РЕШЕНИЕ

№ 260060

гр. Р., 12.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Р.НСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговска колегия, в открито заседание на пети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА

БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия

при участието на секретаря ДИМАНА СТОЯНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 411 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от П., със седалище и адрес на управление гр. С., чрез юрк. Р.И., против Решение № 1023/27.07.2020 г. по гр.д. № 4561/2019 г. на РС – Р., с което са били отхвърлени предявените от дружеството искове за признаване за установено, че ответникът Г.В.И., ЕГН: **********, дължи сумите 479,32 лв. – главница по договор за потребителски кредит № **********/18.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, и 112,44 лв. – неустойка, като вземанията са били предмет на заповед за изпълнение № 1009/17.04.2019 г. по ч.гр.д. № 2152/2019 г. на РС – Р..

Жалбоподателят счита обжалваното решение за недопустимо и неправилно. Счита, че не е недопустимо да бъде изменена установителната претенция в осъдителна с молба преди първото по делото заседание. Съдът не е спрял делото до произнасяне на окръжния съд по подадената от въззивника частна жалба срещу определението, с което е било прекратено делото за претендираното договорно възнаграждение в размер на 987,35 лв. Съдът е прогласил клаузи от договора за недействителни, без да е бил подаден насрещен иск от ответника, поради което решението е недопустимо. С оглед принципа на свобода на договаряне страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент 98,52% и годишен процент на разходите 157,75%. Не е налице нищожност на договорната лихва поради надвишаването на трикратния размер на законната лихва. Тази уговорка не противоречи на добрите нрави. С изменението на ЗПК в сила от 23.07.2014 г. е въведен максимален размер на ГПР, който е 50%, но тази разпоредба не обвързва страните, защото договорът е сключен на 18.07.2014 г. Неоснователно било заключението на съда, че длъжникът по договора не е обвързан със съдържанието на Общите условия поради неподписването им. Това изискване в ЗЗП е влязло в сила на 25.07.2014 г., а в ЗПК – на 23.07.2014 г. Моли за обезсилване като неправилно и недопустимо първоинстанционното решение. В условията на евентуалност иска отмяната на първоинстанционното решение като неправилно и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В законоустановения двуседмичен срок въззиваемият Г.В.И., ЕГН: **********, с адрес ***, чрез назначения особен представител адв. М. ***, със съдебен адрес ***, каб. 10, е подал отговор и счита въззивната жалба за неоснователна. Неоснователни са доводите за недопустимост на решението, тъй като спорът досежно прекратената част от делото е приключен окончателно с Определение на ОС – Р. от 09.06.2020 г. по в.ч.т.д. № 185/2020 г. Първоинстанционният съд е действал законосъобразно и съобразявайки практиката на СЕС при преценката си относно неравноправния характер на клаузи в договори, сключени с потребители. С исковата молба се признава извършено плащане от въззиваемия на стойност 554,40 лв., което е по-голямо от чистата стойност на заема от 500 лв. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Намира исканото юрисконсултско възнаграждение за прекомерно.

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Неоснователни са доводите за недопустимост, наведени от въззивника, касателно прекратяването на делото по отношение на осъдителния иск за договорна лихва в размер на 987,35 лв. Въпросът със законосъобразността на прекратяването на делото в тази му част е бил разрешен окончателно с Определение на ОС – Р. от 09.06.2020 г. по в.ч.т.д. № 185/2020 г., поради което е недопустимо обсъждането му при проверката на първоинстанционното решение. Следва да се обърне внимание на въззивника, че съдът не е бил десезиран по отношение установителния иск за дължимата договорна лихва в същия размер, тъй като това обстоятелство е било уточнено с молба с вх. № 33424/14.08.2020 г. с оглед дадените указания на ищеца да посочи какво има предвид под „номинал“. Затова произнасянето на районния съд в тази му част с отхвърлителен диспозитив относно вземането е валидно и допустимо.

Неоснователни са оплакванията в жалбата с наведени твърдения, че съдът е излязъл извън рамките на принципа на равенство на страните, като се е произнесъл по недействителността на клаузи в договора, за което е нямало изрично възражение от страна на ответника. Съгласно константната практика на СЕС и изрично съществуващото нормативно задължение в чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. От това следва изводът, че съдът може да се произнесе по недействителността на такива клаузи и без да е бил изрично сезиран с възражение или иск от насрещната страна.

Разгледана по същество, въззивната жалба се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.

Фактическата обстановка е установена правилно и изчерпателно от районния съд. Установено е, че на 18.07.2014г. между П. и Г.В.И. е сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата на който дружеството предоставило на въззиваемия кредит при следните параметри: главница – 500 лева; срок на погасяване – 48 месеца; размер на вноската 42 лева; ГПР – 157.75%; годишен лихвен процент – 98.52%; лихвен процент на ден – 0.27%; дата на погасяване – 15-ти ден от месеца; общо задължение по кредита: 2 016 лева. На същата дата въззивникът превел по сметка на въззиваемия сумата от 500 лв. Длъжникът изпаднал за първи път в забава по отношение на третата вноска на 16.11.2014 г., която все пак погасил на 21.11.2014 г. За последен път плащане по кредита било извършено на 31.10.2015 г. Съгласно извлечение от сметка, кредитополучателят заплатил 13 погасителни вноски и част от 14-та общо на стойност 554.40 лева.

Въз основа на заявление, депозирано от въззивника, в РС – Р. е образувано ч.гр.д. № 2152/2019 г. и е била издадена Заповед № 1009/17.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Г.В.И. за сумите: 1466.67 лева – главница по договор за потребителски кредит (ДПК) № **********/18.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; 112,44 лева – неустойка; 2,57 лева – лихва за периода 16.11.2014 г. – 05.01.2016 г. и 131,63 лева - разноски. Заповедта била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, с оглед което заповедният съд указал на въззивника възможността да предяви иск за установяване на вземането си, което било сторено в законоустановения срок.

Правилен е изводът на съда за това, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От представените писмени доказателства в нито едно не е посочено какво точно се включва в ГПР, което да обоснове изключително високата му процентна стойност – 157,75%. Вярно е, че ограничението на ГПР, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК е влязло в сила на 23.07.2014 г., но това не освобождава кредитодателя от задължението му да представи посочената в закона информация. Налице е и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като не са събрани доказателства на кредитополучателя да му е бил представян погасителен план. Наличието на приложено извлечение по сметка към ДПК № № **********/18.07.2014 г. само по себе си не представлява такова, до колкото няма доказателства същото да е било представено на потребителя при сключването на договора за кредит, за да има значението и характера на погасителен план. Така се препятства възможността на кредитополучателя да узнае какво точно погасява с всяка една вноска, както е видно например, че според кредитодателя с първоначалните вноски всъщност погашенията за договорна лихва имат по-голямо съотношение в дължимите първи месечни вноски. Неспазването на горепосочените изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК са самостоятелни и достатъчни основания ДПК да бъде обявен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като предвид задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребители, съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, не е необходимо недействителността да бъде констатирана само при въведено твърдение за такава с възражение или насрещен иск от страна на потребителя ответник.

Вярно е, че районният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК, която към момента на сключване на договора за потребителски кредит (18.07.2014 г.) не е била влязла в сила. Същата касае изискването за полагане на подпис върху всяка страница на общите условия към всеки един договор за потребителски кредит като условие да обвържат и задължат потребителя с клаузите, визирани в тях. Дори и да се приеме, че е налице неправилно приложение на материалния закон, това обстоятелство не би могло да повлияе върху крайния изход от решаване на спора, предвид констатираните нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК.

Въззивната инстанция не споделя доводите на жалбоподателя касателно нищожността на клаузата за договорна лихва. Районният съд е изложил задълбочени и подробни мотиви относно това защо намира същата за несъответстваща на добрите нрави, които се споделят напълно от втората инстанция. Никъде от изложените в исковата молба обстоятелства, както и от съдържанието на договора, не би могло да се направи извод какво оправдава определянето на такава висока договорна лихва в размер на 98,52%, който надхвърля многократно трикратния размер на законната лихва. Основен принцип в правото е недопускането на неоснователно обогатяване, като в настоящия случай съществуването на задължение за договора лихва в такъв необоснован размер е в пряк разрез с него.

С оглед тези съображения правилен се явява изводът на първата инстанция, че на основание чл. 23 ЗПК, при обявяване на договора за недействителен, кредитополучателят дължи връщането само на чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи. Предвид направеното признание в исковата молба и представените доказателства по делото за наличие на плащане по кредита от страна на кредитополучателя в размер на 554,40 лв. правилно районният съд е отхвърлил иска за главницата като погасен поради плащане, тъй като е същата е в размер само на 500 лв.

С оглед гореизложеното обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба – оставена без уважение.

Мотивиран така, Р.нският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1023/27.07.2020 г. по гр.д. № 4561/2019 г. на РС – Р..

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1)

                                                                                         2)