Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети февруари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7153 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 113150 от 09.05.2017 г., постановено по гр. д. № 9036/2016 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 90-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на М.Т.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, по предявени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149, ал. 1 ЗЕ, част
от вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК
от 13.11.2015 г., издадена по ч. гр. д. № 66911/2015 г. по описа на СРС, 90-ти
състав, а именно сума в размер на 196,85 лв. /сто деветдесет и шест лева и
осемдесет и пет стотинки/, от която 190,73 лв. представляваща незаплатено
задължение за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация на сграда,
находяща се в град София, ж.к. „*******“ за периода от месец ноември на 2012 г.
до месец април 2014 г., и 6,12 лв. - цена на услугата „дялово
разпределение" за същия период, ведно със законна лихва върху главницата
от 196,85 лв., считано от 30.10.2015 г. до окончателното изплащане на
задължението.
С
посоченото решение първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу ответника искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаването за установено на спрямо ищеца, че ответника дължи
мораторна лихва за периода 31.12.2012 г. до 08.10.2015 г. върху задълженията за
отдадена топлинна енергия от сградна инсталация и цената на услугата „дялово
разпределение" в общ размер на 41,05 лв.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Т.Д. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД“ сумата от
459,23 лв. /четиристотин петдесет и девет лева и двадесет и три стотинки/,
представляваща разноски по делото в исковото производство, както и сума в
размер на 62,06 лв. /шестдесет и два лева и шест стотинки/, представляваща
разноски по делото в заповедното производство по ч.гр.д.№ 66911/2015 г.,
съгласно описа на СРС, изчислени съразмерно с уважената част от предявените
искове.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
С решение № 212338/13.09.2017 г. е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на обжалвания съдебен акт.
Срещу постановеното решение в частта, в която е отхвърлена исковата
претенция за мораторна лихва за периода от 31.12.2012 г. до 09.10.2015 г. в
размер на 41,05 лв., в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба се
излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение в обжалваната част. Поддържа се, че през исковия период са имали
действие Общите условия (ОУ) за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на
потребители за битови нужди в град София, като за исковия период са действали
одобрените такива с Решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, публикувани във в-к
„Дневник” на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., и Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в
град София, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
в-к „24 часа” и в-к „19 минути”, в сила от 14.03.2014 г. Поддържа се, че съобразно Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД, в сила от 13.02.2008 г. - чл. 33 от същите, купувачите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, след което същите изпадат в
забава. Твърди се, че тези общи условия обхващат част от исковия период, а
именно месец 11.2012г. – месец 01.2014 г.
Поддържа се, че в представената като приложение подробна справка са видни
размерът на претендираните главница и лихва за забава, периодът, в който е била
предоставена топлинна енергия и услуга дялово разпределение, както и началната
дата на изчисляване и крайна такава на законната лихва за забава,
представляваща претендираното обезщетение за забава. Поддържа се още, че
съобразно Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на
потребители за битови нужди, в сила от 14.03.2014 г., раздел VII, чл. 32, ал. 1
и чл. 33, е определен редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за потребената такава. В този
смисъл, задължението на ответника за заплащане на дължимите от него суми в
размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е 30-дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на Продавача, като с приетите ОУ е
регламентирано, че не се начислява лихва върху прогнозните стойности през
отоплителния сезон, а такава се начислява в случай че клиента изпадне в забава,
т.е след изтичане на 30 дневния срок от датата на публикуване на общата фактура
за съответния отоплителен сезон. Сочи се, че във връзка с удостоверяването на
публикуването на интернет страницата за дължими суми за ТЕ са съставени
констативни протоколи на основание чл. 593 от ГПК на съответните дати на
публикуването, като в нито един етап на първоинстанционното производство съдът
не е дал указания за представяне на същите.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част. Претендират
се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна М.Т.Д..
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице помагач – „Т.С.“ ЕООД, не ангажира становище по подадената
въззивна жалба.
Първоинстанционното решение
не е обжалвано, съответно – е влязло в сила, в частта, с която съдът е признал
за установено по отношение на М.Т.Д., че
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 196,85 лв., от която 190,73 лв., представляваща
незаплатено задължение за топлинна енергия отдадена от сградната инсталация на
сграда, находяща се в град София, ж.к. „*******“, за периода от месец ноември
на 2012 г. до месец април 2014 г., и 6,12 лв. - цена на услугата „дялово
разпределение" за същия период, ведно със законната лихва върху главницата
от 196,85 лв., считано от 30.10.2015 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителната искова претенция
е
предявена срока по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК и е допустима.
При постановяване на
oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно в атакуваната част, като въззивният съд споделя изцяло изложените в
мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите,
изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Софийски районен съд, Гражданско отделение, І Гражданско отделение (ГО), 90-ти състав, е бил
сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД, обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ, за признаване на установено, че ответника дължи на ищеца следните
суми: 196,85 лв., от която 190,73
лв. представляваща незаплатено задължение за топлинна енергия отдадена от
сградната инсталация на сграда, находяща се в град София, ж.к. „*******“, за
периода от месец ноември на 2012 г. до месец април 2014 г., и 6,12 лв. - цена
на услугата „дялово разпределение" за същия период, ведно със законната
лихва върху главницата от 196,85 лв., считано от 30.10.2015 г. до окончателното
изплащане на задължението, както и с искова претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено,
че ответника дължи на ищеца мораторна лихва за периода 31.12.2012 г. до
08.10.2015 г. върху задълженията за отдадена топлинна енергия от сградна
инсталация и цената на услугата „дялово разпределение" в общ размер на
41,05 лв.
С
оглед съдържанието на въззивната жалба, предмет на въззивна проверка е
решението в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е отхвърлил същата като
неоснователна.
Спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение на
който въззивният съд следва да се произнесе по аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК, се
съсредоточава върху обстоятелството дължима ли е
претендираната от ищеца сума сума в размер на 41,05 лв., представляваща мораторна лихва,
начислена върху претендираните главници за топлинна енергия и цена на услуга
„дялово разпределение“ за релевирания период. Във връзка с него въззивната
инстанция намира следното:
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Следователно, за да бъде уважена предявената искова претенция с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат установени
от ищеца, при условията на пълно и главно доказване, наличието на главен дълг,
както и забава на ответника за изпълнение на същия.
Съобразно
изложеното по-горе относно предявената искова претенция с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, въззивният съд намира, че
с влязъл сила съдебен акт са установени претендираните вземания за главници за
доставена и неплатена топлинна енергия и за цена на услугата „дялово
разпределение“, т.е. налице е първата предпоставка за основателност на исковата
претенция.
Не се
установява да е налице, обаче, втората предпоставка за основателност на обсъжданите
установителни искове, а именно забава на ответника за погасяване на
претендираните вземания. Въззивната инстанция изцяло
споделя доводите, изложени от първоинстанционния съдебен състав в тази насока,
като във връзка с възраженията на въззивния жалбоподател намира за необходимо
да посочи следното:
Фактическите твърдения, изложени в исковата молба, във връзка с
претенцията за мораторна лихва (стр. 4 от делото пред СРС), касаят съдържанието
на представените по делото Общи условия, в сила от 12.03.2014 г. По-конкретно,
твърди се, че съгласно чл. 33, ал. 1 от същите, клиентите на топлинна енергия
са длъжи да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.
1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. Посочено е още, че предвид цитираната разпоредба, ищцовото дружество
ежемесечно удостоверява публикуването в интернет на данни за дължими суми за
топлинна енергия в присъствието на нотариус. Общи условия с различно съдържание
не са представени по делото. Не са въведения и твърдения в исковия период изискуемост
на претендираните вземания за главница и изпадане в забава на длъжника да са
настъпвали при други условия.
Едва във въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство се
въвеждат доводи, че за част от процесния период – месец 11.2012 г. – месец
01.2014 г., между страните е бил уговорен различен начин за плащане на
дължимите суми, съответно е било предвидено изпадане в забава на длъжника при
различни условия. В тази връзка се сочи, че съобразно действащите за посочената
част от периода Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД, в
сила от 13.02.2008 г. - чл. 33 от същите, купувачите били длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, след което същите изпадат в забава. Общи условия
с посоченото съдържание не са представени по делото и твърдения за
съществуването на такива със съдържанието, посочено във въззивната жалба, не са
заявени пред първоинстанционния съд. С оглед изложеното, въззивната инстанция
намира доводите за неправилност на решението в обжалваната част, касаещи
различни от описаните в исковата молба ред и срок за плащане на претендираната
сума за главница, респективно досежно изпадането в забава на въззиваемата
страна, за преклудирани. В обобщение, въззивният съд дължи произнасяне по
правилността на решението в обжалваната част единствено съобразно
непреклудираните доводи на въззивника и при твърдяната пред първоинстанционния
съд фактическа обстановка.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от цитираните и представени към исковата молба Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД, в сила от 12.03.2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на дружеството.
В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
С оглед така установеното от фактическа страна, доводите на въззивния
жалбоподател във връзка с дължимата лихва за забава са неоснователни.
Съобразно изложеното по-горе,
по силата на чл. 33, ал. 1 от тези ОУ, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, както и да заплащат стойността на фактурата по чл. 32,
ал. 2 за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача -
чл. 33, ал. 2. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2.
След като ответника по исковата молба изрично е оспорил изцяло претенцията за лихви и фактът на изпадане в забава не е
отделен като безспорен между страните, в тежест на ищеца, съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, е било да
докаже откога ответника е изпаднал в забава за плащане на дължимите суми за потребена топлинна
енергия, съответно – откога същият дължи обезщетение
за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
публикуването на общите фактури /само върху сумите по които ищецът има право да
начислява лихви за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г. / на
интернет страницата на ищцовото дружество, поради което искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД правилно е отхвърлен като неоснователен. Възражението на въззивника, че в
нито един етап на производството не му е указано да представи доказателства за
съставяне на констативни протоколи от нотариус за публикуването в интернет на
общите фактури, каквито протоколи е заявено да са съставяни в исковата молба, е
неоснователно. С определение от 27.09.2016 г. (л. 44 от делото пред СРС),
първоинстанционният съд е дал изрични указания на ищцеца, че по предявения иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД негова е
доказателствената тежест да установи настъпила забава на ответника за плащане
на претендираните вземания. За пълнота следва да се посочи, че дори да бяха
разгледани по същество и преклудираните доводи за дължимост на мораторната
лихва за периода месец ноември, 2012 г. – месец януари, 2014 г., то изходът от
спора би бил същия, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за
действали между страните общи условия със съдържанието, посочено във въззивната
жалба, респективно за изпадане в забава на ответника съобразно изложените
фактически твърдения в нея.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната не е направено искане в тази насока, поради което такива не следва да се
присъждат.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът е направил искане за присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение, но предвид неоснователността на жалбата, такива
не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 113150 от 09.05.2017
г., постановено по гр. д. № 9036/2016 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (ГО), 90-ти състав, в
обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице –
помагач на страната на въззивника – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.