Р Е Ш Е Н И
Е
№………./23.04.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито
съдебно заседание, проведено на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА
ДРИНГОВА
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията
Дрингова
въззивно гражданско дело № 270 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба вх. № 85180/27.12.2018г. на „Н. Травел“ ЕООД, ЕИК 11604730, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от М.Н., чрез пълномощника
адв. А.С. от ВАК, срещу решение № 4887 от 29.11.2018г., постановено по гр.дело
№ 19315/2017г. на Варненския районен съд, ХLІІІ-ти състав, в частите**, ***следните суми: 1/ 2941,11 лева (две хиляди деветстотин
четиридесет и един лева и 11 ст.), представляваща дължимо месечно трудово
възнаграждение за месеци януари 2017 година; февруари 2017 година; април 2017
година; юли 2017 година; август 2017 година и септември 2017 година, заедно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба
в съда - 22.12.2017г., до окончателното й изплащане, на основание чл. 128, ал.
1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 2/ 1389,00 лева (хиляда триста осемдесет и девет
лева), представляваща дължимо обезщетение за недопускане на работа от страна на
работодателя за периода от 22.09.2017г. до 22.12.2017г., заедно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда -
22.12.2017г., до окончателното й изплащане, на основание чл. 213, ал. 2 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 3/ 8132,34 лева
(осем хиляди сто тридесет и два лева и 34 ст.), представляваща неплатени от
работодателя пари за служебни командировки извън страната, заедно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда
22.12.2017г., до окончателното й изплащане, на основание чл. 215 КТ, вр. чл. 31
НСКСЧ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В жалбата е изложено становище за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. По отношение неплатените трудови
възнаграждения намира, че ищецът е разполагал с правото да прекрати едностранно
трудовото правоотношение. Сочи, че ищецът сам е отказал да извърши редовен курс
и не е недопускан до работа. Намира също, че командировъчните следва да се
изчислят пропорционално на работата в страната и извън нея. Отправеното искане
е да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което да
се отхвърлят исковите претенции, както и да му се присъдят направените разноски
по делото.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
насрещната страна по жалбата, в който е изразено становище за неоснователност
на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно и
законосъобразно. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на
направените пред въззивната инстанция съдебно –деловодни разноски.
За да се произнесе по спора, съдът
съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от Е.Д.
срещу „Н. Травел“ ЕООД обективно кумулативно съединени 1/ искове с правно
основание чл. 128 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в
размер на 4167,00 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за
периода от 09.01.2017г. до 22.09.2017г., ведно със законната лихва считано от
завеждане на иска – 22.12.2017г. до окончателното погасяване на задължението; 2/
иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 1389,00 лева, представляваща обезщетение за
недопускане на работа от страна на работодателя за периода от 22.09.2017 г. до
22.12.2017 г., ведно със законната лихва, считано от завеждане на иска –
22.12.2017г. до окончателното погасяване на задължението и 3/ иск с правно
основание чл. 215 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца дължими
дневни командировъчни пари в размер на 9241,15 лева, ведно със законната лихва
считано от завеждане на иска – 22.12.2017г. до окончателното погасяване на
задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че с ответника са в трудови
правоотношения въз основа на трудов договор № 237/09.01.2017г., сключен за
шестмесечен изпитателен срок, който след изтичането на срока е станал
постоянен, при уговорено с работодателя трудово възнаграждение в размер на 463
лева. Твърди, че във връзка с трудовото правоотношение е полагал труд на длъжност „шофьор на автобус”. Посочва, че за периода от 03.01.2017г. до
22.09.2017г. е извършвал автобусни превози извън страната с автобус рег. № 7637
РТ по линията ***и обратно. Излага, че за целия период на трудовото си
правоотношение с работодателя не е получавал дължимото трудово възнаграждение,
с изключение на получена сума от 500,00 лева. Твърди също, че във връзка с
пътуванията си в чужбина не е получавал дневни командировъчни, съгласно
Наредбата за международните превози на МС. Сочи, че от 22.09.2017г.
работодателят е разпоредил устно по телефона да не го допускат до работа и да
изпълнява трудовите си задължения. В резултат на поведението на работодателя, е
в невъзможност да си изпълнява трудовите задължения, а в същото време не му е
прекратено трудовото правоотношение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника. Оспорва предявената искова претенция за трудово възнаграждение за
периода от 03.01.2017г. до 22.09.2017г. като неоснователна. Оспорва претенцията
на ищеца за обезщетение за недопускане до работа с твърдения за неявяване на
ищеца на работа и полагане на труд от негова страна в предприятието на друг
работодател. Признава претенцията на ищеца за неизплатени дневни командировъчни
средства по основание, но оспорва същата по размер.
С обжалваното решение исковете по чл.128 от КТ и
чл.215 от КТ са уважени частични, този
по чл.213 от КТ – изцяло, като ответникът осъден да заплати на ищеца съответно
следните суми: 1/ 2941,11 лв.,
представляваща дължимо месечно трудово възнаграждение за месеци януари,
февруари, април, юли, август и септември 2017г.; 2/ 1389 лв., представляваща
дължимо обезщетение за недопускане на работа от страна на работодателя за
периода от 22.09.2017г. до 22.12.2017г.; 3/
8132,34 лв., представляваща неплатени от работодателя пари за служебни
командировки извън страната, а в останалата им част исковете са отхвърлени.
Решението на първоинстанционния съд
съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства
на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Варненският окръжен съд, с оглед
наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори по делото, че между
страните е възникнало трудово правоотношение, съгласно трудов договор № 237/09.01.2017г.
и допълнително споразумение № 461/02.04.2017г., по силата на което ищецът е
работил на длъжност „шофьор, автобус" срещу заплащане на месечно трудово
възнаграждение от 463 лв. и допълнително възнаграждение за продължителна работа
от 0,60%, със срок за заплащането му до 25-то число на месеца, следващ месеца
на полагане на труд.
От сигнал /жалба/ на ищеца за
нарушение на трудовото законодателство от 02.10.2017г. и писмо
изх.№17266314/28.11.2017г. от Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.Варна на
подаден сигнал с данни за нарушение на трудовото законодателство в „Н. Травел“
ЕООД е видно, че същият е сезирал държавния орган относно незаплащането на
трудови възнаграждения и недопускане до работа от рабоподателя.
От удостоверение №
328200-10845/21.06.2018г., изходящо от ГД „Гранична полиция" МВР се
установяват преминаванията на ищеца през ГКПП на страната през периода от
09.01.2017г. до 22.09.2017г.
Пред първоинстанциония съд е
изготвена и изслушана съдебно – счетоводна експертиза, от заключението на която
се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за месец декември
2017г. се равнява на 463 лв. за пълен отработен месец, а брутното трудово
възнаграждение за месец август 2017г. се равнява на 463 лв. за пълен отработен
месец и за нощен труд 10,50 лв. или общо 473,50 лв. Видно от вписванията и
подписите по ведомостите за целият период, на ищеца не са били заплатени
нетните възнаграждения за месеците април, юли, август и септември 2017г. в общ
размер на 1 626,01 лв. Според заключението, в счетоводството няма графици или
форма 76 за работно време и положен труд по отделните дати от месеците.
Начислението за нощен труд и за труд в официални празници се е изчислявало по
нареждане на собственика на дружеството. Според данните в счетоводната
документация, ищецът е освободен със заповед № 213/23.01.2018г. считано от
23.01.2018г. В допълнителното си заключение вещото лице сочи, че дължимите
командировъчни за 154 дни се равняват на 4158 евро, с левова равностойност
8132,34 лв.
От заключението на вещото лице ***по
проведената пред първоинстанционният съд съдебно – почеркова експертиза, което
съдът кредитира като компетентно дадено и неоспорено от страните се установява,
че подписите, положени в графа „подпис“ във ведомост заплати за месеците януари
и февруари 2017г. на „Н. TPABEЛ“ ЕООД, не са изпълнени от Е.Д., а тези за
месеците март, май и юни 2017г. са изпълнени от ищеца.
От заключението на вещото лице ***по
проведената пред първоинстанционният съд съдебно – техническа експертиза, което
съдът кредитира като компетентно дадено и неоспорено от страните се установява
разчитане данните в дигитална карта за дигитален тахограф, издадена на Е.Д..
По делото са събрани и гласни
доказателства посредством разпит на водените от ищеца свидетели - ***и ***.
Св. Аптраимов сочи, че са били
колеги с ищеца в „Н. Травел“ до 18.05.2017г., когато свидетелят е напуснал,
поради неплатени заплати. Излага, че ищецът е работел като шофьор, винаги спазвал
задълженията си, почти всеки ден пътувал по маршрут ***и обратно на другия ден.
Когато се пътувало през деня, работата му започвала в шест сутринта и
продължавала до седем, осем вечерта. Спазвал почивките за часове на каране, но
не и седмичните. Работел без почивка. Каквото му кажели от ответното дружество,
това правел и не винаги между курсовете имал възможност да почива. Винаги бил
мил към пътниците, към колегите и към всички други. Никога не се е криел от
работа. Свидетелят работил с него, като стюард и през цялото време са били
заедно. Винаги, когато е бил повикан от работодателя, ищецът се е отзовавал.
Случвало се да пътуват през нощта. Тръгвали от *** в 8 часа вечерта и в
7сутринта били в ****, и трябвало да пътуват на другата вечер. Звънели да
тръгват обратно на път и преди да са почивали. Нямали време дори за един душ,
просто набързо тръгвали обратно. Не получавали заплати. Обещавали им, че ще
платят, но не плащали. В началото даже не искали да ги осигуряват. Не им давали
и аванси. Не получавали и никакви командировъчни пари. Излага, че такива не са давани нито на
шофьорите, нито на стюардите. Е.Д. му споделял, че не са му плащали заплати и
командировъчни.
Св**** излага, че познава Е.Д.
откакто започнал работа в Н. ****. Свидетелят работил в продължение на 18г. в ответното
дружество, като касиер на фирмата в офиса в гр.****. Всяка вечер посрещал екипажите
на автобусите и всяка сутрин ги изпращал. Една вечер м. септември 2017г. двама
шофьори тръгнали за ***. Единият от шофьорите предварително предупредил Е., че
на *** слиза и на връщане ще е сам или да търсят втори шофьор. Вечерта ищецът
пътувал до ***, на следващия ден обратно пътувал за ****. Сутринта той тръгнал
сам и надвечер се оказало, че автобусът, който трябва да покрива линията за ***
в 19:30 ч. е в авария, не може да пътува. Така се наложило ищецът да се върне
пак обратно да вземе линията от 19:30 ч. и да тръгне обратно за ***. Свидетелят
го посрещнал, свалили хората, отишъл да зарежда, и му споделил, че не може да
пътува защото е изморен и това не е възможно по дигитална карта. Управителят на
фирмата се обадил от Турция на свидетеля и му казал да отиде да накара ищеца да
се качи на линията за 19:30. Спомня, си, че тогава ищецът е бил много уморен и
в състояние, при което не можел да върви, защото 36 часа е бил сам на волана.
Свидетелят даже не му се обадил, за да не го безпокои. Свидетелят е бил наясно,
че ищецът не е в състояние да се качи зад волана. След 1 час се обадили от
Турция и казали на свидетеля: „Утре, ако се яви, няма да го качвате на
автобуса, значи ако иска да се прибере, да отиде за автобус на друга фирма да
си купува билет и да пътува“. Това разпоредил управителят на Н. от Турция лично
на свидетеля. Обадили се и на касиерката в Добрич със същите указания. Ищецът
се явил сутринта в 8 ч. на работа, като по разписание е трябвало да поеме линията
от 8:30 ч. но не бил допуснат да се качи. Ищецът се прибрал в Турция и
доколкото свидетелят узнал той отишъл при шефовете в Лозенград, да се уговаря
там с тях. Те категорично му отказали да го допуснат до работа. Не му било
платено и заработеното възнаграждение.
Гореизложената
фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.128 от КТ работодателят е длъжен да плаща на работника в
установените срокове уговореното трудово възнаграждение. В конкретния случай,
от събраните от първоинстанционния съд доказателства се установява, че на ищеца
са заплатени само дължимите трудови възнаграждения за месеците март, май и юни
2017г. Ответното дружество не е ангажирало валидни доказателства за изплащане
на останалите възнаграждения на ищеца през процесния период. Посоченото
процесуално бездействие обуславя извод за основателност на искови претенции за
месеците януари, февруари, април, юли, август и септември 2017г. По отношение
размера на същите е съобразено заключението на вещото лице по проведената
съдебно – счетоводна експертиза. Във въззивната жалба липсват конкретни
оплаквания, налагащи ревизиране на решението в тази му част, поради което
същото следва да се потвърди.
За уважаването на иска по чл.213, ал.2 от КТ е необходимо кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно трудово правоотношение между страните; явяване на
работника на работа; недопускане на работника до работата; вреда, изразяваща се
в пропускане от страна на работника на възможността да получава трудово възнаграждение
за времето на недопускането и причинна връзка между недопускането и причинената
вреда.
В настоящия случай е безспорно съществуването на трудово
правоотношение между страните, което не е прекратено през процесния период. Ищецът
ангажира убедителни доказателства, че въпреки явяването си на работа на 22.09.2017г.
не е бил допуснат да изпълни задълженията си Това е станало по устно нареждане
на управителя на работодателя, тъй като предната вечер ищецът, след завръщане
от ****, е отказал да поеме обратния курс. От свидетелските показания се
установява, че ищецът е пристигнал в гр. **** надвечер, като е карал по
маршрута *** – **** сам. Наредено му било да тръгне по обратния маршрут в
19,30ч., но той бил преуморен и отишъл да си почине. Тези показания се
потвърждават от прочетените данни от дигиталната карта на ищеца, от която се
установява, че на 21.09.2016г. същият е изминал с автобуса 864 км. и е
пристигнал в 17,09ч. Ответникът, въпреки предоставената му възможност, не е
ангажирал доказателства за опровергаване на твърденията на ищеца и събраните в
тази насока доказателства. Единственото оплакване във въззивната жалба е, че
ищецът е нарушил трудовите си задължения, като е отказал да извърши редовен
курс. При посочената установеност, същото не може да бъде прието за
основателно. Заповедта на работодателя противоречи на законови разпоредби и
изпълнението й би поставило в опасност живота на пътниците и имуществото на
дружеството, поради което работникът не е бил длъжен да я изпълни. Дори и да беше
се установило нарушение на трудовите задължения, то същото е основание за
налагане на дисциплинарно наказание, след провеждане на разписана от закона
процедура, но не и за недопускане до работа. При съществуващо трудово
правоотношение, работодателят е задължен да изпълни основното си задължение да
осигури на работника нормални условия за изпълнение на работата по трудовото
правоотношение. Неизпълнението на това задължение е винаги незаконно и има за
последица настъпването на имуществени вреди за работника, поради невъзможността
му да реализира доходи в размер на уговореното трудово възнаграждение.
Установеното обуславя отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение
на работника, което да компенсира претърпените вреди. С оглед изложеното, предявеният
иск с правно основание чл.213, ал.2 от КТ се преценя като доказан по основание.
По размера - в конкретния случай ищецът претендира обезщетение за оставане без
работа за период от три месеца. При уговорено брутно трудово възнаграждение от 463
лв., то обезщетението следва да се определи на 1389 лв., в какъвто размер е и
исковата претенция. Ето защо, и този иск се явява основателен и доказан, поради
което следва да се уважи в претендирания размер.
Съгласно разпоредбата на чл.215 от КТ при командироване работникът или служителят има право
да получи, освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и
квартирни пари при условия, определени от МС. В конкретния случай е отношенията
между страните са уредени от Приложение № 3 към Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина, съобразно която на шофьори и стюардеси
на автомобилни превози се заплащат 27 евро при единична езда и 21 евро при
двойно езда. От заключението на вещото лице по проведената ССЕ са установени броя
на дните, в които на ищеца се дължат командировъчни пари и техния размер. Ответникът
отново не е ангажирал доказателства за валидно извършено плащане на
командировъчни или за наличието на основания, изключващи дължимостта на същите.
Нещо повече, още с отговора на исковата молба не оспорва този иск по основание,
а само по размер, но без да посочи конкретни възражения. Във въззивната жалба
наведеното възражение е за неправилно изчисляване на дължимата сума, което се
преценя от настоящия съдебен състав като неоснователно. Вещото лице е
съобразило данните за преминаване на ищеца през ГКПП на страната и въз основа
на тях е дало заключението си, което не е оспорено от ответната страна, нито е
ангажирал доказателства, опровергаващи посочени по-горе данни. Ето защо, искът
с правно основание чл.215 от КТ следва да се уважи в посочения от вещото лице
размер от 8132,34 лв.
Като е достигнал до идентични
правни изводи, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и правилно
съдебно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
Съобразно отправеното искане
въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна сторените разноски пред
въззивната инстанция в размер на 800 лв., представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното,
съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4887 от 29.11.2018г., постановено по гр.дело
№ 19315/2017г. на Варненския районен съд, ХLІІІ-ти състав, в частите, с което „Н. Травел“
ЕООД, ЕИК 11604730, със седалище и адрес на управление ***, е осъдено да
заплати на Е.Д., гражданин на Република **** с ЛНЧ **********, с адрес за
продължително пребиваване в РБ в област **** община ***** ***следните суми: 1/ 2941,11 лева (две хиляди деветстотин
четиридесет и един лева и 11 ст.), представляваща дължимо месечно трудово
възнаграждение за месеци януари 2017 година; февруари 2017 година; април 2017
година; юли 2017 година; август 2017 година и септември 2017 година, заедно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба
в съда - 22.12.2017г., до окончателното й изплащане, на основание чл. 128, ал.
1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 2/ 1389,00 лева (хиляда триста осемдесет и девет лева),
представляваща дължимо обезщетение за недопускане на работа от страна на
работодателя за периода от 22.09.2017г. до 22.12.2017г., заедно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда -
22.12.2017г., до окончателното й изплащане, на основание чл. 213, ал. 2 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 3/ 8132,34 лева
(осем хиляди сто тридесет и два лева и 34 ст.), представляваща неплатени от
работодателя пари за служебни командировки извън страната, заедно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда
22.12.2017г., до окончателното й изплащане, на основание чл. 215 КТ, вр. чл. 31
НСКСЧ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Н. Травел“ ЕООД, ЕИК 11604730, със седалище и адрес
на управление *** да
заплати на Е.Д., гражданин на Република Турция с ЛНЧ **********, с адрес за
продължително пребиваване в РБ в област ****, община *****, ***сумата от 800 лв. /осемстотин лева/,
представляваща направените съдебно деловодни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
В необжалваните части решението е
влязло в законна сила.
Решението, в
частта по иска с правно основание чл.215 от КТ, подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните, а в останалата чу част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.