изложени подробни съображения в тази посока. Цитирана е
практика на ВКС.
Жалбоподателката моли съда да отмени
първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените от
нея искове по чл.344, ал.1, т.3 във
връзка с чл.225, ал.1 от КТ до размера на претендираната сума – 1680 лева,
както и иска и по чл.213, ал.2, изр.2 от КТ до размера на претендираната от нея
сума – 165,49 лева, като неправилно и необосновано и вместо него да постанови
друго, с което да осъди „Ф.К.Б.“ ЕООД, гр.С.З., ЕИК **** да и заплати сумата от
общо 1845,45 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа и
недопускане до работа, ведно със законната лихва от датата на представяне на
иск пред първа инстанция до окончателното и изплащане. Претендира и направените
разноски по делото съгласно чл.78 от ГПК, а именно адвокатски хонорар пред
двете съдебни инстанции в размер на 1200 лева.
В отговора си по чл.263, ал.1 ГПК
другата страна С.К.С.,
Управител на „Ф.К.Б.“ ЕООД, чрез
процесуалния си представител адв.Н.В. ***,
взема становище, че във
въззивната жалба са изложени неверни твърдения, направени са неправилни изводи,
изопачени са доказани в първа инстанция факти и е направен опит за превратен
анализ на доказателствата.
Според въззиваемия, въззивницата
неоснователно твърди, че е държана от работодателя си „дълго време в
неведение“, до 18.09.2019г., когато е получила Заповедта за прекратяване на
договора, както и че е отказал да приключи трудовата и книжка. Изложени са
подробни съображения.
Предвид направените във въззивната жалба
доказателствени искания за приемане на трудовата книжка като доказателство, както
и за допускане до разпит в качеството на свидетел майката на въззивницата – М.Д.З.,
въззиваемият намира същите за недопустими и противоречащи на чл.266, ал.1 от ГПК.
Молят
съда да потвърди изцяло първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно.
Претендират
и направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна
инстанция в размер на 500 лева.
След
извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и
чл.261 ГПК, съдът намира въззивната жалба за допустима и редовна, поради което
същата следва да бъде разгледана по съществото си относно нейната материална
основателност.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.344, ал.1,т.1, т.2 и т.3 от КТ.
Разгледана по
съществото си въззивната жалба на жалбоподателката Д.Г. се явява неоснователна
и недоказана, поради следните съображения:
В
първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа
обстановка:
Делото е образувано по искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2
и т.3 от КТ – за отмяна на незаконно уволнение, възстановяване на преди
заеманата работа на длъжността „Работник в пералня” при ответника – „Ф.К.Б.“ ЕООД,
гр.С.З., като въззивницата Д.Г.З. оспорва Заповед под № 3/23.04.2019г.
на Управителя на ответното дружество въззиваем като незаконосъобразна – тъй
като счита, че неправилно не е допусната до работа от работодателя си и не са
налице предвидените в закона критерии за нейното уволнение. Моли да заеме
отново преди заеманата от нея длъжност „Работник в пералня”. Претендира и
заплащане на дължимото за оставане без работа обезщетение за оставане без
работа за шест месеца в размер на 1680 лева, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното
заплащане на същата, както и направените от нея по делото разноски. Претендира
и присъждането на обезщетение по чл.213, ал.2 от ГПК за незаконно недопускане
до работата й от страна на работодателя.
В срока по чл.131 от ГПК е представен писмен отговор от ответника „Ф.К.Б.“ ЕООД, в който се оспорват изцяло претенциите на въззивницата. Ответникът
моли да бъдат отхвърлени предявените искове, като твърди, че е спазил всички
законови изисквания за уволнението на въззивницата. Претендира за направените
по делото разноски.
Въззивницата е била в
трудово правоотношение с ответника – на трудов договор с № 3 от датата 05.04.2019г.
на длъжността „Работник в пералня” – Перач ръчно в ответното предприятие
работодател, сключен първоначално със срок за изпитване от 3 /три/ месеца в
полза на работодателя, преобразуван в трудов договор за неопределено време със
срок на предизвестие от 3 месеца и място на работа Офиса на фирмата в гр.С.З.. Безспорно се
установи по делото, че въззивницата е била в трудово правоотношение с ответното
дружество „Ф.К.Б.” ЕООД, гр.С.З., когато със заповед № 3/23.04.2019г. е било
прекратено трудовото й правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по
взаимно съгласие на страните.
По отношение на иска за признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна и съответно възстановяването на
предишната работа, съдът възприема следното:
При извършване проверка законността на
заповедта за уволнение е необходимо да се провери спазена ли е процедурата по
издаването й и едва след това да се пристъпи към разглеждането й по същество.
Видно
от представената и приета като доказателство по делото заповед № 3/23.04.2019г.,
трудовото правоотношение с въззивницата е било прекратено на основание чл.325,
ал.1, т.1 от КТ, като в същата като причини за прекратяването му е посочено „по
взаимно съгласие на страните”.
Според
разпоредбата на чл.325 ал.1 т.1 от КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие на страните, същото трябва да бъде изразено
писмено. Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе
отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването
му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието.
При така
установената от тази инстанция фактическа обстановка, първоинстанционният съд е
намерил, че предявеният иск за отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение и признаване на уволнението за незаконно е основателен и следва
да бъде уважен като такъв.
Правото на ищеца да бъде възстановен
на преди заеманата длъжност предпоставя признаване за незаконна заповедта за
уволнение и нейната отмяна. Предвид уважаването на иска за отмяна на заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение и признаване на уволнението за
незаконно, първоинстанционният съд е приел, че се явява основателен и иска за възстановяване на преди заеманата
работа от въззивницата. По отношение на тези обстоятелства и два иска няма
спор по делото пред настоящата инстанция, тъй като Решението на
първоинстанционният съд е влязло в законна сила в тази му част, тъй като не е
налице въззивна жалба от никоя от страните по отношение на тези искове.
Оплакванията във
въззивната жалба касаят само исковете по чл.344, ал.1, т.3 от КТ и съответно
иска по чл.213 от КТ за обезщетението за недопускане до работата.
По отношение
на иска за заплащане на обезщетение за незаконосъобразно недопускане до
работа съдът възприема следното:
Съгласно специалната
разпоредба на чл.213, ал.2, изреч.2 от КТ, това обезщетение е в
размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето
на незаконното недопускане на работа. При незаконосъобразно недопускане до
работа е налице едно и също увреждане на работника или служителя, което се
изразява в пропуснатата от него полза от получаване на възнаграждение по
трудовото правоотношение през периода от време, докато трае съответното
недопускане до работа. Поради това и обезщетението за репарирането на това
увреждане следва да е равно на размера на брутното трудово възнаграждение,
което би получавал работникът или служителят за работата на длъжността, до
която той незаконосъобразно не е допуснат през съответния период от време.
От събраните писмени и гласни
доказателства и пред двете съдебни инстанции не се установява по безспорен
начин твърдението на въззивницата за незаконосъобразно недопускане на работа.
Свидетелите са дали показания основно за нежеланието на управителя на ответното
дружество да приеме болничния лист на въззивницата и за качественото изпълнение
на служебните задължения на въззивницата, поради което съдът намира, че искът
следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Не се събраха никакви
доказателства, че жалбоподателка не е била допускана до работата си от
работодатели си-въззиваем.
По отношение на другия обективно
съединен иск - за изплащане на
обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ за времето, през което въззивницата е
останала без работа, съдът възприема следното:
Въззивният съд счита за неоснователен и
недоказан и предявения иск по чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на
обезщетение за времето, през което въззивницата е останала без работа поради
незаконното й уволнение. Съгласно чл.225, ал.1 от КТ при незаконното уволнение
работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа
поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.
По делото не са представени доказателства за оставането на въззивницата
без работа, следствие на уволнението – препис от трудова книжка и саморъчна
декларация на въззивницата за същото обстоятелство, поради което този обективно
съединен иск се явява неподкрепен със съответните доказателства, т.е.
недоказан.
Според
задължителните за всички съдилища разрешения в ТР под № 6/2014 г.
по тълк. дело с № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, оставането без работа поради
уволнението е правнорелевантен отрицателен факт, елемент от фактическия състав
на правото по чл.344,
ал.1, т.3 КТ, който може да бъде доказан, като се установи липсата на
вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца,
липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период,
регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез
установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за
оставането без работа. Горепосочените разрешения следва да намерят приложение и
по процесното правоотношение.
Въззивницата не е представила
пред първата съдебна инстанция никакви
доказателства във връзка с твърдението си, че след прекратяване на трудовото
правоотношение с ответника е останала без работа. Пред настоящата инстанция
въззивницата с въззивната си жалба на основание чл.266, ал.2 от ГПК, е направила
доказателствени искания за допускане до разпит на двама свидетели, а именно: М.Д.З.
и К.И.С., във връзка с установяването на релевантните по делото обстоятелства,
както и да се приеме като писмено доказателство по делото представената Трудова
книжка на Д.З..
По тези доказателствени искания на
жалбоподателката въззивният съд е приел с
Определението си под № 153 от датата 05.02.20202 год., че направените
доказателствени искания, а именно за допускане до разпит на двама свидетели, а
именно: М.Д.З. и К.И.С. с във връзка с установяване на релевантните по делото
обстоятелства, както и да се приеме, като писмено доказателство по делото
трудовата книжка на Д.З. са неоснователни и на основание
чл.266, ал.1 от ГПК са преклудирани, поради което следва да бъдат оставени
без уважение. Трудовата книжка е била на разположение на въззивницата и е
можело да бъде представена като доказателство още в първа инстанция по делото.
Именно поради това съдът със същото свое определение е ОСТАВИЛ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ както искането за ПРИЕМАНЕ като писмено доказателство по делото на Трудова книжка
на Д.З., като несвоевременно направено и преклудирано, така и искането за допускане до разпит на двама свидетели, а именно: М.Д.З. и К.И.С.
във връзка с установяване на релевантните по делото обстоятелства, като
преклудирано.
Ето защо, предявеният иск по чл.344,
ал.1, т.3 във връзка с чл.225 ал.1 КТ се явява неоснователен и недоказан и
като такъв следва да бъде отхвърлен, ведно с всички законни последици от това.
В заключение въззивният съд намира, че решението на
районния съд се явява правилно и законосъобразно, включително и в частта му относно
въззивната жалба на жалбподателката касателно исковете по чл.213, ал.2 и
чл.225, ал.1 от КТ, поради което следва да бъде потвърдено, ведно с всички
законни последици от това.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с чл. 273
от ГПК въззивницата следва да бъде осъден да заплати на въззиваемият,
направените от последния разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от
жалбата, която се отхвърля изцяло, общо в размер на 500 лева съобразно
представения договор за правна защита и съдействие на пълномощника на
въззиваемата адв. В. от датата 15.01.2020 год. и представения списък на
разноските по чл.80 от ГПК, депозиран своевременно пред настоящия въззивен съд.
На основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящото
Решение подлежи на касационно обжалване,
в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ, при наличието
на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
1731 от 09.12.2019 година, постановено по гр.д. № 3114/2019 година, по описа на
Старозагорския районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
Д.Г.З.
с ЕГН ********** *** Патриарх Евтимий № 182, вх.А, ет.3, ап.7 да заплати на „Ф.К.Б.”
ЕООД, гр.С.З., със седалище и адрес на управление: гр.С.З., ул.****, ЕИК ****,
представлявано от С.К.С. сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща направените
от последното дружество разноски по делото пред въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ, при
наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.