РЕШЕНИЕ
№ 328
гр. Перник, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20211700500328 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А. против
Решение № 260056 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 802/2020 г. на РС – Радомир в частта, в която
е отхвърлен предявеният от БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А. срещу Е.П.
установителен иск по реда на чл. 415 ГПК за разликата над установения размер от 4490,18
лв. до пълния предявен размер от 4546,18 лв. главница, както и иска за претендираната
договорна лихва в размер на 1381, 14 лева за периода от 20.07.2019 г. до 20.07.2023 г.
В жалбата по подробни съображения се оспорват изводите на РС за недействителност
на процесния договор за кредит по см. на чл. 23 ЗПК поради несъответствие с имп. правила
на чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 10 и 11 ЗПК, като се излагат подробни доводи, че процесният договор
е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. чл. 11, ал. 1, т.
7, 8, 10 и 11 ЗПК. Иска се отмяна на решението от въззивната инстанция с уважаване на
исковете.
Въззиваемият изразява становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване
на решението в обжалваната част.
1
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната му
част.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
На *** г. между "БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А. - кредитор и ответникът
Е.П. – кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит *** г., съгласно който
договореният кредит е 5000 лв., от която е удържана еднократна такса ангажимент от 175
лв., и сума за получаване 4825 лв.; обща сума за погасяване 8800,80лв. при ГПР – 18,01% и
фиксиран лихвен процент – 15,02%, разсрочени на 60 равни месечни вноски от по 146,68
лв., включващи застрахователна премия от 1680 лв., с първи падеж– *** г. и последен
падеж– *** г., съгласно инкорпорирания в договора погасителен план.
От съдебно- икономическата експертиза се установява, че кредитът е усвоен от
кредитополучателя изцяло по посочена от него банкова сметка в "Банка ДСК" ЕАД, като
последният е извършил плащания в общ размер на 1613, 48 лева и отнесени от кредитора за
погасяване на следните суми: 509, 82 лева – главница, 739, 66 лева – договорна лихва и 364,
00 лева – застраховка. Длъжникът е преустановил плащането на погасителни вноски по
кредита на 20.07.2019 г., като след обявяването му за предсрочно изискуем са постъпили две
плащания: на *** г. – 146, 68 лева и на *** г. – 146, 68 лева, и отнесени от кредитора за
погасяване на задължения за мораторна лихва.
С оглед предмета, датата на сключване, страните, правата и задълженията следва, че
процесният договор за кредит *** г. е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9
ЗПК, което означава, че е приложим ЗПК, както и ЗЗП. Въззивната инстанция напълно
споделя правните изводи на районния съд, че процесният договор за кредит не отговаря на
изискванията на чл. чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 10 и т.12 от ЗПК. В процесния договор е посочен
ГПР от 18,01%, но единствено като абсолютна процентна стойност, като липсва каквото и да
било уточнение какви точно разходи се включват в посочения процент, съответно липсва
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Единствено посочването с цифрово изражение на ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
2
избор дали да го сключи. За да е спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Липсата на
посочената конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият процент ГПР,
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин -
чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като по този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В процесния договор не е посочен общ размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитора. Следователно, в договора не е посочен размер на възнаградителната лихва в
лева, както и начинът на изчислението й, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Нито в договора, нито в погасителния план е посочено каква част от месечната вноска
представлява главница и каква възнаградителна лихва, с което е нарушен и чл. 11, ал. 1, т.
12 от ЗПК, който изисква в погасителния план да има разбивка на вноската на главница и
лихва, за да са ясно посочени дължимите по кредита суми. Липсата на всяко едно от
горепосочените императивни изисквания води до изначална недействителност на договора
за потребителски кредит - чл. 22 ЗПК, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита,
без обаче да се дължат възнаградителна лихва или други разходи по него – включително
процесните такса ангажимент и застраховка.
Освен това уговорката за тази такса от 175 лв. е неравноправна, тъй като разходът
"такса ангажимент“ е известен на кредитора при подписването му, т. е. представлява "общ
разход по кредита" по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в
ГПР по договора за кредит. На следващо място, не е посочено каква услуга се заплаща с тази
такса и следва, че същата не е за допълнителна услуга, а е във връзка с усвояването и
управлението на кредита, с оглед на което не попада в приложеното поле на чл. 10а, ал. 1
ЗПК. Таксата противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
След като потребителят не дължи заплащането на такава такса, то кредиторът неправомерно
я е удържал от общата стойност на предоставения кредит, поради което таксата от 175 лв. не
следва да бъде включвана в дължимата от ответника чиста стойност на кредита.
Освен, че е недължима по смисъла на чл. 23 ЗПК, застр.премиясъщо е неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя с цена – 1680 лв.,
и същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Застр. премия по застраховката "Защита на плащанията" следва да се включи в ГПР, а в
3
случая това не е сторено. Така се заобикаля императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по
потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. На следващо място, дължимата застрахователна премия е
във връзка с договора за кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключена в негова
полза) и се явява част от общите разходи по кредита по смисъла на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК,
което води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е допълнително основание за
нищожността на полицата извън посоченото по-горе.
Предвид недействителността на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК, въпросът дали
е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и дали е надлежно обявена е без правно
значение и не е обуславящ за крайния изход на спора и не може да доведе до неговата
промяна. Платените от ответника суми по недължимите възнаградителна лихва, такса
ангажимент и застраховка, следва да бъдат отнесени за погасяване само на чистата стойност
на договорения кредит. Чистата стойност на договорения кредит по смисъла на чл. 23 ЗПК е
4825 лева, от който следва да бъдат приспаднати направените плащания от ответника, чийто
размер съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза е 1906,84 лв., след
което ответникът остава да дължи сума за главница /чистата стойност на кредита/ по
процесния договор в размер на 2918,16 лв., но доколкото присъдената сума е 4490,18 лв. и
предвид липсата на съответна жалба от ответника и забраната за влошаване положението на
жалбоподателя /чл. 271, ал.1,изр. последно ГПК/, първоинстанционното решение следва да
се потвърди в обжалваната част.
Предсрочната изискуемост, дори когато тя не е била надлежно обявена на длъжника
няма отношение към основанието на претенцията, на което се претендира изпълнение и на
вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, а е определящо
единствено за поискания размер и период, в който ще бъде признато вземането на
кредитора, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането
/ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК/. Тези обстоятелства /липса
на надлежно обявена предсрочна изискуемост/ не са различни основания по смисъла на чл.
127, ал. 1, т. 4 ГПК и въвеждането им не извежда обективно съединяване и на евентуални
искове, поради което както първоинстанционният, така и въззивният съд не дължи
произнасяне по самостоятелен евентуален иск.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на чл.
269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на решението.
С решението си в обжалваната част за отхвърляне на исковете за главница /частично/
и възнагр. лихва /изцяло/, първоинстанционният съд е достигнал до идентичен краен
резултат с този на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за
разноските, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78
4
ГПК. Въззивната жалба е неоснователна. Решението в останалата отхвърлителна част за
мораторна лихва за забава в размер на 65, 44 лева е влязло в законна сила като необжалвано.
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият не претендира разноски по въззивното производство, поради което
такива не му се дължат.
Цената на всеки от обективно предявените искове е под 5000 лв. и затова настоящото
въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260056 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 802/2020 г. по
описа на Районен съд – Радомир, в обжалваната част.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5