Р Е Ш
Е Н И Е
№ 177
гр. Русе, 12.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение в публичното
заседание на осемнадесети
октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИНКА АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
АТАНАС ДИМИТРОВ – мл. с.
при секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното
от председателя в. т. д. № 314 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е въззивно, по чл.
258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Е. М.“ ЕООД
гр. С. с ЕИК ***, чрез пълномощника юрк. М. М.,
против решение № 1064 от 22.06.2018 г. на Районен съд Русе, постановено по гр. д.
№ 79/2018 г., с което е уважен като основателен искът за установяване недължимост
на вземане по отношение на жалбоподателя, за сумата 465.92 лева главница по договор
за банков кредит от 24.11.2010 г., сключен с „Ю. Б.“ АД, сумата 482.44 лева
лихва за забава по договора и 70 лева такси, като е осъдено и за разноски.
Изложени са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението, както
и наличие на несъответствие между изложеното в мотивите и диспозитива на
постановения съдебен акт. Моли съда да пререши спора по делото, съобразно
изложеното в жалбата и отговора на исковата молба. Претендира присъждане на
разноски.
Ответната страна Г.П.Д., чрез процесуалния си представител адв. П.Н. от
ВАК, счита жалбата за неоснователна, а решението – за правилно и
законосъобразно, поради което следва да се остави в сила. Претендира разноски.
След като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, както
и след проверка на допустимостта и правилността на решението, с оглед
посоченото в жалбата, въззивният съд намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законовия срок, допустима е и подлежи на разглеждане.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен частично предявеният
иск, районният съд е приел за установено, че страните по делото са били
обвързани от сключения между тях договор за банков кредит от 24.11.2010 г.,
който не бил погасяван редовно от кредитополучателя и по същия било формирано
задължение в общ размер от 1 625.90 лв. към момента на изтичане на срока за
погасяване на кредита по погасителния план. Видно от заключението на вещото
лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, непогасената
главница е в размер 1 289.74 лева, договорната лихва е в размер на 268.66 лева
и месечни такси в размер на 67.50 лева. Освен тези суми, вещото лице е посочило
и начислените от банката задължения за лихва за забава за периода 24.08.2012 г.
– 31.12.2015 г. в размер на 343.23 лева и месечни такси за периода 24.12.2014
г. – 24.12.2015 г. в размер на 32.50 лева.
В проведеното на 28.05.2018 г. съдебно заседание ищецът е направил частичен
отказ от иска за претендираната недължимост на главницата за периода от
24.02.2013 г. до 24.11.2014 г. в размер на 823.82 лв., като е останало да
претендира недължимост само на 465.92 лв., наред с претенцията за недължимост
на лихви и такси, мотивирайки се с изтеклата в негова полза кратка тригодишна
давност. Ответникът и настоящ жалбоподател признава частичната основателност на
иска, но твърди приложимост на общата петгодишна давност, поради което смята,
че погасени са само задълженията по договора за кредит с падеж преди 05.01.2013
г. (пет години преди завеждане на иска на 05.01.2018 г.).
При извеждане на извода за основателност на предявения иск, съдът е възприел
изцяло тезата на ищцовата страна за приложимост на кратката тригодишна давност,
поради регламентирането на задълженията на ищеца, съобразно уговореното в
договора, като „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и тълк. решение № 3/18.05.2012 г. на ВКС, ОСГК по т. д. №
3/2011 г.
Този извод на районния съд не се споделя от настоящата въззивна инстанция. В
случая не са навеждани твърдения, нито са ангажирани доказателства от
жалбоподателя за уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост
на договора за кредит, поради което такава не е настъпвала. Безспорно, сумите предмет на процесния договор за кредит са дължими, като неплатени, с
оглед изтичане на крайния срок за погасяването им, преди подаване на исковата
молба, тъй като падежът на последната вноска по договора е на 24.11.2014 г., а искът
е заведен в съда на 05.01.2018 г. Правилно съдът е
достигнал до извод за дължимост на процесните суми като е съобразил и
обстоятелството, че цесията е произвела действие по отношение на ищеца, поради
което е разгледал въведеното от него възражение за погасяването им по давност. Следва да се посочи обаче, че в случая не се касае за периодични плащания,
а за разсрочено издължаване на отпусната в заем (кредит) сума, поради което
кратката тригодишна погасителна давност, уредена в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е
неприложима по отношение на погасителните вноски. От друга страна, съгласно чл.
114, ал. 1 от ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо.
Задължението на ищеца по процесния договор за кредит е следвало да се погасява
на равни месечни (анюитетни) вноски (чл. 7, ал. 1 от
договора за кредит – л. 51 от първоинстанционното дело), поради което давността
тече отделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо по
отношение на банката.
Съдът приема, че що се отнася до главницата по договора
за кредит, не се касае за периодични платежи, както неправилно е прието от
първоинстанционния съд, а за разсрочено издължаване на отпусната в заем сума,
което е в интерес на длъжника. Приложима е, следователно, общата петгодишна
давност, а не кратката – тригодишна по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, която се прилага
за периодичните плащания. С оглед на това, считано от датата на предявяване на
иска – 05.01.2018 г., всички погасителни вноски за главница с падеж преди 05.01.2013
г. са погасени по давност. От заключението на вещото лице, дадено в табл. 3 е
видно, че остатъчният размер на задълженията за главница, за който е настъпила
погасителна давност е 165.99 лева. До този размер искът на ищеца е основателен
и доказан, а над него следва да се остави без уважение. Като е достигнал до
друг извод, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да се
отмени.
Доводите на жалбоподателя, относно погасяване с общата петгодишна давност на
вземанията, т. е. за периода преди 05.01.2013 г., се явяват основателни и за
лихвите. Това е така, защото се касае за договор за банков кредит, при който
престациите представляват задължение за неделимо плащане. Както беше посочено
по-горе, обстоятелството, че се извършват погасителни вноски съобразно
погасителен план, не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а е
налице разсрочено погасяване на едно общо задължение. Задължението по договора
за кредит за заплащане на лихва по смисъла на чл. 430, ал. 2 от ТЗ е такова за
заплащане на възнаграждение на кредитора за ползването на предоставения паричен
ресурс. То е част от уговореното общо задължение, което се изпълнява разсрочено
на отделни части. Ето защо, приложим и за лихвите се явява общия петгодишен
давностен срок, който тече считано от изтичане срока по кредита – 24.11.2014 г.
и който и към настоящия момент не е изтекъл. В този смисъл е налице и съдебната
практика – Решение № 261/12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., която се споделя и от настоящия състав на съда. От заключението на
вещото лице, дадено в табл. 3 и табл. 5 е видно, че остатъчният размер на
задълженията за лихви, за който е настъпила погасителна давност е 74.95 лева,
до който размер искът на ищеца е основателен и доказан, а над него следва да се
остави без уважение. Решението като неправилно, следва и в тази част да се
отмени.
Изложеното по-горе се отнася и за начислените от банката месечни такси,
чийто размер е погасен по давност преди 05.01.2013 г. и възлиза на 10 лева,
видно от табл. 3 от заключението на вещото лице. Над този размер решението е
неправилно и също следва да се отмени.
Съобразно изхода на спора, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски
за двете инстанции в размер на 531.50 лв., а в полза на ответника по жалбата – 260.13
лв. за двете инстанции, или по компенсация в полза на жалбоподателя следва да
се присъдят разноски в размер на 271.37 лева.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран така, на основание чл. 271 от ГПК, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1064/22.06.2018 г., постановено по гр. д. № 79/2018 г. по описа
на Русенския районен съд, в частта с която е уважен предявеният от Г.П.Д.
против „Е М.“ ЕООД отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение
на ищеца, че не дължи на „Е. М.“ ЕООД сумата над 165.99 лв. до 465.92 лв. – главница
по договор за банков кредит от 24.11.2010 г., сключен с „Ю. Б.“ АД, сумата над
74.95 лв. до 482.44 лв. – лихви за просрочие по договора и сумата над 10 лв. до
70 лв. – такси, както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по отношение на „Е. М.“ ЕООД с
ЕИК ***, че Г.П.Д. с ЕГН **********,***, не
му дължи сумата от 165.99 лв. – главница
по договор за банков кредит от 24.11.2010 г., сключен с „Ю. Б.“ АД, сумата от 74.95 лв. – лихви за просрочие по
договора и сумата от 10 лв. – начислени
от банката такси по договора.
В останалата отхвърлителна част решението, като необжалвано,
е влязло в сила.
ОСЪЖДА Г.П.Д. с ЕГН **********,*** да заплати на Е. М.“ ЕООД гр. С. с ЕИК ***,
сумата от 271.37 лева – разноски за двете инстанции по компенсация.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: