Р
Е Ш Е
Н И Е № 260021
гр. Пловдив, 17.02.2021
г.
Пловдивски Апелативен Съд – трети
граждански състав в закрито заседание на втори декември две хиляди двадесета
година в състав
Председател: Вера Иванова
Членове: Катя Пенчева
Величка
Белева
при секретаря Цветелина
Диминова, като разгледа докладваното от
съдията Белева гр.д. № 75/2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба от ищеца по спора „ Б. „ ЕООД, ЕИК ***срещу
Решение № 573 от 25.10.2019 г., постановено по гр.д. № 4/2019 г. на Окръжен Съд
– С.З., с което са отхвърлени изцяло предявените от дружеството обективно субективно
съединени искове с правно основание чл. 4 § 3 ал. 2 от ДФЕС – за солидарното
осъждане на ответниците Н.С.на РБългария, В.. на РБългария и Н.А.з.п. на
РБългария да заплатят на „ Б. „ ЕООД, ЕИК ***претърпените от
дружеството имуществени и неимуществени вреди поради приемането от Н.с.на
разпоредбата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО – която е в явно противоречие с
разпоредбата на чл. 1 т. 1 б.“ г“ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 г. и поради
прилагането на разпоредбата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО от Н.а.з.п. и В.. –
вместо нормата на чл. 1 т. 1 б. „г“ от регламент / ЕО / № 1998/2006 с оглед
принципа на директния ефект на правото на ЕС и неговия приоритет пред
националното право на държавата членка. Поддържаните от въззивника – ищец
оплаквания са за неправилност на решението, искането е за неговата отмяна и
постановяване на решение за уважаване на исковете, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Ответниците Н.С.на РБългария, В.. на
РБългария и Н.А.з.п. на РБългария са депозирали отговори за неоснователност на
жалбата.
П.на РБългария като контролираща
страна по чл. 10 ал. 1 от ЗОДОВ не е депозирала отговор по жалбата. В съдебно
заседание взема становище за нейната неоснователност.
Съдът установи следното :
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по обективно субективно съединени искове с
правно основание чл. 4 § 3 ал. 2 от ДФЕС - които се разглеждат по реда на ЗОДОВ
от настоящия съд на основание чл.2в ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ вр. § 6 ал. 2 от ПЗР на
ЗОДОВ / ДВ бр. 94/2019 г./.
Ищецът „ Б. „ ЕООД, ЕИК ***иска солидарното осъждане
на ответниците Н.С.на РБългария, В.. на РБългария и Н.А.з.п. на РБългария да му заплатят претърпени имуществени
и неимуществени вреди от нарушение на норми на общностното право – посредством
приетите с ДВ бр. 110/2007 г.нови разпоредби на членове 184, 188 и 182 от ЗКПО,
неточно възпроизвеждащи изискванията на чл. 1 и чл. 2 от Регламент / ЕО/ № 1998
/2006 г. на Комисията от 15.12.2006 г. за прилагане на членове 87 и 88 от ДФЕС
към минималната помощ. Конкретно се твърди че нормата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО е в явно противоречие с разпоредбата на чл. 1 т. 1 б.“ г“ от Регламента /
ЕО / № 1998/2006 и приемането на тази национална норма в редакция, противоречаща на посочената общностната норма
е основание за ангажиране отговорността на Н.с.на РБългария. Основание за
ангажиране на отговорността на Н.А.з.п. и В.. на РБългария е прилагането на
разпоредбата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО вместо нормата на чл. 1 т. 1 б. „г“
от Регламент / ЕО / № 1998/2006 с оглед принципа на директния ефект и прякото
приложение на правото на ЕС и неговия приоритет пред националното право на
държавата членка. Претърпените имуществените вреди се изразяват в непризнаване
на деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2010 г. и за 2011 г. по
Ревизионен акт № ******************* / 30.05.2017 г., издаден от органите по
приходите при Н. – ТД – П. и се претендират в размер на сумата, формирана от общия размер на
непризнатото данъчно облекчение по този ревизионен акт и начислени върху него
лихви, които ищецът е заплатил до приключване на устните състезания пред
първоинстанционния съд, и в размер на заплатените адвокатски възнаграждения и
разноски във връзка с обжалването на ревизионния акт пред АдмСъд – П. и В.. Неимуществените
вреди се претендират в размер на 10 000 лв., претендира се и лихвата от върху тази сума, считано от датата на
извършване на нарушението/ 30.05.2017 г. / до датата на подаването на исковата
молба – в размер на 1 636,11 лева. Претендира се и присъждане на законната
лихва върху главниците, считано от датата на предявяването на исковата молба до
окончателното им изплащане. Претендират се деловодните разноски за
производството.
Депозираните от ответниците отговори
са за неоснователност на исковете.
П.на РБългария като контролираща страна по
чл. 10 ал. 1 от ЗОДОВ не е депозирала отговор по исковете. В съдебно заседание
взема становище същите да са неоснователни.
Съгласно чл. 184 от ЗКПО /ред. ДВ бр.
110/2007 г., в сила от 01.0102007 г./ корпоративния данък се преотстъпва в
размер на 100% на данъчнозадължените лица за данъчната им печалба от
извършваната производствена дейност, в това число и от производство на ишлеме,
когато: т.1 - дейността се извършва в
общини, в които за предходната преди текущата година има безработица от и над
35% по - висока от средната за страната и т.2 – са изпълнени условията на чл.
188 от ЗКПК в случаите на минимална
помощ – кумулативно. В чл. 182 ал. 2 т.
7 от ЗКПО / ред. ДВ бр. 110/2007 г., в сила от 01.0102007 г./ е предвидено че
данъчното облекчение, представляващо минимална помощ не се прилага по отношение
на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ за трети
страни или за държави членки.
Съгласно чл.1 § 1 б. „г „ от
Регламент / ЕО / № 1998/2006 на Комисията от 15.12.2006 г. за прилагането на
чл.чл. 87 и 88 от Договора към минимална помощ помощите Регламентът е
неприложим за дейности, свързани с износ за трети страни или за държави членки,
по конкретно – помощите, пряко свързани с изнасяните количества, със
създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи
разходи по експортната дейност.
По делото е безспорно установено че
през 2010 г. и 2011 г. ищцовото дружество развива производствена дейност в община
М.- в която за 2009 г. и 2010 г. безработицата е над 35 % по висока от средната
за страната, и в изискуемия се от чл.
188 ал. 2 от ЗКПО срок е вложило преотстъпения данък в придобиване на сграда – склад за стъклен амбалаж,
представляваща дълготраен материален актив, в който извършва производствената
дейност – изработка на оплетки на бутилки на ишлеме за И..
С ревизионен акт № *******************
/ 30.05.2017 г. на Н. – ТД – П. / потвърден от горестоящия административен
орган / на ищеца „ Б. „ ЕООД не е признат деклариран преотстъпен корпоративен
данък за 2010 г., за 2011 г. и за 2012 г. в размери съответно 37 244, 92
лв., 29 412, 23 лв. и 18 973, 98 лв. и са доначислени съответните
прилежащи лихви за авансови вноски за корпоративен данък за 2011 г. и 2012
г..Според приходните органи за 2010 г. и 2011 г. средствата от преотстъпения
корпоративен данък са вложени в придобиване на сграда – склад за стъклен
амбалаж на обща стойност 356 939, 37 лв., въведен в експлоатация на
21.12.2011 г., който актив се използва във връзка с основната производствена
дейност на дружеството – изработка на оплетки на бутилки на ишлеме за И., като
така тази инвестиция е свързана с експортно ориентирано производство на стоки,
предназначени за други държави членки, поради което – предвид изискването на
чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО, не са изпълнени условията за инвестиране по чл. 184 ЗКПО. Относно 2012 г. органът по приходите е отказал право на преотстъпване на
корпоративен данък защото преотстъпения за тази година данък е инвестиран в
извършени от дружеството разходи във връзка с придобиване на фотоволтоична
централа, което не съставлява извършване на производствена дейност по смисъла
на чл. 184 от ЗКПО.
С Решение № 47/19.07.2018 г.,
постановено по адм.д. № 2215/2017 г. на АдмСъд – П. Ревизионен акт № ********************/
30.05.2017 г. на Н. – ТД – П. е отменен
в частта, с която на „ Б. „ ЕООД не е признат деклариран преотстъпен
корпоративен данък за 2010 г. в размер на 37 244, 92 лв. и са начислени
лихви в размер на 23 660, 80 лв. и
в частта, с която не е признат
деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2011 г. в размер на 29 412,
23 лв. и са начислени лихви в размер на 15 456, 09 лева. В останалата й
част – с която не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за
2012 г. в размер на 18 973, 98 лв. и са начислени лихви в размер на 10
553, 67 лв., жалбата на дружеството е отхвърлена. За да постанови този резултат
съдът е приел че инвестирането на непризнатия деклариран преотстъпен
данък за 2010 г. и 2011 г. в склад за стъклен амбалаж, в който се осъществява
дейността на „ Б. „ ЕООД по изработването и оплитане на ишлеме на бутилки
„фиаско „ за И. с материали на възложителя – италианско дружество, не
съставлява експортна дейност за държавата членка И. по смисъла на разпоредбата
на чл. 1 б. „г „ от Регламент / ЕО / №
1998/2006 от 15.12.2006 г. за прилагането на чл.чл. 87 и 88 от договора за
минималната помощ. Защото в случая не се прехвърлят готовите бутилки на
чуждестранен съконтрахент, а се връщат същите в готов вид, след като са
изработени с предоставените от него като възложител материали. Тоест дейността
на ишлеме не включва прехвърляне на собствеността на готовите стоки, а е
дейност по доставка на услуга, която съгласно § 1 т. 28 от ДР на ЗКПО е също
производствена дейност. Като така осъществяването на тази производствена дейност
не попада сред изключенията, визирани в чл. 1 б. „ г „ от Регламента, която
разпоредба поставя ограничение за използване на минимална помощ само относно
извършването на текущи разходи по ескпортна дейност, но не и за инвестиране в
ДМА за производствената дейност. Не е налице и изключението относно създаването
на дистрибуторски мрежи за изнасяните количества, тъй като ревизираното „ Б. „
ЕООД не изнася собствени стоки за И., а извършва услуга по изработване и
оплитане на бутилки с материали на италианския си съконтрахент - възложител,
като не създава дистрибуторските мрежи. С оглед което ограничението в
разпоредбата на чл.182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО е в пряко противоречие с
ограничението на чл. 1 б. „г „ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г.
за прилагането на чл.чл. 87 и 88 от договора за минималната помощ.
С Решение № 9949/19.07.2018 г.,
постановено по адм.д. № 2492/2018 г. на В.. е отменено изцяло Решение №
47/19.07.2018 г. по адм.д. № 2215/2017 г. на АдмСъд – П. и Ревизионен акт № ********************/
30.05.2017 г., издаден от органите по приходите при Н. – ТД – П. е отменен в частта, с която с която на
„ Б. „ ЕООД не е признат деклариран
преотстъпен корпоративен данък за 2012 г. в размер на 18 973, 98 лв. и са
начислени лихви в размер на 10 553, 67 лв., а жалбата на дружеството против ревизионния акт в частта, с която на „ Б. „
ЕООД не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2010 г. в размер
на 37 244, 92 лв. и са начислени лихви в размер на 23 660, 80 лв. и в частта, с която не е признат деклариран преотстъпен
корпоративен данък за 2011 г. в размер на 29 412, 23 лв. и са начислени
лихви в размер на 15 456, 09 лв. е отхвърлена. За да постанови този
резултат съдът е приел че националната норма - чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО / в
относимата й за 2010 г. и 2011 г. редакция/, не противоречи на разпоредбата на
чл. 1, § 1 б.“ г“ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. за
прилагането на чл.чл. 87 и 88 от договора за минималната помощ – предвид
Решение на СЕС от 28.02.2018 г. по дело С – 518/2016 г. / „ ЗПТ „ АД срещу Н.с.на
РБългария, В.и Националната агенция за приходите/, с което е прието че чл. 1 §
1 б. „ г „ от Регламента трябва да се тълкува в смисъл че допуска разпоредби на
националното право като приложимите в главното производство / чл. чл. 182 ал.
2, чл. 184, чл. 188 от ЗКПО /, съгласно които данъчно облекчение,
представляващо минимална помощ не се
предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности,
свързани с износ. Следователно нормата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО не е в
противоречие с нормата на чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламента / както е посочил
СЕС в т. 54 от цитираното решение / и следва да бъде приложена в конкретния
случай – инвестиране на преотстъпения данък в цех за стъклен амбалаж, който е
използван за осъществявана от дружеството дейност по изработка и оплетка на
бутилки на ишлеме, предназначени за износ в И., т.е. дейността е свързана с
износ за държава членка.
Решение на СЕС от 28.02.2018 г. по
дело С – 518/2016 г. е постановено по отправено от СГС - България преюдициално
запитване по относими и към настоящия спор въпроси, свързани със заплащане на
обезщетение за причинени вреди от нарушение на чл. 1 § 1 б. „ г„ от Регламент /
ЕО / № 1998/2006 посредством нормата на
чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО/ ред. ДВ бр. 110/12007 г. /. Първи въпрос - Имат ли директен ефект и непосредствено
действие норми от правото на ЕС с прилагащ характер, какъвто е Регламент №
1998/2006 г. и ако това е така, нарушава ли тези принципи разпоредба от
националното законодателство, която стеснява или ограничава приложното поле на
общностната норма; Втори въпрос - Съвместима ли е с конкуренцията на общия
пазар държавна помощ под формата на данъчно облекчение, която помощ се
инвестира в активи, използвани за производство на продукция, част от която се
изнася за трети страни или държави – членки; Трети въпрос - Попада ли
производството на изнесена продукция чрез използване на активи, придобити със
средства от предоставена държавна помощ в обхвата на дейност, пряко свързана с
изнасяните количества по смисъла на по смисъла на чл. 1 § 1 б. „ г „ от
Регламента и ако отговорът е отрицателен разполагат ли държавите членки с
възможност да предвидят в националните си законодателства допълнителни
ограничения за износителите на продукция, произведена чрез активи, резултат от
инвестиция на данъчно облекчение. Ако отговорът е положителен, как се съотнася
тази норма към разпоредбата на чл. 35 от ДФЕС относно забраната за количествени
ограничения на износа между държавите – членки, както и всички мерки с равностоен ефект и налице ли
е дискриминация и нарушаване на свободното движение на стоки; Четвърти въпрос -
Допуска ли разпоредбата на чл. 1 от Регламента да бъде отказано на юридическо
лице признаването на право на финансова помощ de minimus,
произтичащо от правото на ЕС преди изтичането на предвидения в националния
закон срок от 4 години, в който трябва да бъде направена инвестицията само
поради обстоятелството че в същия период той е инвестирал средства и в други,
самостоятелно обособени структури на предприятието му, от които е осъществен
износ.
СЕС е приел че с трета част на трети
въпрос запитващата юрисдикция цели да установи дали чл. 1 §1 б“ г „ от
Регламент № 1998/2006 е невалиден от гледна точка на чл. 35 от ДФЕС. Отговорът
е да не установява в този аспект невалидност на чл. 1 §1 б“ г „ от Регламента.
Изложените в тази насока съображения са следните: Съгласно чл. 107 от ДФЕС
всяка помощ, предоставена от държава членка или чрез ресурси на държава членка,
която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по
благоприятно положение на определени предприятия или производства на определени
стоки, доколкото засяга търговията между държавите – членки е несъвместима с
вътрешния пазар. Затова чл. 108 § 3 от ДФЕС предвижда че Комисията следва да
бъде информирана в разумен срок, който да й даде възможност да представи своето
становище по отношение на всякакви планове за предоставянето или изменението на
помощта. Съгласно обаче чл. 109 от ДФЕС Съветът на ЕС може да приеме подходящи
регламенти за да определя условията, при които се прилага чл. 108 § 3 от ДФЕС,
както и такива досежно категориите помощи, които са изключени от обхвата на
процедурата по чл. 108 § 3 от ДФЕС. Така с Регламент № 994/98 Комисията е
оправомощена да определи посредством регламент таван, под който помощите не
попадат в обхвата на процедурата по чл. 108 § 3 от ДФЕС по уведомяване на
комисията и този таван Комисията е определила с Регламент № 1998/2006 г., който
обаче изключва от този режим някои категории помощи, сред които – съгласно чл.
1 § 1 б. „ г „ от Регламента – и помощите за дейности, свързани с износ за
трети страни или държави членки, по – конкретно – помощите, пряко свързани с
изнасяните количества, със създаването и функционирането на дистрибуторски
мрежи или с други текущи разходи по експортна дейност. Тази забрана не въвежда
количествени ограничения на износа и сама по себе си няма ефект върху
търговията - доколкото само изисква от държавите членки да не отпускат
определен вид помощи, поради което тя не се явява и мярка с равностоен ефект на
количествено ограничение на износа. Освен това е посочено че от основните
правила на вътрешния пазар и от общия режим на помощите – който е част от тях,
следва че изключването на помощите за износа от приложното поле на Регламент №
1998/2006 е оправдано от самата цел на
чл. 107 от ДФЕС / съгласно който държавната помощ е несъвместима с
вътрешния пазар/ доколкото засяга търговията между държавите членки, а помощите
за износа – макар и в минимален размер, са сред помощите, които биха засегнали
пряко и/или непряко търговията между държавите членки. Като така чл. 35 от ДФЕС
не може да оправдае мярка, която е в противоречие с чл. 107 от ДФЕС.
В същото решение Съдът на ЕС е приел че с първи и втори въпрос,
първите две части от трети въпрос и четвърти въпрос запитващата юрисдикция иска
по същество да установи дали чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламент № 1998/2006 трябва
да се тълкува в смисъл че не допуска разпоредби на националното право като
приложимите в главното производство / чл. 187 ал. 2 т. 7 от ЗКПО във вр. чл.чл.
184 и 188 от ЗКПО /, съгласно които данъчно облекчение, представляващо
минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи,
използвани в дейности, свързани с износ. Във връзка с отговора на така
преформулирания въпрос са изложени следните съображения: т.50 – На първо място
следва да се подчертае че разпоредбата на чл. 1 § 1 б. „ г „ следва да се
разглежда в общия контекст на Регламента, който има за цел да допусне дерогация
– за държавните помощи с ограничен размер – на правилото че Комисията следва да
бъде уведомявана за всяка помощ, преди същата да бъде приведена в действия; т.
51 – забраната по чл. 1§ 1 б. „ г „ има за цел да ограничи възможния обхват на
тази дерогация, като изключи от този обхват помощите за износа, в този смисъл
тази забрана представлява завръщане към закрепения в ДФЕС принцип за забрана на
държавните помощи и следователно не бива да се тълкува стеснително; т. 52 – На
второ място – Регламент № 1998/2006 г. в никакъв случай няма за цел и не би
могъл законно да има за резултат, нито да задължи държавите членки да отпускат
определени помощи, нито да ги задължи да използват всички създадени от него
възможности за дерогация. С оглед на тези уговорки отговорът на въпроса на
запитващата юрисдикция че с нормата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО РБългария е
искала да се съобрази с чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламент № 1998/2006 така щото
данъчното облекчение по чл. 184 вр. чл. 188 ал. 2 от ЗКПО/ несъмнено
представляващо държавна помощ / да не се
прилага за дейности, които биха облагоделствали износа / т. 54 /; Член 1 § 1 б.
„ г „ от Регламента не изключва всички помощи, които биха могли да имат
отражение върху износа, а само тези помощи, които са „ пряко свързани с
изнасяните количества „, със създаването и функционирането на дистрибуторските
мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност / т. 55 /, от което следва че ако не се
определя по основание и размер под една или друга форма от количеството
изнасяна продукция, помощта за инвестициите не е сред „ помощите за дейности,
свързани с износ „ по смисъла на чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламента и не попада в
приложното поле на тази разпоредба / т. 56 /, а в обратния случай – тоест ако
се определя от количеството изнасяна продукция, и съответно попада в приложното
поле на чл. 1 § 1 б. „ г „ помощта за инвестиции е изключена от обхвата на правилото
de minimus. С оглед така изложените мотиви отговорът на
първи и втори въпрос, първите две части от трети въпрос и четвърти въпрос е че чл. 1 § 1 б.“ г „ от Регламент № 1998/2006
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право като
приложимите в главното производство / чл.187 ал. 2 т. 7 от ЗКПО във вр. чл.чл.
184 и 188 от ЗКПО /, съгласно които данъчно облекчение,
съставляващо минимална помощ не се предоставя по отношение на активи,
използвани в дейности, свързани с износ.
С
оглед така даденото тълкувателно заключение и предвид разпоредбата на чл. 633 от
ГПК исковете са неоснователни. Материалноправните предпоставки за ангажиране
отговорността на Държавата по иск с правно основание чл. 4 § 3, ал. 2 от ДФЕС във връзка и с практиката на Съда на
ЕС са: съществено нарушение на норма от правото на ЕС, предоставяща права на
частноправните субекти и настъпили вреди в пряка причинно-следствена връзка с
това нарушение – кумулативно. Този фактически състав в случая не е налице. Адресат
на Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. са държавите членки, а не
частноправните субекти, при това / както е прието в казаното по горе Решение на
Съда на ЕС/ Регламентът няма за цел да
задължи държавите членки да се
възползват от предоставеното от него право на дерогация досежно държавните
помощи в ограничен размер и да отпускат определени помощи за инвестиции de minimus
/ каквато помощ несъмнено е и данъчното облекчение за преотстъпване на
корпоративния данък по ЗКПО /. Следователно нормите на Регламента – в т.ч. и
разпоредбата на чл. 1 § 1 б.“ г „ от него не поражда пряко права за
частноправните субекти и по конкретно за получателите на помощта. Регламентът
поражда единствено право за държавата членка да не уведомява Комисията когато и
ако реши да предостави помощ под прага от 200 000 евро за период от три
години. С оглед което и предвид тълкувателното заключение на съда на ЕС / т. 58
/ от неговото Решение от 28.02.2018 г. по дело С – 518/2016 г. че нормата на
чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО е съответна на нормите на Регламента и в частност на
чл. 1 § 1, б. г „ от същия, се
обосновава извод да не е налице първата от казаните по горе материалното правни
предпоставки на иска с правно основание чл. 4 § 3 от ДФЕС – наличие на
извършено нарушение. Като така въззиваемите – ответници не са нарушили норма на
общностното право и в частност нормата
чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. за прилагането
на чл.чл. 87 и 88 от договора за минималната помощ посредством приемането в националния закон на нормата
на чл. 187 ал. 2 т. 7 от ЗКПО – ответника Н.С.на РБългария, съответно посредством
прилагането на тази национална правна норма – ответниците Н.а.з.п. и В..
Неоснователно е поддържаното във
въззивната жалба на ищеца „ Б. „ ЕООД че
исковете му не се основавали на
нарушение на норми на Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. и в
частност на нормата на чл. 1 § 1 б. „ г
„ от Регламента. Неоснователно е и позоваването на въззивника на съображенията
по точки 55 и 56 от Решението на Съда по дело С – 518/2016 г..Те касаят въпроса
за изнасяните количества и начина, по който те се определят от гледна точка на
задължението на държавата членка за уведомяване на Комисията във връзка с
отпускани помощи – т.е. за приложимостта или не на Регламент/ ЕО / № 1998/2006
от 15.12.2006 г., и като така не са
свързани с права, които биха се породили за получателя на помощта.
Предвид горното е неоснователна
жалбата срещу решението на окръжния съд за отхвърляне на исковете с мотиви
съответни на изложените от настоящата инстанция. Съответно решението на
окръжния съд като правилно се потвърждава.
С оглед този инстанционен резултат и
на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК на въззиваемите страни следва да се присъди
претендираното от всяка от тях юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в размер на 100 лв. – съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП и
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Предвид изложеното съдът
Р Е Ш И
Потвърждава
Решение № 573 от 25.10.2019 г., постановено по гр.д. № 4/2019 г. на Окръжен Съд
– С.З..
Осъжда
„ Б. „ ЕООД, ЕИК ***да заплати н.Н.С.н.Р.Б. *** юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 /сто / лева.
Осъжда
„ Б. „ ЕООД, ЕИК ***да заплати на В.. на Р Б – гр. С. юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 / сто / лева.
Осъжда „ Б. „ ЕООД, ЕИК ***да
заплати на Н.а.з.п. *** юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 / сто /
лева.
Решението може да се обжалва пред Върховен
Касационен съд в едномесечен срок от връчването.
Председател: Членове: