№ 544
гр. Русе, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. И.
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20234520104547 по описа за 2023 година
Т. П. - Д. – юрисконсулт на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
заявява, че на 15.02.2018г., при спазване разпоредбите на ЗПК, между „Банка ДСК“ ЕАД и
Ж. С. Ю. е сключен Договор за стоков кредит №332714. Подписвайки контракта ответникът,
в качеството на кредитополучател, потвърдил, че му е предоставена своевременно
преддоговорна информация по чл.5 ЗПК и Общите условия и е запознат с Тарифата за
лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага по извършвани услуги на клиенти.
По силата на договора, „Банка ДСК“ ЕАД отпуснала на Ж. Ю. стоков кредит в размер на
1116.69 лева за закупуване/заплащане на стоки, продавани от „Технополис България“ ЕАД.
Предоставената сума, била усвоена еднократно, безкасово по сметка на търговеца. Кредитът
следвало да бъде върнат на 6 месечни вноски, формирани от главница и договорна лихва,
всяка в размер на 207.67 лева, съгласно погасителен план. В чл.6 от Договора,
контрагентите уговорили фиксиран лихвен процент – 38.68%. Съгласно Общите условия и
Тарифата на банката, кредитополучателят дължал такси, комисиони и други разходи по
обслужване на задължението и принудително събиране на вземането.
Ответникът не изпълнил задълженията си, произтичащи от контракта.
По силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на
17.06.2020г. и допълнително споразумение от 03.02.2022г., кредиторът цедирал вземането
си по Договор за стоков кредит №332714/15.02.2018г. на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД изцяло, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Дългът на
ответникът бил индивидуализиран в Приложение №1.1/03.02.2022г., съставляващ
неразделна част от допълнителното споразумение. „Банка ДСК“ ЕАД упълномощила
цесионера да уведоми длъжниците за извършената цесия. На 10.02.2022г., цедентът, чрез
1
цесионера изпратил до длъжника уведомително писмо по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД на
посочения в договора за кредит постоянен адрес.
Ищецът пояснява, че към настоящия момент дългът на ответника възлиза на: 1116.69
лева – главница; 587.35 лева – договорна лихва за периода 15.03.2018г. – 03.02.2022г.; 133.91
лева – лихва за забава за периода 16.08.2018г. – 25.10.2022г. и 120 лева – такси по Тарифата.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по реда на чл.410 ГПК и се
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ЧГД №5437/2022г.
по описа на РРС срещу Ж. С. Ю.. Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5
ГПК, с оглед което заповедният съд указал на молителя възможността да предяви иск за
установяване вземането и го уведомил за последиците при непредявяване на иска.
По изложените съображения, Т. П. - Д. моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че Ж. С. Ю., ЕГН ********** дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“Панайот Волов“№29, ет.3, представлявано от изпълнителния директор Я.Б.Я.
сумите: 1116.69 лева – главница по Договор за стоков кредит №332714/15.02.2018г., ведно
със законната лихва, считано от 31.10.2022г. до окончателното й изплащане; 587.35 лева –
договорна лихва за периода 15.03.2018г. – 03.02.2022г.; 120 лева – такси по Тарифата и
133.91 лева – мораторна лихва върху непогасената главница за периода 16.03.2018г. –
25.10.2022г.
Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК адв.Д. М. – особен представител на Ж. С. Ю. е депозирала
отговор на исковата молба, в който излага доводи досежно неоснователността на ищцовите
претенции.
Счита, че не са налице доказателства относно извършената цесия.
Релевира възражение за погасяване вземането по давност.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
На 15.02.2018г. между „Банка ДСК“ ЕАД и Ж. С. Ю. е сключен Договор за стоков
кредит №332714, по силата на който банката отпуснала на ответника заем в размер на
1116.69 лева за закупуване/заплащане на следните стоки, продавани от „Технополис
България“ ЕАД: два мобилни телефона Samsung Galaxy J7 2017 с единична цена 529 лева и
аксесоари за мобилни телефони – протектор с цена 21.90 лева, както и за застраховка с
„Групама Животозастраховане“ ЕАД, сключена чрез банката с еднократна застрахователна
премия в размер на 36.79 лева. В чл.2 и сл. от контракта са визирани условията, при които е
отпуснат кредита: срок за издължаване – 6 месеца, съгласно погасителен план, съставляващ
Приложение №1; предоставената сума се усвоява еднократно, безкасово по сметка на
Търговеца; падежна дата за издължаване на месечните вноски – 15-то число на месеца;
фиксиран лихвен процент – 38.68% годишно или 0.1074% на ден; ГПР – 46.33%. Според
клаузите, с подписване на договора, ответникът се е запознал с предоставена своевременно
преддоговорна информация по чл.5 от ЗПК и Общите условия и е приел да заплаща такси,
2
съгласно Тарифата на банката.
Към договора са приложени: погасителен план; Общи условия; „искане за стоков
кредит“; уведомително писмо до „Технополис България“ ЕАД; дубликат на фактура за
закупените от ответника стоки; Тарифа за лихвите, таксите и комисионите, които „Банка
ДСК“ прилага по извършвани услуги на клиенти – физически лица.
По силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на
03.02.2022г., кредиторът цедирал вземането си по Договор за стоков кредит
№332714/15.02.2018г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД изцяло, с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Дългът на ответникът е
индивидуализиран в Приложение №1.1/03.02.2022г., съставляващ неразделна част от
договора за цесия. „Банка ДСК“ ЕАД упълномощила цесионера да уведоми длъжниците за
извършената цесия. На 10.02.2022г., цедентът, чрез цесионера изпратил до длъжника
уведомително писмо по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД на посочения в договора за кредит постоянен
адрес.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по реда на чл.410 ГПК и се
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение №2640/31.10.2022г., издадена по
ЧГД №5437/2022г. по описа на РРС срещу Ж. С. Й., ЕГН ********** за сумите: 1116.69
лева – главница, дължима по Договор за стоков кредит №332714/15.02.2018г.; 587.35 лева –
договорна лихва за периода 15.03.2018г. – 03.02.2022г.; 120 лева – такси по Тарифа; 133.91
лева – лихва за забава за периода 16.08.2018г. – 25.10.2022г.; 39.16 лева – държавна такса и
100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заповедният съд указал на молителя възможността да предяви иск за установяване вземането
и го уведомил за последиците при непредявяване на иска.
С оглед установяване претенциите по размер е възложена и приета, неоспорена от
страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като пълно,
всестранно и ясно. Вещото лице е констатирало, че от страна на ответника няма извършени
плащания по договора. Установен е размера на задължението: 1116.69 лева – главница;
129.31 лева – просрочена договорна лихва за периода 16.02.2018г. – 14.08.2018г.; 522.67 лева
– мораторна лихва върху непогасената главница за периода 16.03.2018г. – 25.10.2022г. и 120
лева – такса за администриране на просрочен кредит.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК – установителен иск, в
производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите: 1116.69
лева – главница по Договор за стоков кредит №332714/15.02.2018г., ведно със законната
лихва, считано от 31.10.2022г. до окончателното й изплащане; 587.35 лева – договорна лихва
за периода 15.03.2018г. – 03.02.2022г.; 120 лева – такси по Тарифата и 133.91 лева –
мораторна лихва върху непогасената главница за периода 16.03.2018г. – 25.10.2022г.,
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение №2640/31.10.2022г., издадена по
реда на чл.410 ГПК, по ЧГД №5437/2022г. по описа на РРС.
3
От приложеното към настоящото производство ЧГД №5437/2022г. по описа на РРС е
видно, че заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността, в
едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си.
Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е предявена от заявителя в
законоустановения срок, при наличие на правен интерес - запазване действието на
издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или
погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
Основателността на претенцията се обуславя от осъществен фактически състав,
включващ следните елементи: наличие на валидно правоотношение с процесуално
легитимирания ответник, възникнало от цедирано вземане по договор за банков стоков
кредит сключен на 15.02.2018г., елемент от съдържанието на което е задължение за връщане
на предоставена за ползване парична сума, ведно с уговорена лихва; изпълнение
задължението на първия кредитор да предостави временно и възмездно паричната сума и
настъпила изискуемост на задължението на ответника, за което се твърди, че не е
изпълнено.
Неизпълнението на задължението на кредитополучателя по своето естество е
отрицателен факт, поради което в тежест на задълженото лице е да установи точно
изпълнение.
Въз основа обсъдените доказателства, съдът приема, че между „Банка ДСК“ ЕАД и
Ж. С. Ю. е сключен договор за банков кредит, включващо задължение на кредитната
институция да предостави за временно и възмездно ползване на кредитополучателя сумата,
предмет на договора и задължението на последния да я възстанови със съответната
възнаградителна лихва. Фактът на изпълнение задължението на ищеца за предоставяне
паричната сума не е спорен и се установява от приетите по делото писмени доказателства, в
т.ч. дубликат на фактура (лист 18).
Разпоредбата на чл.16 от ОУ указва възможността на кредитора да прехвърли
вземането си по договора за кредит на трето лице. Вземането е цедирано на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“, като цедентът упълномощил цесионера да уведоми от
негово име всички длъжници по вземанията, които е цедирал, между които и процесния
договор. Правата по прехвърленото вземане преминават върху цесионера със сключване на
договора, поради което цедентът вече не е титуляр на вземането.
Установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което вече не е носител
на вземането. Задължението за престиране на цесионера ще възникне след получаване
съобщението от предишния кредитор. Съгласно константната съдебна практика на ВКС,
уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и
4
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съобразно
чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действия за длъжника. Същото,
на основание чл.235, ал.3 ГПК, следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска.
Не са ангажирани доказателства, че длъжникът е извършвал плащания по договора на
стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона,
свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът – защитен,
ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. Изложеното налага извод, че цесията
е валидно противопоставима на ответника и легитимира ищеца като надлежен кредитор,
който има право да претендира търсените суми в качеството на цесионер.
Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за
кредит, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, а ответникът –
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална или търговска дейност т.е. ответникът има качеството потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид характера на договора, за неговата валидност и
последици важат изискванията на ЗПК. Задължителната практика на ВКС изисква съдът
винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от
страните основание, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи
във вреда на потребителя и за нарушение императивни правни норми.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7
– 12 и т.20 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Когато договорът
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и лихви и други разходи.
В случая контрактът е недействителен поради неспазване изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин
се формира задължението му. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. По тази причина е
необходимо в ГПР да бъдат описани ясно всички разходи, които длъжникът трябва да
заплати, за да може да прецени какви суми точно дължи. В процесния договор, ГПР е
посочен в абсолютна стойност – 46.33%. Не става ясно какви разходи са включени над
лихвения процент – 38.68%. Това поставя потребителя в невъзможност да разбере колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Неясното
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22
ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не и лихви, неустойки, такси или други разходи.
В този смисъл, претенцията на ищеца е основателна единствено за сумата 1116.69
лева – главница, а в останалата част, досежно претендираните лихви (договорна и
наказателна) и такси, като недоказана следва да бъде отхвърлена.
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълкувателно дело №4/2013г. на ВКС,
ОСГТК, съдът който разглежда установителния иск, следва да се произнесе да разпредели
5
отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.
В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 139.16
лева, от които ответникът следва да поеме 79.37 лева.
В исковото производство направените от ищеца разноски възлизат на 1210.84 лева
(заплатена държавна такса, възнаграждения за процесуално представителство и вещо лице).
Предвид изхода на спора, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на
690.59 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл.422 от ГПК, че Ж. С. Ю., ЕГН
********** с адрес: село ., ул.“С.“№9 дължи на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Панайот Волов“№29, ет.3, представлявано от изпълнителния директор Я.Б.Я. сумата
1116.69 лева – главница по Договор за стоков кредит №332714/15.02.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2022г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение №2640/31.10.2022г., издадена по реда на чл.410 ГПК,
по ЧГД №5437/2022г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, ЕИК ********* срещу Ж. С. Ю., ЕГН ********** иск с правно основание
чл.422 ГПК за признаване установено, че ответникът дължи на дружеството сумите: 587.35
лева – договорна лихва за периода 15.03.2018г. – 03.02.2022г.; 120 лева – такси по Тарифата
и 133.91 лева – мораторна лихва върху непогасената главница за периода 16.03.2018г. –
25.10.2022г., предмет на заповед за изпълнение на парично задължение №2640/31.10.2022г.,
издадена по реда на чл.410 ГПК, по ЧГД №5437/2022г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА Ж. С. Ю., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК ********* сумата 690.59 лева – разноски по ГД
№4547/2023г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА Ж. С. Ю., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК ********* сумата 79.37 лева – разноски по ЧГД
№5437/2022г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6