РЕШЕНИЕ
№ 805
гр. Бургас, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20222100500717 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната жалба
на „УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ
БУРГАС“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, бул.„Ст.Стамболов“ № 73,
представлявана от Изпълнителния директор д-р Бойко Миразчийски, чрез адв.Ирина
Камбурова от БАК, против Решение № 209/04.02.2022 г. по гр.д.4486/2021 г. на РС Бургас, с
което са отхвърлени исковете на въззивника за осъждане на С. И. С. от ***, да заплати на
МБАЛ АД гр.Бургас сумата от 8 700 лв, частично от общо дължимите 94 680 лв,
представляваща неустойка за неизпълнение на договор за придобиване на квалификация от
18.07.2012 г., сумата 323,83 лв мораторна лихва върху главницата за периода от 09.02.2021 г.
до 22.06.2021 г., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба - 23.06.2021 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. По-конкретно се твърди, че съдът не е изградил
вътрешното си убеждение въз основа на приобщения доказателствен материал, твърденията
и възраженията на страните в процеса, както и, че възприетата фактическа обстановка не
съответства на събраните в хода на производството доказателства, поради което
направените въз основа на това правни изводи са необосновани и неправилни.
Твърди се, че при правилни и обосновани изводи на съда за: наличие между
страните на трудово правоотношение; на сключен договор за придобиване на квалификация
по чл.234 КТ и на сключен на 19.07.2012 г. договор за обучение за придобиване на
специалност на място; неоснователност на възражението на ответника, че работодателят е
неизправна страна по сключения договор, тъй като не е осигурил условия и възможност за
1
осъществяване на теоретично и практическо обучение по специалността „педиатрия“ според
Наредба № 34/2006 г., неправилни са изводите на съда, за неоснователност на предявените
искове. Твърди се, че наличието между страните в един и същи период на няколко сключени
договора, не прави ищеца неизправен.
Оспорва се като погрешен изводът на съда, че клаузата на чл.7, ал.2 от договора е
нищожна. Излагат се съображения, че според практиката на ВКС, условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани различни критерии, но при всички случаи съдът е задължен да ги
разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като
едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението. Твърди се, че в
настоящия случай, безспорно е установено, че вземането за неустойка е по договор за
придобиване на квалификация, при който обезпеченото право не е в паричен размер и няма
паричен еквивалент, а клаузата за неустойка обезпечава интереса на работодателя да ползва
повишените качествата на работника вследствие професионалната му квалификация за
определен период от време. С оглед на това се твърди, че и вредата за работодателя при
неизпълнение на задължението би могла да се съизмери най-малко със заплатените от него
разходи за обучението, поради което исковата претенция на ищеца е следвало да бъде
уважена поне до размера на заплатените от него разходи, установени с приложените
писмени доказателства, но не и да бъде отхвърлена изцяло.
Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски. Не са
ангажирани нови доказателства.
В срока по чл.263 ГПК против въззивната жалба е подаден писмен отговор от
въззиваемата д-р С. И. С. от ***, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се,
че въззивната жалба е бланкетна, не са посочени конкретни пороци на обжалваното
решение, а се твърди, че е нарушен материалният и процесуалният закон, без да е ясно за
кои точно разпоредби става въпрос. На второ място се твърди, че жалбата е противоречива,
тъй като въззивникът приема, че фактическата обстановка е такава, каквато я е описал съдът
в решението си, а в същото време се твърди, че вътрешното убеждение на съда не почива на
приобщения доказателствен материал. На следващо място се твърди, че не е ясно дали се
обжалва решението в цялост или до размера на заплатените разходи. Сочи се, че в случай, че
се иска присъждане на заплатените разходи, искането е представлява изменение на иска и е
недопустимо в тази фаза на процеса.
Оспорват се твърденията на въззивника, че болницата е изправна страна по
Договор за придобиване на квалификация по чл.234 от КТ. Сочи се, че от събраните по
делото доказателства не се установява, болницата да е заплащала ежемесечна издръжка по
този договор. Твърди се, че съдът е приел, че ищецът е неизправна страна не защото между
страните има сключени няколко договора, а защото не е установено болницата да е
извършвала плащане по процесния договор. Твърди се, че по делото не е доказано МБАЛ -
2
Бургас да е изпълнявала задълженията си по два договора от 2012 г. да изплаща на
ответницата по две минимални работни заплати на месец или общо четири заплати, тъй като
представените справки, имащи характера на частноправни документи, са били своевременно
оспорени от ответницата, а не са представени други доказателства в тази връзка.
На следващо място се твърди, че не е установено, че плащането е по процесния
договор, тъй като съгласно чл.3 от Договор за придобиване на квалификация от 18.07.2012 г.
работодателят се е задължил да осигури на обучаемия ежемесечна издръжка, а издръжка и
стипендия са различни понятия.
Оспорва се твърдението на въззивника, че клаузата на чл.7, ал.2 от договора не е
нищожна.
Твърди се, че в мотивите на обжалваното решение са дадени конкретни
аргументи защо тази разпоредба противоречи на морала и добрите нрави (размерът на
неустойката е три пъти на евентуалните разходи на болницата; болницата е получавала
средства от университета, за да извършва обучението; в чл.9 от Договора е предвидена още
една неустойка в същия размер, обезпечаваща същите вреди).
Във връзка с твърдението, че съдът следва да уважи иска до размера на
заплатените разходи, се излагат съображения, че това искане е заявено за първи път с
въззивната жалба и е преклудирано; то представлява изменение на иска и е недопустимо да
бъде правено с въззивната жалба; болницата не е доказала какъв е размера на тези разходи.
Твърди се, че въззивникът не е извършил никакви разходи във връзка с обучението на
въззиваемата.
Претендира се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се
съдебни разноски. Също не се сочат нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по исковата молба
на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение - Бургас“ АД, за осъждане
на ответницата ответника С. И. С. от*** да заплати на ищеца сумата от 8 700 лв, частичен
иск от общо дължимите според ищеца 94 680 лв, представляваща неустойка за неизпълнение
на договор за придобиване на квалификация от 18.07.2012 г.; сумата в размер на 323,83 лв -
мораторна лихва върху главницата за периода от 09.02.2021 г. до 22.06.2021 г.; както и
законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 23.06.2021 г. до
окончателното плащане. Твърди се, че по силата на сключен между страните на 18.07.2012
г. договор за придобиване на квалификация на основание чл.234 КТ, ответницата се е
задължила да придобие медицинска специалност „педиатрия“ в срок от 4 години, а „УМБАЛ
Бургас“ АД, в качеството си на работодател, се е задължил да изплаща на ответницата, в
качеството й на обучаем, месечните такси за теоретично и практическо обучение по
специалността, като съгласно чл.3, ал.1 от договора се е задължил в да осигури ежемесечна
издръжка в размер на две минимални работни заплати за срока на обучението. Сочи се, че с
Анекс от 12.11.2015 г., издръжката е намалена със стойността на сумата по § 1а от Наредба
№ 1 от 2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, като
изплатените суми за обучението са в размер на 31 560 лв. Твърди се, че съгласно със Заповед
№ Р-106- 30/28.01.2021 г. на Ректора на Медицински университет Варна е прекратено
обучението на ответницата, като заповедта й е връчена по реда на чл.18а АПК и е влязла в
сила на 09.02.2021 г., поради което ответницата дължи на ищеца съгласно чл.7, ал.2 от
3
договора, неустойка в трикратен размер на заплатените й суми.
Предявени са искове с правно основание чл.234, ал.3, т.2 КТ, вр.чл.92 ЗЗД и чл.86
ЗЗД.
Ответницата е оспорила исковете като в законовия срок е представила писмен
отговор на исковата молба. Навела е възражения, че ищецът като работодател не е оказал
нужното съдействие, съгласно сключения договор за повишаване на квалификация и не я е
командировал в УМБАЛ „Св.Марина“ Варна. В тази връзка е оспорено твърдението в
исковата молба, че МБАЛ Бургас е била определена като база за провеждане на
практическото обучение. Оспорено е твърдението, че изплащането на сумите представлява
издръжка по смисъла на чл.3. ал.1 от договора за придобиване на квалификация, като се
твърди, че изплащаните средства са стипендия. На следващо място се заявява възражение,
че работодателят е неизправна страна по сключения договор, тъй като не е осигурил условия
и възможност за осъществяване на теоретично и практическо обучение по специалността
„педиатрия“ според действащата тогава Наредба № 34, като по този начин е поставил в
невъзможност ответницата да осъществи практическото си обучение в предвидената база -
УМБАЛ „Св. Марина“ гр.Варна. Твърди се, че непридобиването на специалност в
уговорения срок е по причина не само на неизпълнение на задълженията на ищеца по
договора, но и поради независещи от ответницата обстоятелства – продължително
боледуване на ответницата от края на 2014 г., многократното й хоспитализиране през 2015 г.
и до февруари 2016 г., в който период тя е претърпяла две тежки мозъчни операции и е била
в нетрудоспособност продължително време. Сочи се, че ответницата не дължи заплащане на
претендираната неустойка съгласно чл.7, ал.2 от договора, предвиждаща, че неустойка се
дължи от обучаемия, ако не завърши курса за специализация „по субективни причини“, и
съгласно чл.8, ал.2 от договора, където е посочено, че „не се счита за виновно неизпълнение
на договора, ако обучаемият прекъсне обучението си по здравословни причини или по
майчинство“. Изложени са възражения и за нищожност на клаузата по чл.5, ал.2 от договора
поради противоречие със закона (чл.180, ал.3 от Закона за дравето) и невъзможен предмет,
както и на клаузата за неустойка в договора за повишаване на квалификацията поради
накърняване на добрите нрави. Заявени са възражения и за прекомерност на претендираната
неустойка, както и за погасяване по давност (на основание чл. 111, б. „б“ ЗЗД) на
претенцията за неустойка.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като
неоснователни. Съдът е приел, че ищецът е неизправна страна по договора, тъй като не е
доказано да е изплащал на ответницата уговорената в чл.3, ал.1 от договора издръжка в
размер на 2 минимални работни заплати за страната. На самостоятелно основание съдът е
приел, че искът е неоснователен поради нищожност на клаузата за неустойка поради
противоречието й с добрите нрави.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението,
по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът приема, че първоинстанционният съд е установил в
пълнота фактическата обстановка, и изводите му по фактите са обосновани.
По делото не е спорно, а се установява и от представените доказателства, че
страните са в трудово правоотношение, по което ответницата е назначена на длъжност
ординатор в УМБАЛ Бургас АД, като с допълнителни споразумения към договора от
12.05.2011 г. и 15.02.2019 г. ищцата е назначена на длъжност лекар, като е увеличено
трудовото й възнаграждение съответно на 640 лв и 830 лв.
Не е спорно, а е видно от представените доказателства, че на 18.07.2012 г. между
4
страните е сключен договор за придобиване на квалификация по чл.234 КТ, по силата на
който ответницата е поела задължение да придобие квалификация по специалността
„Педиатрия“, като „обучението ще се проведе в МУ- Варна, в база за практическо обучение
при УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД в съответствие с разпоредбите на Наредба № 34/2006 г. за
придобиване на специалност в системата на здравеопазването“. Съгласно чл.2, ал.1 от
договора, ответницата е следвало да завърши обучението си за срок от 4 години. Уговорено
е, че договорът влиза в сила след сключване на договор за обучение по смисъла на чл.24 от
Наредба № 34/2006 г. между МУ - Варна и ответницата. Съгласно чл.3, ал.1 от договора,
работодателят се е задължил да осигури на обучаемия ежемесечна издръжка в размер на 2
минимални работни заплати за периода на обучението, които ще бъдат използвани за
заплащане на разходите по обучението и заплащане на таксата за обучение (чл.3, ал.2 от
договора). Работодателят се е задължил да сключи трудов договор с ответницата след като
тя завърши обучението си придобие уговорената в договора квалификация за срок от 4
години от завършване на обучението. Съгласно чл.5 от договора, ответницата се е задължила
да завърши в срок образованието по специалността, като в чл.5, ал.2 от договора е посочено,
че под завършване в срок се разбира „завършване с присъждане на свидетелство за призната
специалност „Педиатрия“ в установените за целта срокове“. В чл.7 от договора страните са
се уговорили, че обучаемият се задължава да възстанови на работодателя в троен размер
всички суми, които е получил под формата на издръжка, такси за обучение, ако откаже
сключването на трудов договор с работодателя след завършване на обучението, както и
(чл.7, ал.2) - ако по субективни причини не завърши курса на обучение. В чл.9 е уговорено,
че работодателят има право да прекрати действието на договора с едностранно писмено
волеизявление до обучаемия, ако последният виновно не изпълни задължението си по чл.5
(да завърши в срок обучението си по уговорената специалност), в който случай обучаемият
дължи на работодателя си неустойка в размер на трикратния размер на изплатените до
момента суми за издръжка. В чл.8, ал.2 от договора е прието, че не се счита за виновно
неизпълнение на договора прекъсване на обучението поради здравословни причини или
майчинство, в случай, че обучаемият продължи обучението си след това при условия и по
ред, регламентирани в правилника на съответното висше училище.
Не е спорно, че на 19.07.2012 г. между Медицински университет „Проф.д-р
Параскев Стоянов“- Варна, ищеца „УМБАЛ – Бургас“ АД и ответницата д-р С. И. С., е
сключен Договор за обучение за придобиване на специалност на място срещу заплащане №
648/19.07.2012 г., с който страните са се договорили висшето училище да организира,
проведе и контролира обучението на ответницата като специализант за придобиване на
специалност „Педиатрия“ в МУ „Проф.д-р Параскев Стоянов“- Варна и „УМБАЛ – Бургас“
АД като „институцията, провеждаща практическото обучение“ (чл.1 от договора). Съгласно
чл.2, ал.2 от договора, обучението на специализанта за придобиване на специалност
Педиатрия е с продължителност 4 години, започва от 01.08.2012 г. и продължава до
01.08.2016 г. В чл. 19 и 20 от договора е предвидено, че специализантът заплаща на висшето
училище месечна стойност на обучението в размер на 180 лева, платими на 6 месеца.
Съгласно чл.21, ал.2 от договора висшето училище предоставя на институцията,
провеждаща практическото обучение, средствата за практическо обучение на специализанта
в 1-месечен срок след заплащане от последния на таксата по чл.19 и чл.20. Съгласно чл.22,
ал.2 от договора, институцията, провеждаща практическото обучение, се задължава да
изплаща на специализанта ежемесечно възнаграждение в размер на две минимални работни
заплати в срок до 5-то число на следващия месец. Уговорено е, че обучението за
придобиване на специалност се прекъсва със заповед на ректора на висшето училище в
случаите, посочени в чл.26, ал.1 на Наредба № 34, а в чл.27 са изброени случаите, при които
обучението се прекратява.
Освен от Договора за обучение за придобиване на специалност на място срещу
заплащане № 648/19.07.2012 г., обстоятелството, че институцията, провеждаща
5
практическото обучение на ответницата е МБАЛ-Бургас АД се установява и от
представеното Извлечение от регистъра на специализантите, водено в Министерство на
здравеопазването.
Видно от сключеното на 26.11.2015 г. Допълнително споразумение към договора
от 19.07.2012 г., висшето училище и МБАЛ-Бургас АД получават средства за провеждане на
теоретично и практическо обучение по реда на §1а, ал.1 ПЗР на Наредба № 1 от 22.01.2015
г., считано от 01.06.2015 г. Стойността на обучението ще се заплаща от Министерство на
здравеопазването.
Видно от представените платежни нареждания и счетоводна справка от МБАЛ -
Бургас АД, в периода м.08.2012 г.- м.07.2016 г. МБАЛ – Бургас АД е изплатила на
ответницата общо 31 560 лв, като от представените платежни нареждания е видно, че всеки
месец са превеждани по сметка на С. по две минимални работни заплати за страната. Като
основание за извършения превод е посочено „стипендия съгл.договор“.
По делото са представени молби от ответницата до ректора на МУ – Варна, с
които тя е поискала отсрочване на задължението за заплащане на семестриални такси и
разрешение за продължаване на обучението й поради открито заболяване.
От представените 6 епикризи, болнични листи и амбулаторна карта се
установява, че в края на 2014 г. на ответницата С.С. е открито заболяване хипофизен
макроаденом, което е наложило извършване на две операции и продължителна
нетрудоспособност в периода 2015 - 2016 г., и което заболяване, видно от представената
епикриза от 15.11.2021 г., продължава и към настоящия момент.
Видно от представената Заповед № Р-106-30 от 28.01.2021 г. на ректора на МУ -
Варна, на основание чл.25, ал.4 и §26, ал.3 ПЗР на Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване
на специалност в системата на здравеопазването, е прекратено обучението на ответницата за
придобиване на специалност Педиатрия, поради неполагане на държавен изпит в
установените за това в Наредба № 1/22.01.2015 г. срокове. Установено от представените
документи от МУ - Варна е, че ответницата не е подала документи за допускане до държавен
изпит, срокът за което е изтекъл на 01.08.2020 г., и обучението е прекратено, тъй като не е
приключило в срока по чл.12, ал. 8 от Наредба № 34/2006 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
С оглед представените доказателства, съдът приема за неоснователни
оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е изградил вътрешното
си убеждение въз основа на приобщения доказателствен материал, твърденията и
възраженията на страните в процеса, както и, че възприетата фактическа обстановка не
съответства на събраните в хода на производството доказателства, поради което
направените въз основа на това правни изводи са необосновани и неправилни.
На първо място съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че клаузата
по чл.7, ал.2 от Договора за повишаване на квалификацията, представлява по същността си
уговорка за неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД, тъй като независимо, че договорът за
повишаване на квалификацията е регламентиран в Кодекса на труда, той не представлява
трудов договор, и по отношение на него са приложими правилата на ЗЗД, в който смисъл е
цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика (решение № 326 по гр. д. № 706 за
2009 г. на IV г.о.).
Съгласно чл.234, ал.3, т.2 КТ, с този договор страните могат да уговорят
отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията
на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок. Съдът споделя
изводъ на БРС, че доколкото става въпрос за определяне отнапред на вида и размера на
6
отговорността за неизпълнение на договорно задължение, по същността си такава уговорка
в договора представлява уговорка за неустойка, по отношение на която намират приложение
и правилата на чл.92 ЗЗД.
На общо основание, право да търси неустойка (при валидно уговорена
неустоечна клауза) има само изправната страна. Само изправният кредитор, който е
изпълнил своето задължение, има право да иска изпълнение на насрещното, поето спрямо
него такова, а в равна степен - и заместващата облага, каквато се явява компенсаторната
неустойка, дължима вместо изпълнението. Обезщетение за неизпълнение на договорно
задължение, както и неустойка, се дължат само ако неизпълнението е резултат от виновно
поведение на длъжника.
Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че съгласно сключените
Договор за придобиване на квалификация по чл.234 КТ от 18.07.2012 г., между ищеца и
ответницата и Договор за обучение за придобиване на специалност на място срещу
заплащане № 648/19.07.2012 г., сключен между МУ „Проф.д-р Параскев Стоянов“- Варна,
ищеца „УМБАЛ – Бургас“ АД и ответницата, обучението на ответницата е следвало да се
проведе в МУ-Варна, а практическото обучение - в УМБАЛ - Бургас АД.
По гореизложеното, съдът приема за недоказано (от ответницата), че ищецът
МБАЛ Бургас АД е бил неизправна страна по договора между страните, тъй като не е
осигурил условия и възможност на ответницата за осъществяване на теоретичното и
практическо обучение по специалността „Педиатрия“, а именно – „не е командировал
служителя и в този смисъл го е поставил в невъзможност да осъществи практическото си
обучение в предвидената в договора база – УМБАЛ „Св.Марина“ гр.Варна“.
Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че ищецът е бил неизправна
страна по Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на квалификация по чл.234 КТ, поради
неизпълнение на задължението му по чл.3, ал.1 от договора – да осигури на ответницата
като обучаем, ежемесечна издръжка в размер на 2 минимални работни заплати за страната.
На първо място страните не спорят, че задължение за заплащане на ответницата на по две
минимални работни заплати месечно, ищецът е поел и по двата договора – по чл.3, ал.1 от
Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на квалификация по чл.234 КТ като „ежемесечна
издръжка“, както и по чл.22, ал.2 от Договора за обучение за придобиване на специалност на
място срещу заплащане № 648/19.07.2012 г., сключен между МУ „Проф.д-р Параскев
Стоянов“- Варна, ищеца „УМБАЛ – Бургас“ АД и ответницата – като „ежемесечно
възнаграждение на специализанта за извършената лечебно-диагностична дейност“.
Различното основание на сумата във всеки от двата договора подкрепя извода, че става
въпрос за две различни задължения.
Независимо от представените по делото доказателства за превеждани на
ответницата в периода м.08.2012 г.- м.07.2016 г. от МБАЛ – Бургас АД по две минимални
работни заплати за страната, предвид поетото от ищеца задължение за заплащане на
ответницата на по 2 МРЗ, както по чл.3, ал.1 от Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на
квалификация по чл.234 КТ, така и по чл.22, ал.2 от Договора за обучение за придобиване на
специалност на място срещу заплащане № 648/19.07.2012 г., сключен между МУ „Проф.д-р
Параскев Стоянов“- Варна, ищеца „УМБАЛ – Бургас“ АД и ответницата, и предвид
изричното оспорване от страна на ответницата, че заплатените й суми са именно по
Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на квалификация по чл.234 КТ, съдът намира за
недоказано от ищеца, че заплатените от него суми в периода м.08.2012 г.- м.07.2016 г. -
общо 31 560 лв (по две минимални работни заплати за страната месечно) са били в
изпълнение на задължението му именно по договора от 18.07.2012 г.
7
Ето защо съдът намира, че ищецът е бил неизправна страна по Договора от
18.07.2012 г. за придобиване на квалификация по чл.234 КТ, поради неизпълнение на
задължението му по чл.3, ал.1 от договора – да осигури на ответницата като обучаем,
ежемесечна издръжка в размер на 2 минимални работни заплати за страната.
На второ място съдът намира, че в случая, предвид доказаното тежко и
продължително заболяване на ответницата, не следва да се приеме, че тя не е завършила
курса за специализация по специалност Педиатрия, „по субективни причини“ по смисъла на
чл.7, ал.2 от Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на квалификация по чл.234 КТ, което
да води до възникване на основание по същата клауза от договора, за заплащане на
уговорената в нея неустойка – възстановяване „в троен размер на всички суми, които е
получила под формата на издръжка, такси за обучение, както и тези по чл.4, ал.1, т.9 от КСО
за целия срок на обучението“. По този въпрос настоящият състав не споделя изводите на
първоинстанционния съд, че по делото не е доказано, заболяването на ответницата да я е
препятствало да завърши обучението си, като положи държавен изпит в срок, който в чл.12,
ал.8 от Наредба № 34/2006 г. е определен като максимален от 8 години. Съдът не споделя
изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано, че за целия период от откриване на
заболяването до изтичане на законоопределения срок ответницата е била в невъзможност да
завърши специализацията си, т.е.че заболяването й е от такъв характер, препятстващ я да
положи държавен изпит, като е имала възможност да стори това в срок. От представената
медицинска документация се установява, че в периода 2015-2016 г. ответницата е
постъпвала в лечебно заведение няколко пъти, била в продължителен отпуск поради
временна нетрудоспособност, което, според настоящия състав, е препятствие да провежда
обучението си за придобиване на специалност, включващо не само теоретично, но и
практическо обучение за целия период от обучението.
На следващо място съдът споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд за
нищожност на клаузата на чл.7, ал.2 от Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на
квалификация по чл.234 КТ, поради противоречие с добрите нрави. Съдът споделя изводите
на първоинстанционния съд, както и становището на въззивника, че в случая вземането за
неустойка е по договор за придобиване на квалификация, при който обезпеченото право не е
в паричен размер и няма паричен еквивалент, съотв.с клаузата за неустойка се обезпечава
интереса на работодателя да ползва повишените качествата на работника вследствие
професионалната му квалификация за определен период от време. Именно с оглед
конкретното правоотношение, съдът приема, че договаряне на неустойка в размер на
трикратния размер на всички суми, получени под формата на издръжка, такси за обучение,
както и тези по чл.4, ал.1, т.9 от КСО – в общ размер от 31 560 лв, съотв.общ размер на
претендираната неустойка - 94680 лв, не само противоречи на функциите на неустойката да
обезщети изправната страна по договора от неизпълнение на задълженията на другата
страна, като надвишава многократно размера на задължението, което обезпечава, но и би
довело до несправедливо облагодетелстване на ищцовата страна.
На последно място съдът намира, че заявеното искане във въззивната жалба -
исковата претенция да бъде уважена поне до размера на заплатените от ищеца разходи,
установени с приложените писмени доказателства, представлява опит за предявяване
на нова претенция (при условията на евентуалност), което е недопустимо да
става във въззивното производство.
По изложените съображения съдът намира, че искът за заплащане от ответницата
на неустойка, на основание чл.7, ал.2 от Договора от 18.07.2012 г. за придобиване на
квалификация по чл.234 КТ, е неоснователен и недоказан.
Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва
8
да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд (с посоченото
по-горе изключение досежно липсата на неизправност на ответницата по договора поради
продължителното й заболяване), към които настоящият състав препраща на основание
чл.272 ГПК.
Предвид постановения резултат, на въззиваемата следва да се присъдят
направените във въззивното производство съдебни разноски в размер на 1200 лв за
заплатено адв.възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и
съдействие.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 209/04.02.2022 г. по гр.д.4486/2021 г. на Районен
съд Бургас.
ОСЪЖДА „УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА
АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ БУРГАС“ АД гр.Бургас, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, бул.Стефан Стамболов № 73, представлявано от Бойко Георгиев
Миразчийски, да заплати на С. И. С., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебни разноски за
въззивното производство в размер на 1200 лв (хиляда и двеста лева).
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9