Р Е Ш Е Н И Е
№……/…..07.2019г.
гр.Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
МИЛА КOЛЕВА
при
секретар Мая Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията Чавдарова
въззивно търговско дело № 590 по описа за 2019г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от М.К.Д. от гр.Варна,
действащ чрез адв.А.К., срещу решение №5182/14.12.18г., постановено по гр.д. № 305/18г.
на ВРС, в частта, в която е прието за установено в отношенията между страните “БАНКА
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Московска“ № 19, и М.К.Д. ***, че съществува
вземането, присъдено с издадена по ч.гр.д.№11450/17г. на ВРС заповед по чл.417 ГПК до размер на сумите от 12092,17 евро-дължима главница по договор за кредит
от 31.07.15г., отчитан по кр.сметка №11/22841722 и допълн.споразумение от
26.07.16г., сумата от 678,47евро– дължима договорна лихва за периода от
12.12.16г. до 08.08.17г., сумата от 156,21 евро– лихвена надбавка за забава за
периода от 12.12.16г. до 08.08.17г., сумата от 60лв – дължима такса
изискуемост, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 08.08.17г. до оконч.изплащане на вземането.
В жалбата въззивникът е навел
твърденията, че решението е неправилно и постановено в противоречие с
материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди, че договор за кредит
от 31.07.15г. не съществувал, а на тази дата било сключено споразумение за
обединяване на съществуващи кредити, като правопораждащият юрид.факт бил
договорът за кредит от 25.02.11г. Счита, че не бил доказан размера на
задължението, тъй като експертизата е изследвала дълга от датата на
споразумението, и не е отчела размера на задължението към тази дата съобразно
извършвани преди това плащания. Счита за неправилен извода на съда за
съществуване на договор за кредитна карта от 25.02.11г. Твърди, че съдът не се
бил произнесъл относно действителността на договорите за кредит и
допълн.споразумения, за които не били спазени изискванията на ЗПК. Счита за неправилен
извода на съда за липсата на сключена застраховка Живот, като предявяването на
претенцията от банката спрямо него вместо към застрахователя счита за нелоялна
търг.практика, противоречаща на изискванията за добросъвестност. Излага, че
неправилно са възприети заключенията на вещите лица, въпреки, че вещите лица
нямали достъп до счетоводството на ищеца. Излага, че не била описана в
договорите методиката, по която банката прилагала референтен лихвен процент.
Счита, че съдът не е обсъдил направеното от нея искане за освобождаване от
отговорност за плащане на осн. чл.81, ал.1 ЗЗД. Моли да бъде отменено
решението, като бъде отхвърлен иска.
Въззиваемата
страна ”БАНКА ДСК” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Московска”
№19, е депозирала в срок отговор, с който счита жалбата за неоснователна и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора Варненски
Окръжен съд съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по предявени от ”БАНКА
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, срещу М.К.Д. от гр.Варна обективно съединени искове с
правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 12093,85 евро-дължима главница по
споразумение за обединяване на кредити от 31.07.15г. и допълн.споразумение от
26.07.16г., сумата от 681,97евро – дължима договорна лихва за периода от
12.12.16г. до 23.06.17г., сумата от 157,11 евро– обезщетение за забава за
периода от 12.12.16г. до 08.08.17г., сумата от 60евро– дължима такса
изискуемост, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 08.08.17г. до оконч.изплащане на вземането,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение №6351 от 09.08.2017г. на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №11450/2017г. на
РС-Варна, а в евентуалност иск с правно основание чл.79 ЗЗД вр. с чл.430 ТЗ за
осъждане на ответника да заплати горепосочените суми.
В исковата молба поддържа, че по силата на сключено на 31.07.15г. между Банка ДСК ЕАД и М.К.Д. споразумение за
обединяване на кредити, страните са се съгласили да обединят съществуващи
задължения на ответника по договор за кредит за текущо потребление от
25.02.11г. и по договор за кредитна карта в един кредит за текущо потребление.
Предвид споразумението за длъжника възникнало ново задължение в размер на 12429
евро, за което бил договорен срок за издължаване 144 месеца. Договорено било
кредита да се олихвява
с променлив лихвен процент, формиран от стойността на
6-месечния EURIBOR с размер 0,049% и надбавка в размер на 8,901%, като крайния лихвен процент
не можел да бъде по-нисък от договорената фиксирана надбавка. Излага, че поради
допуснати просрочия на 26.07.16г. било подписано допълн.споразумение, като са
променени срока за издължаване на кредита и падежната дата. Последното плащане по
кредита било направено на 27.12.16г., като поради допуснатата забава на осн.
чл.19, ал.2 от ОУ банката упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. На длъжника било изпратено уведомление за това, получено на
21.06.17г. Твърди, че се е снабдил
със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от
ГПК, срещу която ответникът подал възражение.
В
отговор на исковата молба ответникът М.К.Д.
от гр.Варна, е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените искове по
основателност. Счита, че споразумението за обединяване на кредити и
допълн.споразумение към него имат акцесорен характер, доколкото с тях се
предоговаряли условията на другите два кредита, които липсвали като
доказателства, което препятствало и възможността да се определи размера на
дълга към датата на споразумението. Твърди се, че кредита е застрахован в
ГРУПАМА ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД, както и че ответникът е уведомил банката за установените му с решения
на ТЕЛК степени на трайно намалена работоспособност, и прекратяване на трудовия
му договор на основание невъзможност да изпълнява възложената му работа поради
болест. Навежда твърдения, че като не е предприела действия по събиране
остатъка от кредита от застрахователя предвид настъпило застр.събитие , банката
е действала недобросъвестно. В евентуалност възразява за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, с твърдения, че би могло при прилагане на неравноправни
клаузи надвзети от банката суми да покриват задълженията на ответника.
Възразява и за нередовно връчване на уведомлението.
Съдът,
след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените искове с
правно основание чл.
415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по
същество на спора.
По делото безспорно се установява наличието на
валидно възникнало правоотношение между ”БАНКА ДСК” ЕАД и ответника М.К.Д.,
по силата на Споразумение за обединяване на кредити
от 31.07.2015г., с което
ответникът е признал наличието на задължения към банката по сключени между тях
предходни договори – договор за кредит за текущо потребление №11/19259672 от
25.02.11г. и договор за кредитна карта №02/14155861. Твърдението на ищеца за
допусната техн.грешка в изписване на датата на договора за кредитна карта в
споразумението, се споделя от съда. В тази връзка по делото е представен
договор за кредитна карта от 21.09.07г. , уреждащ съгл. чл.1 отношенията между
страните във връзка с кредитна карта по сметка №14155861. Ответникът, предвид
наведените оспорвания, от своя страна не представя доказателства за наличието
на друг договор за кредитна карта, различен от така приложения, въпреки носената
от него доказ.тежест в тази връзка. Ето защо обосновано следва да се приеме, че
именно касателно този договор за кредитна карта страните са постигнали съгласие
за преструктуриране му с процесното споразумение.
Видно от съдържанието на споразумението страните изрично са конкретизирали, че сумите
по горните договори са усвоени изцяло, като ответникът е признал задължение по
договора за кредит от 25.02.11г. в размер на 11979,79 евро, а по договора за
кр.карта-1026,54лв, като е поел
задължение да заплати общия размер на обединените кредити – 12429 евро в срок
от 144 месеца, считано от подписване на споразумението. С оглед съдържанието на
поетите от страните права и задължения, то разкрива характеристиките на
договор за спогодба, тъй като съдържа признание на ответника за съществуване на
задължения към банката; постигнато е съгласие за размера на дълга, както и е разсрочено
изпълнението му с уговаряне на нови срокове за плащане и при нов лихвен
процент. Без значение е видът на съществуващото преди спогодбата
правоотношение, тъй като тя съставлява самостоятелен източник на права и
задължения за страните по нея. Така постигнатото споразумение има установително
значение за съществуващото кредитно задължение и неговия размер.
Ответникът
както с отговора, така и с въззивната жалба поддържа възражение за
недействителност на договора за кредит от 2011г. и споразуменията, тъй като не
били спазени изискванията на ЗПК, действащи към момента на сключването им, в
частност разпоредбата на чл.33а, ал.3 ЗПК, както и за неравноправност на клаузи
в тях, предвиждащи едностранно промяна на лихвения процент от страна на
банката. Тези възражения съдът намира за неоснователни. С договора за кредит от
25.02.2011г. страните изрично са договорили в чл.8 кредита да се олихвява с променлив
лихвен процент, който към датата на договора е 8,45% годишно, като в ОУ,
съставляващи неразделна част от договора е описан начина на олихвяване. От
заключението по допуснатата ССЕ на в.л.П.Илиев се установява, че по договора
няма извършена промяна на лихвения процент, което е видно и от извършваните от
самия длъжник плащания, които съответстват по размер на тези, предвидени по
погас.план при лихва 8,45%. В този смисъл и без значение се явява направеното
възражение за неравноправност на клаузата от ОУ, регламентираща начина на
олихвяване, доколкото страните изрично с договора са уговорили конкретен размер на годишния лихвен
процент от 8,45%, прилаган в отношенията им по време
на действие на договора, която клауза се явява индивидуално договорена,
като потребителя при проява на обичайно дължимата грижа към собствените си дела
е следвало да прецени личните си икономически последици от този договор.
Изрично в споразумението
от 31.07.15г. страните са договорили кредита да се олихвява с променлив лихвен
процент, който към датата на сключване на кредита е 8,95%, формиран от
стойността на 6-месечния EURIBOR и надбавка 8,901%, като крайния лихвен процент не може да бъде по-нисък от
фиксираната надбавка. Аналогична е и разпоредбата на чл.2 от
допълн.споразумение от 26.07.16г., в което лихвения процент към момента на
сключването е 8,901%. В разглеждания случай е видно,
че формирането на размера на лихвата е поставен в зависимост от един ясно
обозначен индикатор, върху който банката няма пряко влияние и който се
оповестява публично, поради което и съдът намира, че изменението на лихвения процент по кредита е
поставено в зависимост от показател, който не се определя едностранно от
банката. Горепосочените клаузи съдържат достатъчно ясна и разбираема за
кредитополучателя информация за условията и начина на изменение на размера на
лихвения процент по договора за кредит. Ето защо тези клаузи не биха могли да
се възприемат като неравноправни. Следва да се отбележи още, че съгласно
заявеното от в.л.Кунев в с.з. от 15.01.16г. лихвеният процент е намален на
8,901%, което всъщност е изцяло в полза на потребителя.
На следващо място с
въззивната жалба са наведени оплаквания за несъобразяване от съда на факта на
сключен договор за застраховка между Банка ДСК ЕАД и Групама застраховане ЕАД
касателно договора за потр.кредит от 2011г. Въпреки носената от него
доказателствена тежест, ответникът не е предприел нужните процесуални действия
и не е ангажирал годни доказателства за установяване на този факт. Наличието по
сметката на ответника на плащане на застр.премия не е достатъчно, за да
обоснове извод за възникнало застр.правоотношение именно във връзка със сочения
договор за кредит, нито са от естество да установят съществените елементи на
такъв договор. Отделно от това наведените в тази връзка възражения съдът намира
за неотносими в настоящото производство, доколкото неупражняването на права на
банката по друго правоотношение е ирелевантно за спора по делото.
По
отношение на размера съдът кредитира неоспореното от страните заключение на
вещото лице И.Кунев по допуснатата пред ВРС съдебно-счетоводна експертиза, от
което се установява, че непогасеният размер на главницата е 12092,17 евро,
непогасената договорна лихва за процесния период 12.12.2016г. – 23.06.2017г. е
в размер на 515,04 евро, непогасеното обезщетение за забава за периода 12.12.2016г.
– 08.08.2017г. е в размер на 156,21евро, а таксите са в размер на 60 евро.
Доколкото същото е изготвено въз основа на извлечения от банковите регистри, и
предвид липсата на конкретно оспорване от страна на ответника относно тези
вписвания и редовността на воденото счетоводство, то няма основания да не се вземе предвид изготвеното от вещото лице
заключение. От своя страна ответникът не представя доказателства, вкл. относно
извършвани погасявания или конкретни договорености относно погасяването на дълга,
нито своевременно в с.з. е оспорил правилността на тази експертиза с искане за
изготвяне на повторна такава. При тези обстоятелства са неоснователни
оплакванията на жалбоподателя, заявени във въззивната жалба, за неправилност на
обжалваното съдебно решение с оглед неправилно приемане въз основа на
заключенията на ССЕ на установеност на наличие на задължения към банката и
техния размер.
По отношение на направеното от ответника искане за освобождаване
от отговорност съгл. чл.81, ал.1 ЗЗД, то съдът съобрази, че наведените в тази
връзка твърдения на страната съставляват такива за наличието на субективна
невъзможност за изпълнение на поетото парично задължение, поради което и
съобразно нормата на чл.81, ал.2 ЗЗД длъжникът на парично задължение не може да
се освободи от задължението си поради липсата на пари.
Тъй като съгласно исковата молба ищецът е заявил претенция за
догов.лихва за период от 12.12.16г. до 23.06.17г., а ВРС с решението е приел за
установено дължимост на такава лихва за период от 12.12.16г. до 08.08.17г., то
решението му в частта за периода на догов.лихва от 24.06.17г. до 08.08.17г. се
явява недопустимо и следва да бъде обезсилено. Същевременно съгласно
заключението на вещото лице за претендирания период непогасената
договорна лихва е в размер на 515,04 евро, поради което и иска се явява
основателен до този размер. Ето защо решението в частта за разликата над 515,04
евро до присъдените 678,47 евро като
неправилно следва да се отмени.
При
този изход на спора на страните се следват разноски по съразмерност съгл.
чл.78, ал.1 и 3 ГПК. Предвид установения размер на вземането, дължимите за
заповедното производство разноски на ищеца възлизат на 549,70лв, но доколкото
същият не е депозирал жалба, то с оглед забраната на чл.271, ал.1 изр.2 ГПК
решението в частта, в която са присъдени разноски за заповедното производство
не следва да се ревизира. По аналогични съображения не следва да се ревизира
решението и в частта на присъдените на ответника разноски.
Следва
да се ревизира решението само в частта на присъдените на ищеца разноски за
първа инстанция, които съобразно уважената
част от предявеният иск възлизат
на 1025,32лв., като в тази част същото се отмени за разликата над 1025,32лв до
присъдените 1038,36лв.
От страна на въззивника е направено и
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.
Съгласно представеното пълномощно, подписано от ищеца, е уговорено
осъществяването на безплатно процес.представителство на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗА. С оглед на това съдът намира, че дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде определено в размер, посочен в разпоредбата на
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Предвид това на осн. чл.78, ал.1 ГПК на процесуалния представител адв.А.К. следва да се присъди за
производството пред ВРС сумата от 19,78лв, а за това пред ВОС сумата от 16,27лв,
на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв. във вр. с чл.
7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Доколкото възз.страна е защитавана от
юрисконсулт, то следващото се възнаграждение на осн. чл.78, ал.8 ГПК за настоящата
инстанция следва да се определи на осн. чл.25 от НЗПП в размер на 150лв. С
оглед изхода от спора пред въззивния съд, следващите се на възз.страна разноски
за възз.производство са в размер на 148,11лв.
На осн. чл.78, ал.6 ГПК следва да бъде
осъдена ”БАНКА ДСК” ЕАД да заплати по сметка на ВОС дължимата д.т. в размер на
6,39лв. съобразно отхв.част от иска.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 5182/14.12.2018г. на
Варненски районен съд, постановено по
гр.д. № 305/2018г. по описа на ВРС, В
ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между ищеца ”БАНКА
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”Московска” №19, и ответника М.К.Д., ЕГН **********, с адрес ***, че в полза
на ищеца съществува вземане за договорна / възнаградителна/ лихва за периода от 24.06.17г. до 08.08.17г.,
присъдена с издадена по ч.гр.д.№11450/17г. на ВРС заповед по чл.417 ГПК.
ОТМЕНЯ Решение №
5182/14.12.2018г.
на Варненски районен съд, постановено по
гр.д. № 305/2018г. по
описа на ВРС, В ЧАСТТА, с
която е прието за установено в отношенията между ищеца ”БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Московска” №19, и
ответника М.К.Д., ЕГН **********, с адрес ***, че в полза на ищеца съществува
вземане за договорна / възнаградителна/ лихва над сумата от 515,04 евро до 678,47 евро, на осн.
чл.422 вр. с чл.415 ГПК, и в частта му, в която са присъдени
разноски на БАНКА ДСК ЕАД за исковото производство на осн. чл.78,
ал.1 ГПК за сумата над 1025,32лв до
1038,36лв, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ”БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Московска” №19,
против М.К.Д., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл.415 във
вр. с чл.422 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца договорна
лихва за периода от 12.12.16г. до 23.06.17г.
за горницата над сумата от 515,04 евро до 678,47 евро, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение №6351 от 09.08.2017г. на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №11450/2017г. на РС-Варна, като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
5182/14.12.2018г.
на Варненски районен съд, постановено по
гр.д. № 305/2018г. по
описа на ВРС, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М.К.Д., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на ”БАНКА
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”Московска” №19, сумата от 148,11лева,
представляваща направените във въззивното производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА ”БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Московска” №19, ДА ЗАПЛАТИ на адв.А.Д.К., ЕГН **********, с адрес ***,
оф.212, сумата от 36,05лв, представляваща адв.възнаграждение за проц.представителство
за двете инстанции, на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА
”БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”Московска” №19, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
Варненски окръжен съд сумата от 6,39лв, представляваща
държ.такса за възз.производство, на основание чл. 78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: