Р Е Ш Е Н И Е
№ 68
гр. Габрово, 26.07.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесет и девети юни две хиляди двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ГИШИНА
при
секретаря РАДОСЛАВА РАЙЧЕВА и с
участието на прокурора ……………… като разгледа докладваното от съдия Д. Гишина адм.
дело № 98 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на „*******“ ЕООД – гр. Севлиево
против Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител № 86 от
09.05.2023 година на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция
за приходите – Велико Търново.
В жалбата се развиват доводи за несъстоятелност на мотивите
на оспорения акт, както и такива за изтекъл 10-годишен давностен срок по чл.
171 от ДОПК по отношение на публичните вземания за периода 01.01.2009 – 30.09.2011
година, като се твърди, че с подадените през 2014 година Декларации образец 6
давността се прекъсва, тъй като това е актът, с който са установени публичните
вземания, като от този момент започва да тече нова 5-годишна давност; неспазване
на реда, регламентиран в ДОПК, за принудително изпълнение на възникналите
задължения, като се прави позоваване на Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021
година по тълк. дело № 8/2019 на ВАС. Прави се искане за отмяна на оспореното
решение и изпълнителното дело за периода 01.01.2009 – 30.09.2011 година да бъде
прекратено поради погасяване на вземанията по давност.
В открито съдебно заседание оспорващото дружество „*******“
ЕООД – гр. Севлиево се представлява от надлежно упълномощен процесуален
представител – адвокат, поддържа се жалбата, както и искането по същество,
съображения за което са развити в депозирана по делото писмена защита /л. 127-153/;
в хода по същество се заявява претенция за присъждане на разноски по делото
съгласно представен списък /л. 122/ .
Ответната по жалбата страна Директор на ТД на НАП – Велико
Търново се представлява в открито
съдебно заседание от надлежно упълномощен процесуален представител – юрисконсулт,
оспорва се жалбата, по същество се прави искане за отхвърляне на
оспорването. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер
на 1000 /хиляда/ лева съгласно приложен списък /л. 123/, заявява се възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Жалбата е допустима, като подадена в законоустановения срок
по чл. 268 от ДОПК, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на съдебен контрол,
след изчерпване на възможността за обжалване по административен ред.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, включително тези в административната преписка, на доводите и възраженията
на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност, съдът приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
Оспорващото дружество е подало до Директора на ТД на НАП – Велико
Търново молба с вх. № С230007-000-0167168
от 04.04.2023 година с искане за прекратяване на производството по принудително
изпълнение на публични вземания за периода 01.01.2009 – 30.09.2011 година
поради погасяване на вземанията от ред № 42 до ред № 103 от приложената към искането
справка /л. 49-64/ по давност /л. 46-47/.
Издадено е Разпореждане с изх. № С230007-137-0003207 от 07.04.2023
година от Главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново, с което на основание чл. 226, ал. 1 от ДОПК е отказано
прекратяването поради изтекла давност на вземания по ИД № **********/2014
година, посочени в таблица в разпореждането – от ред № 1 до ред № 148 включително
/л. 65-71/, като в разпореждането са изложени подробни мотиви относно характера
на задълженията, предприети действия, водещи до спиране и/или прекъсване на давността,
като в заключение е посочено, че при очертаната фактическа обстановка не е
изтекъл давностният срок, включително и абсолютният такъв, регламентиран в чл.
171, ал. 2 от ДОПК.
Разпореждането е връчено на оспорващото дружество на 09.04.2023
година /л. 72/, което в предвидения за това срок го е обжалвало пред
Териториалния директор на ТД на НАП – Велико Търново с жалба с вх. № С230007-000-0124031
от 12.04.2023 година /л. 32-35/.
С Решение
по жалба срещу действия на публичен изпълнител № 86
от 09.05.2023 година на Директора на Териториална дирекция на Национална
агенция за приходите – Велико Търново /л. 21-23/ жалбата срещу горепосоченото
Разпореждане е оставена без уважение.
В мотивите на решението е посочено, че
абсолютният давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК
не е изтекъл.
Решението е връчено на оспорващото дружество на 12.05.2023
година /л. 25/ и по предприето в срок оспорване по съдебен ред е образувано
настоящото производство.
Институтът на погасителната давност е приложим в данъчното
право съгласно разпоредбите на чл. 171-173 от ДОПК. Погасителната давност е
период от време на бездействие на носителя на едно субективно материално право,
след изтичането на който се поражда правото на задълженото лице да се позове на
изтеклата давност и да откаже изпълнение на задължението. От гледна точка на
данъчното право и на ДОПК, давността е период от време, с изтичането на който
се преклудира правото на държавата да събере едно вземане. Изтеклата погасителна
давност е основание за отписване на публичните задължения, по аргумент от
нормата на чл. 173, ал. 1 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от ДОПК вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, т.е. с изтичането на абсолютната 10-годишна погасителна давност.
Погасителната давност може да бъде прекъсвана или спирана,
при наличие на възникнали преди изтичането ѝ юридически факти, посочени в
съответната правна норма. При спиране на давността, давностният срок не тече. С
отпадане на основанието за спиране се възобновява течението на давностния срок,
като продължава да тече неизтеклата до момента на спирането част от него.
Периодът на спиране на давността не се включва в срока на давността, с него тя
се удължава. След отпадане на основанието за спиране давностният срок се
допълва с период от време, равен на разликата между целия срок на давността и
изтеклото време до спирането.
Разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ДОПК регламентира 6 случая,
при наличието на които давността спира, а именно: 1. когато е започнало производство
по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече
от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането,
бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване
или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато
актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на
обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода
на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.
Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с
издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение, като съгласно ал. 3 от прекъсването на
давността започва да тече нова давност.
Настоящият съдебен състав намира доводите на оспорващото
дружество за начален момент, от който започва да тече давностен срок по отношение
на процесните задължения, за несъстоятелни. Задълженията са възникнали във
връзка с подадени от оспорващото дружество декларации образец № 6, които именно
декларации съдържат данни за дължимите осигуровки за лицето и представляват годни
изпълнителни титули съгласно чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК, според която
разпоредба принудително изпълнение се предприема въз основа на декларация,
подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или
задължителни осигурителни вноски, т.е. цитираната норма от ДОПК признава за изпълнителен
титул само декларациите, подадени от задълженото лице с изчислени от него
задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, каквато именно е декларация
образец № 6.
Спазена е и разпоредбата на чл. 221, ал. 3 от ДОПК, съгласно
която при наличие на няколко отделни изпълнителни основания за различни
публични задължения, се образува едно изпълнително дело, като се осигурява
отчетност за погасяването на всяко от задълженията. По преписката липсват данни
за необходимост от присъединяване на кредитори по реда на чл. 217 от ДОПК,
поради което не се констатират нарушения по отношение образуването на
процесното изпълнително дело и принадлежността на процесните задължения към
него.
Основателно е твърдението на оспорващото дружество относно
характера и действието на съобщението за доброволно изпълнение по чл. 221, ал.
1 от ДОПК, каквото в случая е изпратено, респ. получено от оспорващото
дружество /л. 37-41/. Съгласно Тълкувателно
решение № 7 от 15.04.2021 година на ВАС по т. д. № 8/2019 година, ОСС, І и ІІ
колегия съобщението по чл. 221, ал. 1 от ДОПК не прекъсва давността, като
следва да се отбележи, че в процесните актове /разпореждане и решение/ се
говори за предприемане на действия по принудително изпълнение, довели до
прекъсване и спиране на давността, но никъде не се твърди, че съобщението за
доброволно изпълнение по чл. 221, ал. 1 от ДОПК е
довело до такова спиране и/или прекъсване.
Относно спирането на давността поради налагането на
обезпечителни мерки с Постановление с изх. рег. № 0362/2014/000137 от 02.07.2015
година /л. 43/ следва да се посочи, че налагането на обезпечение е факт от
категорията на юридическите, доколкото с неговото настъпване правната норма на чл.
172, ал. 1, т. 5 от ДОПК свързва възникване на определени правни последици -
спиране на погасителната давност. В разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК
законодателят не е поставил изискване към вида на наложените обезпечителни
мерки, поради което възбраната върху недвижим имот осъществява хипотезата на
разглежданата правна норма. Давността се спира с налагането на обезпечителните
мерки, а моментът на налагането не винаги съвпада с момента на издаване на
постановлението за налагане на обезпечителни мерки. Моментът на налагането на
обезпечителната мярка зависи от нейния вид и е нормативно установен в ДОПК -
чл. 202 и сл. В процесния случай е приложима разпоредбата на чл. 205, ал. 1 от ДОПК, според която налагането на възбрана върху недвижим имот се извършва чрез
вписване на постановлението по разпореждане на съответния съдия по вписванията
по реда на вписванията. В случая са налице доказателства, че наложената възбрана
е вписана.
Поради посоченото по-горе спиране на давността, единствено
може да се говори за прилагане на абсолютната давност, регламентирана в чл.
171, ал. 2 от ДОПК, съгласно която разпоредба с изтичането на 10-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични
вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите,
когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно по искане
на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета,
раздел IIа. Правилно публичният изпълнител и решаващият орган са приели, че към
момента на издаване на разпореждането, а съдът констатира същото и към настоящия
момент, абсолютната давност не е изтекла – същата ще изтече на 31.12.2024
година, т.е. считано от 01.01.2025 година задълженията ще бъдат погасени по
давност.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 266,
ал. 1 от ДОПК и в границите на неговите правомощия, в писмена форма, при спазване на
административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби, както
и в съответствие с целта на закона, което обуславя извода за законосъобразност на
акта и съответно неоснователност на оспорването.
Искането на ответната страна за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е своевременно направено и основателно с оглед
крайния изход на спора, поради което следва да бъде уважено, като оспорващата
страна следва да бъде осъдена да заплати в полза на ответната страна сумата от
1000 /хиляда/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определена по
реда на чл. 161, ал. 1, изр. трето вр. чл. 144, ал. 2 от ДОПК, вр. чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 година
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „*******“ ЕООД – гр. Севлиево против
Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител № 86 от 09.05.2023
година на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите
– Велико Търново.
ОСЪЖДА „*******“
ЕООД – гр. Севлиево с ЕИК *******да заплати на Национална агенция за приходите
юрисконсултско възнаграждение в размер на 1000 /хиляда/ лева.
На основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК решението е
окончателно.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: