О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е
№………./……..02.2019 г.
гр.
Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 04.02.2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ
КРЪСТЕВ
като
разгледа докладваното от съдията Терзийска
въззивно частно търговско дело № 94 по описа за 2019
г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по частна
жалба на „Агенция за Контрол на просрочени вземания” ЕООД, гр. София против Разпореждане
№ 46264/23.11.2018 г. на ВРС по ч.гр.д. № 15891/2018 г. по описа на същия съд, в
частта в която е отхвърлено заявление с вх. № 68948/23.10.2018 г., подадено от „Агенция за контрол на просрочени
вземания“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, за издаване на заповед за изпълнение
срещу Н.М.Н. гр.Варна, за сумата от 485.12 лева, представляваща такси
и комисионни за допълнителни услуги, от които 37.50 лева такса за оценка на
досие и 447.62 лева такса за услуга „Кредит у дома” по Договор за потребителски
кредит № 2878972/25.01.2017 г., сключен между „Провидент Файненшъл България”
ООД и Н.М.Н., което вземане е прехвърлено на „Изи Асет Мениджмънт” с договор за
цесия от 01.07.2017 г., а на заявителя с Приложение № 1/03.07.2018 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2018 г.
Счита разпореждането за
незаконосъобразно като излага аргументи както следва: в производството по чл.
410 от ГПК съдът не проверява дали вземането съществува. Заявителят може да
приложи доказателства установяващи вземането, но не е задължен, тъй като целта
на производството е да се провери спорния му характер. Споровете по
обективираните в заявлението материални субективни права, включително по
отношение на отказаните за присъждане такси, следва да се разрешат в исков
процес. Съдът неправилно е преценявал нищожност на клаузи, както и
неравноправност на такива, което е от компетентността на исковия съд в спорно
състезателно производство според практиката на ВКС и СЕС. Законодателят е
предвидил възможност за начисляване на такси за извънсъдебно събиране на суми.
В заключение се счита, че съдът е излязъл в производството от рамките на
дължимата преценка. Моли за отмяната му в атакуваната част и издаване на
заповед за изпълнение и за горните претенции.
Жалбата
е допустима.
Депозирана е от лице, разполагащо с правен интерес обжалване и в
законоустановения срок.
Съдът след съвкупен анализ на
доказателствата в заповедното производство, като съобрази и аргументите по
жалбата, намира следното:
По подадено заявление от „Агенция за
контрол на просрочени вземания” ЕООД гр. София, в развилото се производство по
ч.гр.д. № 15891/2018 г. е издадена Заповед № 8819/23.11.2018 г. за изпълнение
на парично задължение, с която разпоредено длъжникът Н.М.Н. от гр. Варна да
заплати на дружеството следните суми: сумата 564,44 лв. (петстотин шестдесет и четири лева и четиридесет и четири
стотинки), представляваща неплатена главница по Договор за потребителски
кредит № 2878972 от 25.01.2017г., сключен между „Провидент Файненшъл България”
ООД и Н.М.Н., като вземането по договора е прехвърлено от кредитодателя на „Изи
Асет Мениджмънт“ с договор за цесия от 01.07.2017 г., а на заявителя с
Приложение № 1/03.07.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 30.01.2017 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
23.10.2018 г. до окончателното й изплащане; сумата 79,01лв. (седемдесет и девет лева и една стотинка), представляваща
договорна лихва за периода 03.02.2017 г.- 23.03.2018 г.; сумата 53,24 лв. (петдесет и три лева и двадесет и
четири стотинки) – законна лихва върху непогасената главница в периода
24.03.2018 г. – 17.10.2018 г., както и сумата
44,21 лв. (четиридесет и четири лева и двадесет и една стотинки),
представляваща сторените в заповедното производство разноски, на основание чл.
78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, съобразно уважената част от заявлението.
Относно спорните пред настоящата
инстанция вземания, в заявлението е посочено следното: 485.12 лева – такси и
комисионни за допълнителни услуги.
В пояснителна молба от 20.11.2018 г.
кредиторът е уточнил, че сумата от 485.12 лева включва сума в размер на 37.50
лева – такса за оценка. Остатъкът представлява такса за услуга „Кредит у дома”
с първоначален размер от 639.73 лева. Услугата е изцяло по желание на клиента.
Сумата се формира от компоненти както следва: 30% за предоставяне на заемната
сума по адрес на кредитополучателя и 70% разходи за събиране на седмични вноски
от дома на клиента. Кредиторът твърди, че цялата сума е с разсрочено събиране и
е включена в седмичните погасителни вноски
Видно е от доказателствата към
заявлението, че срокът по договора за кредит е изтекъл – по погасителен план
последната 60-седмична вноска е с падеж в м. 03.2018 г., а заявлението е
подадено в м. 10.2018 г.
Отказаната сума по заповедта е индивидуализирана по основание и
размер, но не следва да се присъжда, както законосъобразно е преценил
заповедният съд.
Таксата за оценка на досие прехвърля задължението от оценка
кредитоспособността на получателя по заема върху него, а не върху кредитора,
който следва именно да проучи предварително риска във връзка са предоставяне на
потребителски кредит /чл. 16 от ЗПК/, поради което и противоречи на цитираната
законова разпоредба.
Що се отнася до услугата „кредит у дома” – такси за предоставяне
на заема по адрес на клиента, респективно събиране на вноски от дома на
клиента, това по съществото си са услуги, свързани с усвояване и управление на
кредита, за които финансовата институция има запрета да събира суми – чл. 10а
от ЗПК. Първият компонент - 30% за
предоставяне на заемната сума по адрес не съответства и на посоченото в т.12 на
заявлението, че сумата по кредита е преведена по банков път към потребителя.
При това излиза, че този разход се дължи независимо от начина на превод на
сумата, което по съществото си съставлява несъответствие в информацията,
предоставяна на потребителя и предложеното от търговеца по договор чрез
оскъпяване на кредита с разходи, които реално дори не са извършени. Това
поставя потребителя в неравноправна позиция спрямо кредитора, какъвто е
характера и на клаузата по смисъла на ЗЗП. Отделно от това сумата за целия срок
на договора почти дублира главницата /750 лева главница и 639.73 лева такси за
обслужване по домовете/, което е в очевидно противоречие с добрите нрави и не
отговаря на изискванията за добросъвестно кредитиране – чл. 26 ал.1 ЗЗД,
доколкото генерира само допълнителен пасив за получателя на услугата и води до
опасност от невъзможност за връщане на дълга. Друг е въпроса за хипотетичността
на разхода в частта относно „събиране на вноските” който е свързан с текущата
платежоспособност на кредитополучателя.
Предвид и разпоредбата на чл. 411 ал.2 т.2 от ГПК искането следва
да се отхвърли досежно претендираните такси. Жалбата е неоснователна.
Възраженията, че само пред исков съд и в състезателно производство
могат да се разглеждат въпроси за недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в
частност за нищожност на потребителски клаузи, са напълно неоснователни и
несъответни на изобилната практика СЕС по тези въпроси.
В решение на СЕС по дело С-448/17, постановено по въпросите за
потребителската защита е отчетено, че една
национална правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива
93/13, когато не предвижда такъв контрол за неравноправност на клаузи на етап
на издаването на заповедта за изпълнение или когато предвижда такъв контрол
само на етапа на възражението срещу издадената заповед, ако съществува немалък
риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия
срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково
производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било
защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на
потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи
обхвата на правата си (вж. по аналогия решения от 14 юни 2012 г.,
Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349,
т. 54, и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14,
EU:C:2016:98, т. 52). Горното разрешение на общо основание следва да бъде
зачетено и приложено от заповедния съд съобразно разпоредбите на ГПК и
по-специално чл. 411 ал.2 т.2.
Именно
за това и съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи защита
на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл. 411 ал.2
т.2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване заповед за
изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави като по този
начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта
на кредитора да докаже съществуване на вземането си в осъдително исково
производство.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
№ 46264/23.11.2018 г. на ВРС по ч.гр.д. № 15891/2018 г. по описа на същия съд, в
частта в която е отхвърлено заявление с вх. № 68948/23.10.2018 г., подадено от „Агенция за контрол на просрочени
вземания“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, за издаване на заповед за
изпълнение срещу Н.М.Н. гр.Варна, за сумата от 485.12 лева, представляваща такси
и комисионни за допълнителни услуги, от които 37.50 лева такса за оценка на
досие и 447.62 лева такса за услуга „Кредит у дома” по Договор за потребителски
кредит № 2878972/25.01.2017 г., сключен между „Провидент Файненшъл България”
ООД и Н.М.Н., което вземане е прехвърлено на „Изи Асет Мениджмънт” с договор за
цесия от 01.07.2017 г., а на заявителя с Приложение № 1/03.07.2018 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2018 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.