РЕШЕНИЕ
№ 1030
гр. Бургас, 03.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно
гражданско дело № 20232100501547 по описа за 2023 година
Производството по делото е с правно основание чл.258 ГПК и следващите и е
образувано по въззивна жалба с вх.№5592/12.06.2023г. на РС-Несебър, предявена от Йеттел
България ЕАД (предходно наименование Теленор България''ЕАД), ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес парк
София, сграда 6, представлявано от: Марек Слачик и Джейсън Кристос Кинг, чрез адв.
Людмил Георгиев Георгиев - САК, със служебен адрес: гр. София 1680, бул. България №
56А, ет. 3, офис 3., срещу Решение № 215 от 15.05.2023 година по гражданско дело №
20222150100804 по описа за 2022 година на Районен съд-Несебър , в частта, в която са
отхвърлени искове с правно основание чл.415 ГПК, вр.92 ЗЗД за присъждане на неустойки
за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги.
Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно,
поради което се моли отмяната му и постановяване на ново решение, с което отхвърлените
искове бъдат уважени.Съображенията на въззивника за това са следните: Сочи се,че
съгласно буква а, т. 11 от Договорите за мобилни услуги, сключени с длъжника, при
предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, последният дължи за всяка
СИМ карта неустойка в размер на всички месечни абонаменти за периода от прекратяването
до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. В допълнение, изрично
било посочено, че при определяне на размера на неустойката се прилага най-високият
месечен абонамент според условията на плана.По този начин длъжникът-абонат бил
запознат с последиците от предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги по
негова вина и ги е приел, подписвайки договора.Освен това размерът на неустойката бил
изцяло съобразен е договорения с КЗП максимален размер на неустойки със спогодба от
1
11.01.2018 година, от което следвало извод, че преценката за защита на правата на
потребителите е извършена към момента на сключване на тази спогодба.На следващо място
твърди,че преценката за нищожност на клаузи дори по договори с потребители следвало да
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер
на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по
т. д. № 818/2009 г., II т. о./.Първоинстанционият съд приел в обжалвания акт, че липсва
предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги, тъй като не било отправено
изрично писмено изявление за това,което заключение въззивника намира за неправилно, а
така също и противоречащо на останалата част от съдебното решение.В тази връзка
въззивника излага съображения за това, че в съдебния акт бил направен извод за виновно
поведение на ответната страна, изразяваща се в неплащане на задължения с настъпил падеж
по договори за мобилни услуги и такива за лизинг на мобилни устройства. Като последица
от това районният съд установил дължимост на съответните суми, включително на
предсрочно изискуемите, уговорени като неустоечни клаузи в чл.11, ал.2 от Общите условия
на договор за лизинг на преносим компютър, 3G connect center, телефонен апарат или друго
устройство.Въззивникът извършва анализ на Договорите за мобилни услуги, като извежда
довода, че прекратяването на договорите за лизинг е пряка и непосредствена последица от
прекратяването на договорите за мобилни услуги, сключени между страните по делото. В
тази връзка, установяване на вземане за предсрочно изискуеми лизингови вноски следва да е
обвързано с установяване на факта за прекратяване на обсъдените договори за мобилни
услуги, респективно с възникването на последиците от този факт - дължимост на
съответните неустойки.По тази причина и с оглед на фактическите обстоятелства за
прекратяване на договора сочи ,че относимият текст на Общите условия, представляващ
нормативното основание за прекратяване, е чл.75 във връзка чл. 196, буква в). Анализът на
редакцията на чл.19б, съотнесен към съдържанието на чл.19в безусловно сочел, че в първата
хипотеза НЕ СЕ ИЗИСКВА едномесечно писмено предизвестие, за разлика от посоченото
във втория текст.Крайният извод от аргументите на въззивника е,че процесните договори за
мобилни услуги билиа прекратени на 14.05.2020г. поради неплащане на задължения и в
съответствие с действащите Общи условия, без да е необходимо изпращане на нарочно
изявление за това.Като допълнителен аргумент изтъква обстоятелството, че след
прекратяване на договора, Йеттел България издал две последни, обобщаващи фактури, в
които е начислил дължимите суми с настъпил падеж и неустойките, съгласно
индивидуалиияте договори с ответника, съответно за клиентски номер 00******* (мобилен
номер 359**********) - фактура № **********/ 15.08.2019г. и за клиентски номер
00******** (мобилни номера 359*********, 359*********, 359********* и 359**********)
- фактура № **********/15.08.2019 година, които са изпратени на ответника,който не е
възразил срещу тези фактури, съдържащи процесните неустойки и към следователно е бил
известен за прекратяване на отношенията по договорите за мобилни услуги.Моли уважаване
на въззивната жалба в цялост, както и присъждане на разноските в заповедното
производство и в първата инстанция.
На основание чл.263,ал.1 ГПК препис от въззивната жалба е връчена на въззиваемия
И. В.,чрез неговия особен представител-адвокат Иван Чавдаров.В писмения отговор се сочи,
че въззивната жалба била неоснователна и се моли постановяване на съдебно решение, с
която решението на районния съд бъде оставено в сила; моли за присъждане на разноските
на въззиваемата страна.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговаряща на
2
изискванията на чл. 260-261 ГПК.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по
същество.
Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба
подадена от „Йеттел България“ ЕАД против И. Х. В..
Ищецът твърди, че процесните двустранни договори между страните са прекратени
едностранно от оператора поради неизпълнение от страна на ответника, поради което
последният дължал неустойката за предсрочно прекратяване, която се формирала по
определен в договорите начин.Представя доказателства,приети с определение от с.з. на
16.02.2023г.; по делото е приложено като доказателство ч.гр.д.№ 250/2022г. по описа на РС-
Несебър, по което се е развило заповедно производство по чл.410 ГПК.
В срока по чл.131 ГПК ответницата В. чрез особения си представител адвокат Иван
Чавдаров, оспорва исковата молба като неоснователна;намира, че не било ясно дали
представените фактури съответствали на договореното между страните и при липса на
договори било невъзможно да се прецени дали такива задължения са били поемани от И. В.
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и анализирал всички
относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във
въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият
съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е
необходимо да се преповтарят отново всички събрани пред районния съд доказателства.
По въведените във въззивната жалба доводи и съображения настоящият съд намира
следното:
Съгласно чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват.
В случая ищецът се позовава на неустоечните клаузи в процесните договори за
мобилни услуги,договорите съдържащи се в ч.гр.д.№ 250/2022г. по описа на РС-Несебър,
изискано и приложено по гр.д.№ 804/2022г. по описа на НРС.
В тях е уговорено, че в случай на прекратяване на договора преди изтичане на
първоначалния уговорен срок от 24 месеца, по вина или инициатива на потребителя или при
нарушение на задълженията му по договора или други документи, свързани с него, в т. ч. и
приложимите ОУ, последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице
прекратяване – а/. неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода
от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималния размер не може да
надвишава трикратния размер на стандарните месечни абонаменти такси; б/. в случаите, в
които е предоставено устройство за ползване на услуги съгласно посоченото в договора или
друг документ, чийто срок не е изтекъл, потребителят дължи и такава част от разликата
3
между стандартната цена на устройството и заплатената от него при предоставянето му,
която претенция също следва да бъде квалифицирана като претенция за неустойка, поради
санкционния й характер, уговорен като обезщетение на ищеца за договорно неизпълнение.
На първо място, въззивният съд намира за правилно и при съобразяване
критериите на нормата на чл. 20 от ЗЗД извършеното от районния съд тълкуване на волята
на страните в договорните неустоечни клаузи. Действителната обща воля на страните при
сключване на процесните договори за мобилни услуги досежно клаузата за неустойка следва
да се установени точно съобразно критериите на нормата на чл. 20 ЗЗД. В процесните
договори е уговорена неустойка дължима единствено при разваляне на договора, която не
може да счита дължима за всяко неизпълнение. Съобразно възприетото становище в
Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС, неустойката при разваляне на
договора е самостоятелен и отделен вид неустойка, който може да бъде уговорен, тъй като
нормата на чл. 92 ЗЗД, която урежда неустойката дължима при неизпълнение е
диспозитивна и може да бъде дерогирана при изрично съгласие на страните.
Всяко едностранно прекратяване на договор при неизпълнение на някоя от страните
следва да се квалифицира като разваляне на договора по смисъла на ЗЗД. Страните са
свободни да уговорят условията, при които един договор може да бъде развален.В
настоящия случай не е предвидено автоматично прекратяване на договора. Нито от
индивидуалните уговорки, нито от Общите условия може да се направи извод, че страните
са уговорили такъв вид прекратяване на всеки от договорите. При тълкуване волята на
страните за съда е категорично ясно, че се касае за уговорки, касаещи реда за разваляне на
договора поради неизпълнение. При това положение е известно, че при настъпване на
уговорените от страните предпоставки за кредитора възниква потестативно право да развали
договора, което се упражнява извънсъдебно, с едностранно волеизявление, което, за да
породи правни последици, трябва да достигне до другата страна.
В случая данни за такова уведомление не се представят. Издаването на фактури и
неплащането им от задълженото лице, не е равносилно на уведомление за прекратяването на
договорите от доставчика по вина на потребителя. Липсват доказателства за
последователното минимизиране на доставените мобилни услуги, включително и за
деактивиране на услугите/спирането на доставката/. Уведомяването за развалянето на
договора може да бъде направено, както по електронна поща, така и чрез SMS, но липсват
такива доказателства по делото.
В тази връзка и с оглед твърденията на въззивника в жалбата му следва да се
отбележи, че съгласно чл.19,б.“в“ от Общите условия, ищцовото дружество има право да
откаже сключването на индивидуален договор или едностранно да прекрати индивидуален
договор-срочен или безсрочен, в случай, че потребителят не е платил дължимите суми след
изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съответно по Общите
условия. Съгласно чл. 75 от Общите условия, при неспазване на което и да е от задължение
по част ХІІІ, или в случай на неизпълнение на някое от другите задължения на потребителя,
операторът има право незабавно да ограничи предоставянето на услугите или при условията
на чл.19б и чл.19в да прекрати едностранно индивидуалния договор с потребителя или да
откаже сключването на нов договор с него.Или за да се установи дължимостта на
претендираната неустойка/право на ищеца да начисли такава по всеки един от договорите,
на първо място следва да се докаже,че всеки един от процесните договори е прекратен. В
случая от събраните по делото доказателства не се установява договорните правоотношения
4
с ответника да са прекратени преди изтичане срока на договора и по какъв начин страната,
която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата за това свое
намерение. Съгласно чл. 19б в/ и чл. 75 от общите условия, ищцовото дружество има право,
не и задължение, при наличие на сочените хипотези да прекрати едностранно
индивидуалния договор, поради което и волеизявление за прекратяване е необходимо да
бъде отправено. Още повече, че в случая, доколкото се претендира неустойка във връзка с
твърдяно неизпълнение на задължение на насрещната страна по договора, се касае до
упражнено от страната право да развали договора. Ето защо и неоснователно се явява
становището на ищеца, че за прекратяването на договора не се изисква форма за валидност и
такава за доказване. Доколкото в случая не е уговорено друго, следва да се приеме, че
надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл.
87, ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма.
В случая, както бе посочено по-горе, не са ангажирани доказателства ответникът да е
уведомяван за прекратяване на договорните правоотношения преди датата на завеждане на
исковата молба, поради което и не следва да бъде ангажирана отговорността му за
заплащане на неустойка.Освен това, видно от съдържанието на ОУ, прекратяването и
спирането на достъпа до услугите са уредени отделно, поради което не може да се приеме,
че преустановяването на услугата от оператора е равнозначно на прекратяване на
облигационната връзка.
В този смисъл по делото не е доказано абонатът да е бил уведомен за предсрочно
прекратяване на договорите, поради което неоснователно се претендира и неустойка,
начислена при прекратяване на договора по вина на абоната. Освен това, съгласно
формираната съдебна практика - Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. №
1050/2011 г., Решение № 178 от 26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., при
произнасяне по претенция за неустойка съдът следи служебно за нищожност поради
противоречие със закона или добрите нрави на клаузата от договора, в която същата е била
уговорена. Така уговорените неустойки, на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД -
нарушаване на добрите нрави, съдът приема за нищожни, поради необосновано висок
размер. Соченото води до значително неравновесие между правата и задълженията на
доставчика и потребителя. В случая неустойката е извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Задължението за заплащане цена на услуга, която
въобще няма да се доставя, не обезщетява някаква претърпяна загуба и пропусната полза, а
води единствено до неоснователно разместване на блага. Съобразявайки размера на
неустойката с размера на главното задължение, съдът стига до извода, че в случая така
договорената компесаторна неустойка позволява на мобилния оператор да реализира
значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да било усилия за
изпълнение на насрещното си задължение. По изложените съображения неоснователни са
исковете за присъждане на неустойка за предсрочно прекратяване по всеки един от
процесните договори.
По отношение на претенциите за неустойка, представляваща разлика между
стандартната цена на устройството и действителната към момента на сключване на всеки
един от договорите, съдът намира, че ищецът не може впоследствие да търси като
неустойка предоставена търговска отстъпка с договора. Същата е предоставена към момента
на закупуване на вещта и тя формира крайната покупна цена. Цената на вещта е съществен
елемент от договора за продажба и е изрично договорена от страните още към момента на
сключване на договора Предвид това, търсенето на заплащане на предоставена отстъпка от
цената на вещта под формата на неустойка, цели последващо увеличаване на продажната
цена. Съдът счита, че това от една страна е противно на добрите нрави, излизайки извън
5
обезщетителната функция на неустойката, а от друга се постига и заобикаляне на
първоначално обявената и договорена с потребителя цена на вещта, което е в противовес с
чл. 143, ал. 2, т. 13 от Закона за защита на потребителите.Още повече че по делото не са
ангажирани никакви доказателства, от които да се установи каква е стандартната стойност
на всяко едно от устройствата към момента на сключването на съответния договор, за да се
установи разликата между тази стойност и стойността на устройството по договора за
лизинг. Поради това съдът намира, че претенциите по всеки един от договорите за
неустойка, представляваща разлика между стандартната цена на устройството и
действителната към момента на сключване на договора,правилно са отхвърлени като
неоснователни.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
районния съд всяка от въззивните жалби се явява неоснователна,поради което решението
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода по спора на въззивника не се дължат разноски от въззиваемата
страна
Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 215 от 15.05.2023 година по гражданско дело №
20222150100804 по описа за 2022 година на Районен съд-Несебър в обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6