Р Е Ш Е
Н И Е
№ ……
град
София,29.07.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я АНЕТА
ИЛЧЕВА
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя
гр.д. № 14719/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
401971/08.05.2018 г., постановено по гр. д. № 72538/2017 г. на СРС, I ГО, 120
състав, частично е уважен предявеният от Д.Й.Г. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК, за признаване на
установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1301,23 лв., за която
сума е издаден изпълнителен лист от 18.11.2002 г. по гр. д. № 7078/2002 г. на
СРС, 71 състав и която представлява стойност на недоставена, неизмерена и
непотребена топлинна енергия, поради погасяването ѝ по давност. С решението отрицателният установителен иск е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 1781,17 лв. като неоснователен. С
определение от 01.10.2018 г. съдът, на основание чл. 248 ГПК, е изменил
решението, в частта за разноските, като съгласно изхода на спора на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил „Т.С.“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 315,05 лв.,
а на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК е осъдил Д.Г. да заплати на
ответника сумата от 53,89 лв.
Срещу решението,
в отхвърлителната му част, на 12.06.2018 г. е подадена въззивна жалба от ищеца
в първоинстанционното производство. Счита решението за неправилно и
необосновано, тъй като районният съд приел, че плащането от страна на ищцата на
част от погасените по давност вземания на ответника в рамките на изпълнителното
производство следвало да се зачете като плащане на нещо дължимо на основание
чл. 118 ЗЗД. Твърди, че в производството пред СРС безспорно било установено, че
изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения на 18.11.2002
г. изпълнителен лист в полза на „Т.С.“ ЕАД, било прекратено по силата на закона
още през 2005 г. с изтичане на преклузивния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поради
това плащанията, извършени по изпълнителното дело след 2008 г., постъпили по
сметката на съдебния изпълнител по повод на материално и процесуално
незаконосъобразно изпълнително производство, т.е. при липса на основание.
Поддържа, че плащането по изпълнителното производство не представлявало нито
признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, нито доброволно
изпълнение по чл. 118 ЗЗД, доколкото такова плащане предполагало предприета
процесуална принуда срещу длъжника, при която липсвал елементът доброволност.
По този начин съдебният изпълнител е бил длъжен да възстанови на длъжника
постъпилите по прекратеното изпълнително дело суми, а не да ги разпределя на
взискателя. Погасените в хода на изпълнителното производство акцесорни вземания
на взискателя за такси и разноски не били предмет на предявения отрицателен
установителен иск и неправилно били обсъдени от районния съд. С иска се
претендирала недължимост единствено на главницата по изпълнителния лист от
1781,17 лв., като по изпълнителното дело било извършено частично плащане единствено
на нея, а не и на дължимите по делото разноски, които следвало да останат в
тежест на взискателя на основание чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част, както и да му бъдат присъдени разноските в двете
съдебни инстанции.
От страна на ответника не е
постъпвал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
С разпореждане № 36837 от 06.11.2018
г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
констатирано, че не са заявени доказателствени искания от страните пред
въззивната съдебна инстанция.
Според чл. 269 изр. 1 ГПК съдът
прави служебна проверка, като при настоящата се констатира решението на
първоинстанционния съд да е валидно и допустимо в обжалваните части. По
останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата – изр. 2 на
цитираната правна норма, при което настоящият съдебен състав намира следното:
За да уважи частично предявения отрицателен
установителен иск, районният съд е приел, че срещу ищцата е бил издаден
изпълнителен лист от 18.11.2002 г. по гр. д. № 7078/2002 г. на СРС, 71 състав,
за сумите от 1781,17 лв. главница и обезщетение за забава от 266,01 лв., ведно
със законна лихва върху главницата от 22.10.2002 г. до окончателното ѝ
плащане и съдебни разноски в
размер на 40,94 лв. Въз основа на изпълнителния лист с молба на взискателя „Т.С.“
ЕАД от 14.01.2003 г. е било образувано изпълнително производство при ДСИ при
СРС, като в молбата е посочен способ за принудително събиране на вземането. По
изпълнителното дело не били извършвани изпълнителни действия от страна на
взискателя, поради което производството е било прекратено по силата на закона
на 18.11.2004 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а давността, с която е
погасена възможността на взискателя да събере вземането си по принудителен ред
била изтекла на 18.11.2005 г. Независимо от погасяването на вземанията длъжникът
в периода от 10.05.2008 г. до 14.03.2017 г. доброволно ежемесечно изплащал част
от вземанията, като общият размер на извършените плащания възлизал на 417,38
лв. за главницата,
както и на сумата от 62,56 лв. за такси по изпълнението. На основание чл. 118 ЗЗД
тези суми се явявали дължимо платени и следвало да бъдат зачетени, а искът
следвало да бъде уважен само за сумата от 1301,23 лв. и отхвърлен за разликата
до пълния предявен размер от 1781,17 лв.
По отношение правилността на
решението в обжалваната част във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с
въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното.
Изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК, когато в течение на две години
взискателят не е поискал от съдебния изпълнител извършване на изпълнителни
действия с оглед удовлетворяване на своето вземане или при липса на валидно
предприети изпълнителни действия. С Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015
г. на ВКС, ОСГТК, се прие погасителната давност за вземането на взискателя
започва да тече от последното валидно предприето от взискателя изпълнително
действие, а не от датата на която е настъпила перемпцията на изпълнителното
дело.
Съгласно т. 10 на цитираното
тълкувателно решение искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Но
както е разяснено след това, въз основа на искането следва да е било предприето
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Затова и законът в
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД разпорежда, че давността в
изпълнителното производство се прекъсва с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ, а не с искането да се извърши такова действие. Новата
давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
От влизането в сила на съдебното
изпълнително основание - подлежащото на изпълнение съдебно решение по гр. д. № 7078/2002
г. на СРС, 71 състав, започва да тече нова погасителна 5-годишна давност
съобразно чл. 117, ал. 1 вр. чл. 110 ЗЗД за главното вземане на взискателя по
изпълнителния лист. В случая няма данни кога е влязло в сила подлежащото на
изпълнение съдебно решение, поради което съдът приема, че това е датата
18.11.2002 г., когато е бил издаден изпълнителният лист. Давността е прекъсната
съгласно чл. 116 б. "в" на 14.01.2003 г., когато взискателят с молба
е поискал иницииране на изпълнително производство въз основа на изпълнителния
лист, по която е образувано изпълнително дело № 2303/2003 г. на ДСИ при СРС и е
посочен принудителен способ в съответствие с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.,
ОСГТК на ВКС – опис и продажба на движими вещи на длъжника. След образуване на
делото по същото не са били извършвани изпълнителни действия, тъй като с
поисканите от взискателя в молбите от 19.04.2005 г. и 29.02.2008 г. действия не
е осъществен конкретен изпълнителен способ – върху трудовото възнаграждение или
пенсията на длъжника не е наложен запор. След като по изпълнителното дело в
продължение на две години от образуването му не са извършвани изпълнителни
действия, същото се е прекратило по силата на закона на 14.01.2005 г., а петгодишната
давност за вземането на взискателя е изтекла на 14.01.2008 г., поради което
изводът на районния съд за погасяване на вземанията на ответника по давност е
правилен.
С предявения от ищцата отрицателен
установителен иск се претендира съдебно установяване на несъществуването в
полза на ответника на изпълняемо право, основано на твърдението на ищцата, че
вземанията на ответника са погасени по давност. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността то да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение - чл. 118 ЗЗД. Когато плащането е осъществено в резултат на
предприето принудително изпълнение и липсва доброволно погасяване, не следва да
се обсъжда възможността за приложение на чл. 118 ЗЗД. В този смисъл е и
постоянната практика на ВКС, обективирана в Решение № 112/11.02.2010 г. по гр.
дело № 179/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., Решение № 139 от 28.08.2013 г. по т.
д. № 98/2012 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В случая обаче тази хипотеза не е
налице, доколкото по приложеното изпълнително дело, се установява, че не са
били извършвани изпълнителни действия чрез осъществяване на някои от
предвидените в ГПК способи за това. При това положение липсва процесуална
принуда срещу ищцата, а осъществените от нея след прекратяването на
изпълнителното дело по силата на закона доброволни плащания в периода от
10.05.2008 г. до 14.03.2017 г. не се явяват недължимо платени и доводът във
въззивната жалба за липса на предпоставките за приложението на чл. 118 ЗЗД се
явява неоснователен. След приспадане на извършените плащания в общ размер от
480,35 лв. от главницата по изпълнителния лист от 1781,17 лв. се получава
сумата от 1301,23 лв., до която сума искът правилно е бил уважен от районния
съд.
Доколкото това са оплакванията и
възраженията с въззивната жалба, а съдът е ограничен от рамките ѝ, същата е неоснователна и не следва
да се уважава, а в упражняване на правомощията си по чл. 271 ГПК въззивният
съдебен състав е длъжен да потвърди решението на СРС, в обжалваната част, като
правилно.
При този изход на делото отхвърляне
на жалбата като неоснователна, право на разноски има въззиваемия, който обаче
не претендира такива.
Настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване, предвид предвиденото в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ,
бр. 100/21.12.2010 год., ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./
ограничение.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 401971/08.05.2018 г., постановено
по гр. д. № 72538/2017 г. на СРС, I ГО, 120 състав.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.