№ 16107
гр. София, 26.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. Н.А
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110157200 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от П. Д. К., чрез
адв. Н., срещу .. ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на сумата от 580,18 лева, представляваща
недължимо платена сума по потребителски кредит, поради нищожност на
същия, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането. Ищецът не е предявил на
самостоятелно основание иск за обявяване недействителността на процесния
договор, но е изложил подробни съображения за това, като съдът следва в
мотивите на съдебния акт да разгледа въпроса за недействителността на
договора, доколкото същият е обуславящ относно основателността на
предявения осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД.
Ищецът излага твърдения, че на 27.04.2023 г. сключил с ответника
договор за паричен заем № .., по силата на който му била предоставена в заем
сума в размер на 1000 лв. В чл. 3.10. от договора било предвидено, че дължи
заплащането на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем, в размер на 285,19 лв. Твърди, че следвало да погаси заема с
изплащане на една на брой вноски в общ размер на 1027,81 лв., при уговорени
1
ГЛП от 40,05% и ГПР – 49,60%. Сочи, че ответното дружество
незаконосъобразно е начислило такса за администриране на просрочен кредит,
както и неустойка за забава, в размер на 128,66 лв., доколкото е била
начислена и лихва за забава. Излага доводи, че на 14.08.2023 г. е погасил
изцяло сумите по процесния договор като е заплатил на ответника сумата от
1580,18 лв., от които 1000 лв. – главница, 27,81 лв. – лихва, 285,19 лв. – такса
за експресно разглеждане и 293,55 лв. – такси за администриране на
просрочен кредит, неустойка за забава и законна лихва. Твърди, че договорът
е недействителен, поради което дължи на кредитора единствено чистата
стойност на кредита. Излага подробни съображения в подкрепа на
твърдението му, че договорът противоречи на императивни правни норми,
като счита, че не е спазена процедурата по сключването му, съгласно
изискванията на ЗПФУР, както и предвидената от закона форма. Сочи, че от
съдържанието на договора не се установява как са формирани посочените
параметри на кредита – ГЛП и ГПР, както и че отразеният в договора ГПР не
съответства на действителния. Излага доводи за наличието на неравноправни
клаузи по договора, както и относно недължимостта на начислените такси за
експресно разглеждане и администриране на просрочен кредит. Твърди, че
начислената неустойка за забава в размер на 10% не е била предвидена в
съдържанието на договора, като намира същата за нищожна поради
противоречието с добрите нрави. Твърди, че недействителността на процесния
договор обуславя правния му интерес от завеждане на иск за възстановяване
на сумата от 580,18 лв., представляваща заплатената от него разлика над
стойността на получената в заем сума. Ето защо моли съда да осъди ответника
за сумата от 580,18 лв., която счита за недължимо платена в полза на
дружеството, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба
до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба.
Навежда доводи за недопустимост на предявения иск, както и
недобросъвестно поведение от страна на ищеца, доколкото е депозирал пет
искови молби, по които са образувани съдебни производства с цел
реализиране на разноски в по-висок размер. Ответникът формулира искане за
присъединяване на другите дела към настоящото дело с цел постановяване на
общо решение по тях, като счита,че не следва да бъдат присъждани разноски
по всяко от отделните дела, доколкото е допуснато нарушение на чл. 3 от ГПК.
2
С нарочна молба навежда възражение, че не са налице предпоставките на
чл.38, ал.2 ЗАдв., тъй като ищецът не е материално затруднено лице. Взема
становище за неоснователност на предявения иск, като твърди, че процесното
правоотношение е действително, за което излага подробни съображения.
Моли съда да съобрази предпоставките на чл. 213 ГПК, както и да отхвърли
предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните е отделено обстоятелството относно наличието на сключен помежду
им договор за паричен заем № ..г., по силата на който в полза на ищеца е била
предоставена в заем сума в размер на 1000 лв., като същият е погасил
задълженията си по договора с изплащането в полза на ответното дружество
на сума в размер на 1580,18 лв. Същото се установява и от представените по
делото доказателства – лог файл по договор за паричен заем №.., искане за
сключване на договор за кредит от 27.04.2023г., стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити,
извлечение за извършени и предстоящи плащания по договор за паричен заем
№ ..г.
От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно, е
посочено, че е изготвено въз основа на счетоводни данни от ответника, и е
установило, че ищецът е заплатил суми по процесния договор в размер на
1580,18 лева, от които 1000 лева главница, 27,81 лева – възнаградителна
лихва, и 258,82 лева – такса за експресно разглеждане, 135 лева –
администриране на просрочен кредит, 128,66 лева – неустойка за забави до
заплата, 29,89 лева – законна лихва за забава. С оглед изложеното съдът
намира, че по делото се установи наличието на облигационно правоотношение
между страните с посочените в исковата молба параметри – главница в общ
размер от 1000 лева, възнаградителна лихва в размер на 27,81 лева и такса за
експресно разглеждане в размер на 258,82 лева. Според уговореното в
договора и при изчисление на дължимата лихва за срока на договора, вещото
лице е посочило, че ГПР е в размер на 49,25 %. Вещото лице е изчислило и
3
размера на ГПР за уговорения срок на договора от 25 дни, ако към него се
добави предвидената в договора такса за експресно разглеждане и същото е в
размер на 3863 %.
Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично
забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът посочената
такса, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна. По
същите съображения нищожна се явява и уговорката за събиране на такса за
администриране на просрочен кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК,
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Таксата
за администриране на просрочено вземане не попада в приложното поле на
чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а
изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в
забава. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се
дължи заради извършени разходи, а по същество служи като обезщетение за
вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2
ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава
законната лихва. Следователно, в случай на забава, потребителят по договор
за потребителски кредит дължи само обезщетение в размер на законната
лихва, каквато му е начислена освен посочената такса. Процесната сума,
представляваща по същество такса за във връзка с извънсъдебно събиране,
преследва забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно
обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието й с
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На следващо място посочените такси несъмнено се явяват разход по
кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по
кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Така уговорените такси по същество имат за цел да увеличат размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
4
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая от
кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че ако таксата бъде
включена в годишния процент на разходите същият би бил в размер на 3863%.
Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
5
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право
Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено по-
горе, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на
ГПР (49,25%), която не обезпечава получаването на каквато и да информация
относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на
разходите. С оглед на това не може да се приеме за основателно становището
на ищеца за липса на противоречие с императивната разпоредба на чл. 22 във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
6
Следва да бъде отбелязано също така, тъй като съдът следи служебно
за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл
Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение №
229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/, че
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40,05 %
годишно противоречи на добрите нрави. Ограничението на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави, които са неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
Основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. В конкретния случай, уговореният лихвен
процент надхвърля 4 пъти законната лихва, която е приета за периода на
действие на договора, което представлява нарушение на добрите нрави.
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 1000 лв.
С оглед представените доказателства за извършено плащане от ищеца по
процесния договор в размер на 1580,18 лева, което не се оспорва от ответника,
и се потвърждава от заключението на вещото лице по приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, то предявеният осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платена при начална липса на
основание въз основа на нищожен договор сума в размер на 580,18 лева, се
7
явава основателен. При извършена проверка назначеното вещо лице по ССчЕ
същото е установило извършени от ищеца плащания по договора за кредит в
пълен размер спрямо задълженията по него, с които са погасени главница,
лихва, такси и неустойки.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 400 лева за заплатена държавна такса и депозит за изготвяне на
експертиза.
Пълномощникът на ищеца адв. И. Н. е направил искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца безплатна правна
помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Ответникът е направил възражение,
че от една страна ищецът злоупотребява със свое право, тъй като образува
отделно дело по всеки от множеството договори, които са сключени между
тях. Едновременно с това навежда и доводи, че ищецът не е материално
затруднено лице, поради което и неправилно процесуалното му
представителство е осъществявано на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв и следва
възнаграждението на адвоката му да бъде заплатено от ищеца. Позовава се на
съдебна практика, която възприема становището, че в компетентността на
съда е да прави преценка за наличието или липсата на материална
затрудненост на лицето. Действително такова становище се застъпва в част от
актовете на Върховен касационен съд, но единствено, когато оспорващата
страна е навела конкретни доводи или е представила конкретни доказателства
в тази връзка. В настоящия случай, ответникът е навел твърдения, че ищецът
не е материално затруднено лице, но не е представил доказателства в тази
връзка, нито е поискал събирането на такива. Представеното определение на
друг състав на СРС не може да бъде прието за годно доказателство, доколкото
решаващият състав по него е взел своето решение въз основа на
доказателства, които липсват по настоящото дело. С оглед изложеното и
съобразно представения по делото договор за правна защита и съдействие адв.
Н. е предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗАдв., поради което на същия следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв в размер на 400 лева.
По изложените мотиви, съдът
8
РЕШИ:
ОСЪЖДА „.“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „...“ №.., ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес
гр. София, ул. „С.. по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от
580,18 лева, платена въз основа на нищожен договор за паричен заем № ..г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК .. ООД, ЕИК .., да заплати на
П. Д. К., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА .. ООД, ЕИК .., да заплати на
адв. И. П. Н., с адрес гр. София, бул. .., сумата в размер на 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца П. Д. К.
безплатна правна помощ в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9