Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

гр. София, 09.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на пети ноември през 2019 година в състав:

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                                                              ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

                                   СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражд. дело № 7506 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 06.12.2018 г. на ищеца Б.Н.Ц. против решението от 14.11.2018 г. по гр. дело № 12149/2018 г. на Софийския районен съд, 167 състав, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Д.Н.Д. иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за признаване за установено, че не дължи на ответницата сумата от 24 955 лв., представляваща обезщетение за месечно ползване на жилищна сграда, находяща се в гр.София, кв.“Бояна“, м. „Киноцентъра – I част“, ул.“********за периода от 17.02.2015 г. до 20.12.2016 г., за което обезщетение е издаден изпълнителен лист от 11.03.2015 г. по гр.д. № 53059/2010 г. по описа на СРС, 79 състав и е образувано изп.дело № 20178380408838 по описа на ЧСИ М.Б.. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ответницата разноски по делото в размер на 1278 лв., както и такива, направени в производството по ч. гр.д. № 6005/2018 г. по описа на СГС.

Предмет на въззивното производство е и частна жалба от 11.03.2019 г., депозирана от ищеца Б.Н.Ц. срещу определение от 19.02.2018 г. на СРС, постановено по молби с правно основание чл.248 ГПК, депозирани от ищеца и от ответницата за изменение на решението в частта за разноските, с което ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски по делото в размер на още 255,60 лв., а неговото искане за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение.

Във въззивната жалба се твърди, че съдът неправилно е приел, че с т. 3 от приетия по делото нот.акт от 21.12.2016 г. страните не са уредили окончателно отношенията си по повод финансови претенции една към друга относно минали задължения, доколкото в тази клауза не са изрично упоменати конкретните задължения, за които се отнася. Въззивникът поддържа, че СРС неправилно е тълкувал волята на страните, което е довело и до неправилния извод, че страните не са постигнали съглашение за опрощаване на парични задължения за минал, предхождащ датата на подписване на нот.акт, а само за бъдещи такива претенции. Поддържа се, че при граматическото тълкуване на текста „….. както и че са уредили напълно, изцяло и окончателно взаимоотношенията си помежду си и за в бъдеще никой от тях няма и не може да има никакви имуществени или парични претенции спрямо другия заменител по отношение на заменяемите имоти и че са напълно удовлетворени от така извършената замяна“ следва извод, че уредените взаимоотношения не се отнасят само до уравняване на дяловете за имотите, предмет на нотариалната сделка, а са и парични такива, които са възникнали в миналото по повод имот, който е предмет на договора за замяна. Според въззивника, след като СРС е допуснал обезпечение на иска му, чрез спиране на изпълнението по образуваното изпълнително дело по описа на ЧСИ Б., то изводите му в обжалваното решение са в противоречие с приетото от него в определението по чл.389 ГПК. С оглед изложеното , моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което искът по чл.439 ГПК да бъде уважен. Претендира разноски за въззивното производство.

Въззиваемата страна –ответник Д.Н.Д. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище, че последната е неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Оспорва основателността и на депозираната от ищеца частна жалба срещу определението на съда по чл.248 ГПК.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат, като във връзка с доводите на въззивника, следва да се добавят и следните съображения.

По въззивната жалба на Б.Н.Ц.

Няма спор между страните, че договорът за замяна на идеални части от недвижими имоти е сключен по време на делбен процес между страните, след постановено от СРС решение по допускане на делба на два недвижими имота и на движими вещи. Със сключване на договора за замяна на идеални части, на практика страните-бивши съпрузи са прекратили съществуващата между тях съсобственост върху имотите, като всеки от тях е станал изключителен собственик на отделен имот, като са постигнали съгласие, че неравенството в стойността на имотите няма да се заплаща, т.е. че не си дължат уравнение на дяловете. Няма спор и по отношение на факта, че на 23.05.2014 г. делбеният съд е постановил привременна мярка по чл.344, ал.2 ГПК относно един от имотите, предмет на делбата, като е осъдил ответника Б.Ц. да заплаща на ищцата Д.Д. сумата от 1085 лв. месечно за ползване на жилищната сграда, находяща се в гр.София, кв.“Бояна“, м. „Киноцентъра – I част“, ул.“********за периода от 17.02.2015 г. до 20.12.2016 г., за което обезщетение е издаден изпълнителен лист от 11.03.2015 г. по гр.д. № 53059/2010 г. по описа на СРС, 79 състав.

Установява се също така, от приетото от въззивния съд удостоверение изх. № 11372/28.10.2019 г. на ЧСИ Р.А., че въз основа на този изпълнителен лист, на 28.06.2016 г. е образувано изпълнително дело № 20168480400921, което е прекратено с постановление от 06.10.2016 г. на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК - по искане на взискателя Д.Д..

Няма спор, че на същата дата, на която е сключен договора за замяна на идеални части от недвижими имоти, страните са подписали и споразумение за съхраняване на документи при нотариус И.П., като на последната е предаден изпълнителния лист от 11.03.2015 г. относно присъденото обезщетение по реда на чл.344, ал.2 ГПК и 38 бр. уведомителни писма от Б.Ц. до Д.Д. във връзка със свижданията на бащата с децата. Нотариусът се е задължил да съхранява предадения изпълнителен лист за срок от 5 години, след което да го върне на Д.Д., освен ако не настъпят предвидените в споразумението условия за предсрочно връщане на документа на Д.Д. или за предаването му на Б.Ц.. На практика с това споразумение страните, чиито отношения безспорно са изключително влошени и обтегнати, са обезпечили взаимно задълженията си да се въздържат от завеждане на дела от всякакъв характер - както от бащата относно местоживеенето на децата, начина на упражняване на родителските права, осъществяване на личните контакти с децата, относно пътувания в чужбина и издаване на паспорти на децата, така и от майката относно изплащане на издръжка на децата.

Очевидно предадения за съхранение изпълнителен лист е върнат на Д.Д. от нотариус П., тъй като въз основа на него е образувано по молба от 30.11.2017 г. изпълнително дело № 20178380408838 по описа на ЧСИ М.Б. за събиране на вземане в размер на 24 955 лв. / месечно обезщетение за периода от 17.02.2015 г. до 20.12.2016 г./

За да отхвърли предявения иск, СРС е приел, че волеизявлението на страните, обективирано в т.3 от нотариалния акт за замяна - че са уредили напълно, изцяло и окончателно взаимоотношенията помежду си и че за в бъдеще никой от тях няма и не може да има никакви имуществени или парични претенции спрямо другия заменител по отношение на заменяемите имоти, не може да се тълкува като договор за опрощаване на конкретното вземане по издадения на 11.03.2015 г. изпълнителен лист. Приел е също така, че доколкото предмет на отрицателния установителен иск са вземания за период, предхождащ датата на изявлението от 21.12.2016 г., а в последното не е посочено, че то обхваща и вземания за минал период, то не може да се приеме, че страните са уредили взаимоотношенията си и по отношение на тези вземания, а напротив доколкото е използван израза „за в бъдеще“ следва извод, че е постигнато съглашение относно претенции за период, последващ датата на споразумението- 21.12.2016 г. На последно място първоинстанционният съд е стигнал до извод, че уговорките, обективирани в нот.акт от 21.12.2016 г.се отнасят до претенции във връзка със стойността на идеалните части / неравенството им/, доколокото е постигнато съгласие да не се дължат суми за уравняване на дяловете, а не съгласие относно вземането за обезщетение за ползване на един от недвижимите имоти за минал период.

При изложената по-горе фактическа обстановка, въззивният съд намира, че изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на решението поради неправилно тълкуване на волята на страните, са неоснователни. На първо място следва да се посочи, че уговореното в т.3 от нот. акт за замяна на идеални части от недвижими имоти не представлява договор за опрощаване на вземането за обезщетение за ползване на един от делбените имоти за минал период, тъй като липсва съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава. На следващо място въззивният съд приема, че процесните уговорки, обективирани в т.3 от нот. акт за замяна на идеални части не представляват и договор за извънсъдебна спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД относно вземането за обезщетение за ползване за минал период по отношение на един от двата недвижими имота, предмет на договора за замяна. Предмет на договора за замяна на идеални части от недвижими имоти е взаимното прехвърляне между страните на правото на собственост върху тези части, като в конкретния случай целта е да се прекрати съществуващата между тях съсобственост върху двата недвижими имота и всяка от страните да стане индивидуален собственик на един от имотите. Въпреки, че страните са разполагали и с други правни способи за прекратяване на съсобствеността върху имотите, като напр. съдебна делба-спогодба, договор за доброволна делба с нот.заверка на подписите, последните не са възползвали от тях, а са сключили възмезден договор за замяна. Изхождайки от предмета на договора за замяна, към който са приложими правилата за продажба, като всеки от заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава, въззивният съд приема, че уговорките в т. 3 от този договор касаят единствено отношенията на страните във връзка с имуществените и паричните претенции по повод взаимното прехвърляне на право на собственост и стойността на заменяните имоти, доколкото единият от тях е с по-висока стойност, но не и парични претенции относно обезщетения за ползване, дължими за период, преди сключване на договора за замяна. Аргумент в подкрепа на този извод е и факта, че в случая страните изрично са посочили, че стойността на единия от имотите надвишава стойността на другия, като са се съгласили, че няма да има доплащане, т.е. уговорили са, че тази част ще се прехвърли безвъзмездно, което прави договора със смесен характер, включващ замяна и дарение/. Изводът, че вземането за обезщетение за ползване за минал период по отношение на един от имотите, не е предмет на процесния договор, следва несъмнено и от логическото и граматическо тълкуване на изявленията на страните, обективирани в т.3 от договора, а именно“ „че са съгласни и извършват замяната на описаните в т.1 и т.2 от настоящия договор идеални части от недвижимите имоти, при условията, посочени в същия договор, че не си дължат доплащане за уравняване на стойностите на заменените идеални части от недвижимите имоти, че с така подписаната замяна прекратяват съсобствеността помежду си върху посочените недвижими имоти, както и че са уредили напълно, изцяло и окончателно взаимоотношенията помежду си и за в бъдеще никой от тях няма и не може да има никакви имуществени или парични претенции спрямо другия заменител по отношение на заменяемите имоти и че са напълно удовлетворени от така извършената замяна.“ Страните са „уредили“ взаимоотношенията си по повод прехвърлянето на собствеността и стойността на насрещните престации, поради което за в бъдеще никой от тях не може да предявява имуществени или парични претенции спрямо другия заменител относно правото на собственост и стойността на заменените идеални части от имотите.Допълнителен аргумент за този извод е и сключеното в деня на сделката споразумение за предаване за съхраняване на документи при нотариус И.П., между които документи е и изпълнителния лист от 11.03.2015 г. относно присъденото обезщетение по реда на чл.344, ал.2 ГПК, в което споразумение са уговорени и условията, при които документът следва да бъде предсрочно върнат на Д.Д.. От волята на страните, обективирана в това споразумение следва категоричен извод, че последните не са уредили окончателно отношенията си по повод дължимото обезщетение за ползване на един от имотите за минал период, за което е издаден изпълнителен лист, респ. че ответницата не се е отказала от възможността си да търси удовлетворяване на вземането, материализирано в изпълнителния лист. Ако в т.3 от нот.акт страните бяха уредили и отношенията си и по повод обезщетението за ползване, то безпредметно и лишено от логика би било сключването на споразумение за съхраняване на издадения изпълнителен лист относно това обезщетение и предвидената възможност за предсрочното му връщане на лицето в полза, на което е издаден.

На последно място, неоснователни са и доводите на въззивника, че след като СРС е допуснал обезпечение на иска му, чрез спиране на изпълнението по образуваното изпълнително дело по описа на ЧСИ Б., то изводите в обжалваното решение са в противоречие с приетото от него в определението по чл.389 ГПК. В производството по чл.389 ГПК се изследва единствено въпроса дали ангажираните по делото доказателства, сочат че правото, претендирано с иска, вероятно съществува или че правото, отричано с иска, вероятно не съществува. Обезпечаването на иска се намира с исковия процес във функционална зависимост, като същевременно съдбата на допуснатото обезпечение на иска зависи от изхода на висящия исков процес, който е критерий за материалноправната законосъобразност на обезпечаването на иска, т.е. обезпечаването на иска обезпечава не правилността на решението, а неговото осъществяване, при евентуално уважаване на иска.

 С оглед изложеното предявения отрицателен установителен иск се явява неоснователен и доколкото крайните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба на Б.Н. Ц.срещу определението на СРС от 19.02.2018 г.

Поддържа се неправилност на определението в частта, с която на ответниците са присъдени допълнителни разноски в размер на още 255,60 лв., тъй като последните не били заплатени от нея, а от процесуалния й представител.

С решението по делото, СРС е присъдил на ответницата разноски по делото в размер на 1278 лв., след като е приел за основателно направеното от ищеца възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение и е редуцирал същото до предвидения минимален размер съгласно Наредба № 1/2004 г. Съдът не е съобразил представените по делото доказателства, че дружеството „М. и П.“ е регистрирано по ДДС, поради което върху редуцираното възнаграждение се дължи ДДС, който е в размер на 255,60 лв., поради което с обжалваното определение на ищцата са присъдени допълнително 255,60 лв. Неоснователни са доводите на ищеца, че по делото липсват доказателства, че уговореното възнаграждение е заплатено от ответницата. Плащането по издадената фактура е извършено на 27.04.2018 г. от името на Д.Д. чрез С.К., което обстоятелства е надлежно отразено в платежното нареждане, т.е. сумата е реално заплатена от ответницата.

При този изход на спора, въззивникът няма право на разноски.

На въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение. Уговореното такова е в размер на 1 800 лв. с вкл. ДДС, като съдът намира за основателно възражението за прекомерност на същото с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и осъществените процесуални действия от процесуалния представител на въззиваемата страна – изготвяне на отговор на въззивната жалба и осъществено процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, поради което същото следва да бъде редуцирано до размера, посочен в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. – 1533,60 лв. с вкл. ДДС .

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.11.2018 г. по гр. дело № 12149/2018 г. на Софийския районен съд, 167 състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от 11.03.2019 г., депозирана от ищеца Б.Н.Ц. срещу определение от 19.02.2018 г. на СРС, постановено по реда на чл.248 ГПК.

ОСЪЖДА Б.Н.Ц., ЕГН ********** с адрес ***, в.з. „Киноцентър“ да заплати на Д.Н.Д., ЕГН ********** с съдебен адрес *** – адв. С.К., на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1533,60 лв. – разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис от решението.

   

    

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2..