Р Е Ш Е Н И Е № …
гр. София, 26.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно
заседание на 28.03.2018г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия
Георгиев въззивно гражданско дело № 652 по описа на съда за 2017 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по въззивна
жалба от П.С.С., чрез адв. Н.,
срещу решение № 106/19.07.2017г. по гр.д. № 1474/2016г. по описа на РС – гр. Б.,
постановено по иск на жалбоподателя с правна квалификация чл. 108 от ЗС и
предмет – част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
05815.301.281.1.1 и административен адрес гр. Б., ул. „А. С. Р.” № 4, етаж 1,
със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта –
няма, и над обекта – 05815.301.281.1.2, която част съставлява склад към магазин
на партерния етаж и - по документи за собственост - е с площ от 18
кв.м., а по скицата (схема 2) към заключението на вещото лице А.от
17.05.2017 г. е с площ от 15 кв.м. и е заключена в полигона с цифрови означения
1-2-4-8. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно и
необосновано. Счита, че при постановяването му БРС не е обсъдил всички събрани
по делото доказателства, направил е превратно тълкуване на събраните по делото
доказателства е не е отчел факти, касаещи правилното разрешаване на спора, с
който е бил сезиран, както и е допуснал нарушения на материалния и процесуалния
закон. Моли съда да отмени това решение и да уважи предявения иск. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор
на въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят не се явява. Представлява се от адв.
Н., която поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Уточнява, че предмет на
обжалване е само частта от първоинстанционното
решение, с която е отхвърлена претенцията за предаване на владението на процесния имот. Счита, че претенцията на насрещната страна
за присъждане на разноски е неоснователна, тъй като не е представен списък по
чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция, въззвиаемата страна не се явява. Представлява
се от адв. Д., който оспорва жалбата и моли съда да я
остави без уважение, а обжалваното решение – в сила. Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка
по делото е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не
е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. Единственото прието
доказателство по делото, което не е описано в мотивите на обжалваното решение,
е н.а. № 186/28.08.2008г., т. ІІ, рег. № 2960, дело № 372/2008г. на нотариус
Татяна Филчева. В него е обективиран договор за покупко- продажба Между М.Г. и П.С. на 5/12 ид.ч. от партерния етаж на сградата с идентично описание,
както в останалите нотариални актове.
В производството пред въззивната
инстанция не са били събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка,
настоящият съдебен състав намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като е
постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за
упражняване на правото на иск, а първоинстанционният
съд се е произнесъл по действително предявения такъв.
ІІІ. По същество
Предмет на предявения иск с правна
квалификация чл. 108 от ЗС е правото на собственост на ищеца и твърдяното от
него нарушение на последното от страна на ответника.
В случая
настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите на първоинстанционния
съд, според които ищецът е доказал правото си на собственост върху процесната обособена част от помещението, но не е доказал
упражнявано от ответника владение или държане върху нея, и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
В
допълнение, както и в отговор на изложените във въззивната
жалба доводи, съдът отбелязва следното.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното
решение е незаконосъобразно и необосновано, като при постановяването му не са
обсъдени всички събрани по делото доказателства, а други такива са тълкувани
превратно, не били отчетени релевантни факти за правилното разрешаване на
спора, както и били допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.
Тези оплаквания са
формулирани общо и абстрактно, като
жалбоподателят не е посочил, неспазването на коя законова норма според него е
довело до незаконосъобразност (нарушение на материалния и процесуалния закон) на
първоинстанционното решение, нито причините, поради
които счита, че изложените от БРС мотиви, не обосновават крайните изводи на този
съдебен акт (т.е. че той е необоснован). Също така липсва конкретизация, кои релевантни
факти не е отчел първоинстанционният съд, кои
доказателства са останали необсъдени от него, както и в какво се състои
превратното тълкуване на други от тях. Поради това настоящият съдебен състав е
затруднен да провери основателността на изложените от жалбоподателя доводи.
Същевременно, съгласно
задължителната съдебна практика (т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013
г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК), когато
жалбата не обективира конкретни
оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно
решение, въззивната инстанция не дължи служебна
проверка по същество, извън хипотезата на прилагане на императивна материалноправна норма, както и на служебно защитаване на
интереса на някоя от страните по делото или интереса на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на
родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на
семейното жилище.
Естеството на
настоящия случай не предполага служебна ангажираност на съда със защита на
интересите на някоя от страните по делото. Що се отнася до прилагането на
императивни правни норми, в конкретния казус релевантни биха били тези от тях,
които касаят основанието за придобиване на правото на собственост от страна на
ищеца, както и преценката на твърдяното от него нарушение на това право (респ. правоизключващите възражения на ответника, ако има такива).
Същевременно, съгласно съдебната практика (напр. Решение № 70 от 5.04.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 5556/2015 г., I г. о., ГК) е недопустимо, въззивният съд да установява различна фактическа страна на
спора, а само може да субсумира вече установените
факти под приложимите (императивни) материалноправни
норми.
В случая, както
правилно е посочил БРС в мотивите на обжалваното решение, основният спор между
страните касае не техните права, регулирани от императивни материалноправни
норми, а „… точното местонахождение/разположение на процесното
складово помещение …“. Този въпрос, обаче, е фактически, поради което и с оглед
липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба
по него, излиза извън обхвата на служебната въззивна
проверка и не следва да се обсъжда. Отделно от това, въззивният
съд намира, че обоснован отговор на този въпрос може да се даде с помощта на
събраните по делото доказателства (виж. по- долу).
В жалбата не са
наведени доводи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при
докладване на делото, нито има съмнения в правилната правна квалификация на
иска, поради което съдът намира, че не е налице и хипотеза по т. 2 от
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК.
Жалбата не съдържа
оплаквания за допуснато от първата инстанция конкретно процесуално нарушение, довело
до неизясняване на делото от фактическа страна или до необоснованост на
фактическите изводи първоинстанционното решение,
поради което не е налице и хипотеза по т. 3 от цитираното Тълкувателно решение.
Единствено за пълнота
на изложението и въпреки че в случая не следва да се извършва служебна проверка
на обжалвания съдебен акт по същество, съдът отбелязва, че, съгласно
заключението на в.л. Атанасов и приложената към него скица № 2 (л. 62 и л. 64
от първоинстанционното дело), процесното
складово помещение се намира на партерния етаж на двуетажна масивна жилищна
сграда, построена в УПИ Х-901, кв. 75 по плана на гр. Б., респ. на първи етаж
на сграда с идентификатор 05815.301.281.1 по КККР на
гр. Б. в затворен полигон т. 1, т. 2, т. 8 и т. 4 на Схема 2. Видно от така цитираната
схема, очертаното от този контур помещение е именно залата на второ ниво в
задната част на помещението, достъпът до която се осъществява по няколко стъпала
през основната зала на първо ниво. Същевременно, всички свидетели (както
доведените от ищеца, така и от ответника) са единодушни, че през годините не се
е ползвало никакво друго помещение на приземния етаж, а само двете помещения,
които понастоящем се владеят и ползват от ищеца, респ. от неговия правоприемник
и трето лице – помагач в настоящия процес. При това св. П.изрично е заявила, че
площта на помещението не е променена (л. 73 от първоинстанционното
дело), а св. Г.съобщава по същество същото с думите „това, което ни беше
предоставено през 2000 година, това ни се предостави и през 2009г.“ (л. 46 от първоинстанционното дело). Следователно, реалните обекти,
върху които се е концентрирало правото на собственост (първоначално – на
реституционните собственици, а впоследствие – на приобретателя
и ищец в настоящото производство), не са се променяли с течение на времето.
Наистина, показанията
на св. Т.(л. 72 от първоинстанционното дело) установяват, че през 2014г., т.е. след
придобиването му от ищеца, складовото помещение е било ремонтирано и
преустроено. Доколкото този свидетел е участвал в строително – ремонтните
дейности и описва обекта като „второ ниво на помещението“ и „второ ниво на
сладкарницата“, може да се направи извод, че в резултат от тях процесната площ е била приобщена към основаната част на
магазина и в момента тези две площи се възприемат като единно цяло, макар и на
различни нива. Това, обаче, не дава основание да се приеме, че описаното в
нотариалните актове складово помещение е различно, нито че приобретателят
има право на допълнително такова.
Също така
следва да се има предвид, че, съгласно н.а. № 32/22.05.2008г. и н.а. № 186/28.08.2008г.
(л. 7-8 и л. 11-12 от първоинстанционното дело)
владението върху продавания имот се предава в деня на изповядване на сделката.
Същевременно, приобретателят (ищец в настоящото
производство) не оспорва този факт, нито твърди, че впоследствие е загубил
владението върху реална част от предадения му имот.
При тези
данни БРС е достигнал до правилните изводи, че спорното складово помещение е
ограничено по контура с цифрови означения 1-2-8-4 от Схема № 2 към заключението
на в.л. Атанасов, както и че негов собственик е ищецът (респ. третото лице –
помагач), а също и че понастоящем то не се владее или държи от ответника.
Не
обосновава обратен извод твърдението на процесуалния представител на
жалбоподателя в последното открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция, че става въпрос за друго помещение, тъй като това твърдение е
несъвместимо с изричното му изявление, че първоинстанционното
решение се обжалва единствено в частта му, с която е отхвърлена претенцията за
предаване на владението върху процесния имот (л. 23
от въззивното дело). Това означава, че решението не е
обжалвано в установителната му част и е влязло в сила.
По този начин то е определило точното местоположение на процесния
обект, и е недопустимо, въз основа на признатото право на собственост върху
последния, жалбоподателят да претендира да му се предаде владението върху
някакво друго помещение. Евентуално уважаване на тази претенция би довело до
произнасяне за различни обекти в установителната и в
осъдителната част на ревандикационния иск, което по
недопустим начин ще разкъса взаимната обусловеност между тях.
ІV. По разноските
С оглед изхода на
делото и направено искане в този смисъл, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените от нея разноски пред въззивната
инстанция, каквито се установяват в размер на 500 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 20 от
делото.
Неоснователно е
възражението, че такива не следва да се присъждат поради непредставяне на
списък по чл. 80 от ГПК. Съгласно точния текст на тази разпоредба и по аргумент
от т. 8 и 9 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, липсата на списък препятства
единствено възможността да се иска изменение на съдебния акт в частта за
разноските, но не е пречка пред присъждането им от съда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
106/19.07.2017г., постановено по гр.д. № 1474/2016г. по описа на РС – гр. Б..
ОСЪЖДА П.С.С. с ЕГН **********
и адрес ***, да заплати на М.Г.Г. с ЕГН ********** и
адрес ***, сумата 500 лв. – разноски по делото пред въззивната
инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.