Решение по дело №993/2018 на Районен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

     №

   гр.Русе, 20.07.2018 г.

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 993 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

        Предявени в обективно съединение са установителен иск с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова чл.79, ал.1 от ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД.

        Ищецът „Теленор България“ ЕАД твърди, че ответникът Г.Р.М. *** е бивш негов клиент, с когото на 25.01.2016 г. сключил договор за мобилни услуги за мобилен номер 0896/109724 и избрана абонаментна програма Go Web & Talk 49,99 лева. Поддържа, че в периода от 15.01.2016 г. до 14.05.2016 г. ответникът използвал мобилни услуги, за чиято стойност били издадени фактура № **********/15.02.2016 г. и фактура № **********/15.03.2016 г. След извършена корекция на задължението по тях неплатеният остатък бил в размер на 47,27 лева. Ответникът не заплатил тази сума, поради което ищецът прекратил едностранно договора с него и начислил неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя в размер на 917,78 лева, определена по размер като сбор от стандартните за съответния план месечни абонаментни вноски до края на срока на договора. За общия размер на задължението от 965,05 лева ищецът издал крайна фактура № **********/15.05.2016 г. Поддържа, че за стойността на неплатените мобилни услуги в размер на 47,27 лева се снабдил срещу ответника със заповед № 5087/ 05.12.2017 г. за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 8495/2017 г. по описа на РРС, срещу която ответникът възразил в срок. За сумата по неустойката в размер на 917,78 лева ищецът предявил осъдителен иск. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника съществуването на първата сума, съответно да осъди последния да му заплати втората сума. Претендира деловодните разноски в заповедното и исковото производства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът Г.Р.М. не е депозирал писмен отговор. В рамките на заповедното производство последният е подал възражение по  чл.414 от ГПК, но същото не е мотивирано, за да може да играе то ролята на отговор на исковата молба съгласно указанията по т.11.а. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. В съдебно заседание ответникът не се явява и не взема становище по исковете.  

        Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

        Обективното съединяване на установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК с осъдителен иск при условията на чл.210, ал.1 от ГПК е допустимо – т.11.б. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Тъй като за претендираното от ищеца вземане за неустойката също е издадена заповед за изпълнение, а в тази част е предявен осъдителен, а не установителен иск, то в съответната част заповедта за изпълнение подлежи на обезсилване от заповедния съд – чл.415, ал.5 от ГПК. Това е така, защото исковият съд въобще не е бил сезиран с установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК за неустойката, по който производството да е било впоследствие прекратено, за да е компетентен да обезсили заповедта за изпълнение в тази част – т.13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.

        От представените писмени доказателства се установява, че страните са били обвързани от облигационнни отношения във връзка с предоставянето от страна на ищеца на мобилни услуги на ответника. Последният не е ангажирал доказателства, че е заплащал цената на така предоставените му услуги, поради което предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК следва да бъде уважен.

        Следва да бъде отхвърлен обаче осъдителният иск за неустойката. Константна е практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. Правилата на директивата са транспонирани в националното ни право като в чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за нищожността, доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да следи служебно. Така при служебно извършената проверка за наличието на неравноправни клаузи в сключените между страните договори съдът констатира, че такива клаузи са налице. Неравноправна е клаузата, според която потребителят дължи неустойка при предсрочно прекратяване на договора, която е в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти за всеки номер, дължими до края на срока на договора. В случая договорът между страните е предсрочно прекратен не от потребителя, а по инициатива на оператора. Формален повод за това станало обстоятелството, че потребителят забавил плащането на търсената в настоящото производство сума от 47,27 лева. Съдът намира, че в тази ситуация, а именно при неизпълнение на парично задължение от страна на потребителя, ищецът би могъл да претендира единствено лихва за забава върху тази главница или пък неустойка за забава, стига последната да не е уговорена в необосновано висок размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП. Неравноправна обаче би била клаузата, която позволява, както е в случая, на оператора сам да прекрати договора и същевременно да претендира, под формата на неустойка, възнаграждение за престация по вече прекратения договор, която не е предоставил – чл.143, т.6, пр.2 от ЗЗП. След като самият оператор е предпочел да прекрати договора с потребителя вместо да запази неговото действие и да претендира изпълнение по него заедно с обезщетение или неустойка за забава, то той не разполага с възможност едновременно с това, под формата на неустойка, да претендира и за изпълнение на прекратения договор от страна на потребителя и то за пълния срок на неговото действие, при това без сам да предлага изпълнение. Следователно клаузата в този смисъл по т.11 от сключения договор за мобилни услуги, която гласи следното: “В случай на прекратяване на настоящия договор през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочен/а в него, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок“, е неравноправна на посочените по – горе основания - чл.143, т.6, пр.2 и т.5 от ЗЗП и поради това е нищожна. Тя не поражда какъвто и да било правен ефект и следователно основаният на нея иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 917,78 лева се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

        Впрочем признание на ищеца за неравноправността на посочените клаузи се съдържа и в постигнатата между Комисията за защита на потребителите и ищеца извънсъдебна спогодба от 11.01.2018 г., на разположение на страницата на КЗП[1]. Видно от текста на същата, тя е постигната в контекста на заведени от КЗП колективни искове срещу ищеца за обявяването на същата клауза в типовия договор за мобилни услуги за неравноправна. По тези колективни искове са били образувани гр.д. № 15539/2014 г. и гр.д. № 16746/2014 г., и двете по описа на СГС. В резултат на спогодбата ищецът е поел ангажимент да измени клаузата за неустойката, включена в договорите с потребителите-физически лица, като бъде предвидено, че „…максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти“. Видно от съдържанието на постигнатата спогодба обаче, тя се прилага по отношение на нови и съществуващи клиенти на ищеца – физически лица, стига по отношение на последните да не е изтекъл задължителния срок на договора към датата на промяната. Договорът с ответника е прекратен още през май 2016 г., поради което спогодбата действително няма да се прилага спрямо него. Това обаче по никакъв начин не санира неравноправността и следователно нищожността на посочената клауза. Напротив, именно обстоятелството, че неустойката в случая се претендира в необосновано висок размер и този размер не е коригиран съобразно спогодбата, я прави неравноправна на посочените основания. И обратно, след датата на извършване на промените съгласно спогодбата в договорите, сключвани с потребителите-физически лица, няма да може да се поддържа, че неустойката, в размер на тримесечните абонаментни вноски, е необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП.

        С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени деловодни разноски, както следва: 50 лева – държавна такса за уважения иск по чл.422, ал.1 от ГПК и 17,64 лева – адвокатско възнаграждение, съответстващо на размера на предявения иск, или деловодни разноски от общо 67,64 лева за исковото и заповедното производства.

Мотивиран така, съдът

                                         Р   Е   Ш   И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г.Р.М., с ЕГН **********,***, че дължи на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор Оле Бьорн Шулстъд, сумата от 47,27 лева – незаплатени услуги по договор за мобилни услуги от 25.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.12.2017 г. до окончателното й изплащане, за което вземане по ч.гр.д. № 8495/2017 г. по описа на Районен съд - Русе е издадена заповед № 5087/05.12.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, против Г.Р.М., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 917,78 лева, представляваща неустойка при предсрочно прекратяване на договора.

        ОСЪЖДА Г.Р.М., с ЕГН **********, да заплати на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, сумата от 67,64 лева – деловодни разноски в исковото и заповедното производства.

        Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

                                РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/