Р Е Ш Е Н И Е
град София,……………..
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на осемнадесети март
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.А
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА като разгледа докладваното от
младши съдия МИХАЙЛОВА в. гр. дело №
5275 по описа за 2020 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от името на И.А.А. и М.В.А., чрез адвокат П.М., срещу решение № 3916 от 08.01.2020г., постановено по гр.д.№ 70232/2018г. по описа на СРС, 150 състав. Решението се обжалва в частта, с която И.А.А. и М.В.А. са осъдени да заплатят при условията на солидарност на В.Г.В. сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на неправомерно поведение на ответника Н.И.А., осъществено на 27.01.2018 г., като непълнолетен, изразяващо се в захапване на четвърти пръст на дясна ръка на ищеца В.Г.В., и неизпълнение на задълженията за осъществяване на достатъчен надзор и възпитание от страна на родителите на деликвента – И.А.А. и М.В.А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2018 г. до окончателното и изплащане. Излагат се подробни съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобазност на обжалваното решение, както и за прекомерно завишаване на обезщетението за неимуществени вреди от страна на СРС. Твърди се, че от разпита на свидетеля К.П.се установява, че до 2017 г. Н.А. е живял заедно с родителите си в ж.к. „Стрелбище“ и отношенията в семейството са били нормални, но в края на 2017 г. на свидетеля е направило впечатление, че Н.А. не ходел на училище, след което бил изключен. Акцентиира се на показанията на свидетеля, според които Н.А. започнал да употребява наркотици, че родителите му са полагали усилия да се справят с този проблем, както и че по това време Н.А. не се прибирал при ответниците, а се е връщал при тях инцидентно, колкото да вземе пари и дрехи. Релевирани са доводи, че синът им е бил 17-годишен човек, който не може да бъде принудително затворен, настанен за лечение или лекуван с медикаменти, ако той самият не желае. Изразява се становище, че зависиостта му от наркотични вещества е лишила ответниците от възможността да предотвратят причиняването на вредите на ищеца и е налице хипотеза на чл. 48, ал. 3 ЗЗД. Наведени са аргументи, че са налице обстоятелства по чл. 48, ал. 2 ЗЗД – Н.А. не е живеел при родителите си към датата на процесния случай. В подкрепа на изложеното се посочва, че свидетелят П. е дал показания, според които няколко месеца преди инцидента Н.А. е напуснал дома си, като се е прибирал там инцидентно. Твърди се, че не са коментирани от първоинстанционния съд данните за съпричиняване на резултата от ищеца – неправомерният му опит насилствено да задържи непълнолетният Н.А. в таксиметровия автомобил, като свързаните с тези доводи за съпричиняване обстоятелства щели да бъдат изяснени, ако по гражданското дело е било приложено нохд № 10418/2018 г. на СРС, 136 състав. Твърди се, че с неприлагането на наказателното дело е допуснато съществено процесуално нарушение. Сочи се, че решението е неправилно и по отношение на определения размер за обезщетяване на неимуществените вреди в размер на 9000 лева, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2018 г., като се изразява становище, че определеният им от първоинстанционния съд размер е прекомерен. Моли се съдът да отмени решението в обжалваната му част, включително по отношение на присъдените разноски, като постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове или да измени постановеното решение по отношение на присъдения размер на обезщетение за неимуществените вреди, както и да присъди на жалбоподателя направените разноски по делото. Въззиваемата страна – ищецът В.В.,
чрез адв. Г., е депозирал в установения от закона срок писмен отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва, като се поддържа, че решението е
законосъобразно, съобразено с материалния и процесуалния закон, както и със събраните
по делото доказателства. Определя се като неоснователно твърдението на
въззивниците, че е налице хипотеза на чл. 48, ал. 3 ЗЗД, като се излагат
аргументи, че отговорността на родителите е лична и съгласно чл. 48, ал. 3 ЗЗД
те се освобождават от отговорност, ако не са били в състояние да предотвратят
настъпването на вредите по обективни причини от такова естество, че родителите
да са били в невъзможност да предотвратят противоправното поведение на
непълнолетния, както и да е изключена изобщо възможността родителите да
възпитават и контролират детето си. Сочи се, че е иррелевантно за изхода на
спора обстоятелството, че към момента на извършването на деянието Н. И. е бил
на близка до пълнолетието възраст, тъй като законодателят в чл. 48 от ЗЗД е
поставил като критерий за ангажиране на отговорността на родителите на
деликвент към момента на извършване на деянието той да е бил непълнолетен. По
отношение на показанията на св. П. за споделеното му от ответника И.А., че в
този период – началото на 2018 г., синът му се е прибирал вкъщи, а след това
изчезвал с дни, не променя извода, че Н.А. е живеел с родителите си, имал е общ
дом с тях и това е било мястото, където винаги се е прибирал, дори да го е
напускал за кратко. Сочи се, че дори Н.А.
да не е живеел постоянно с родителите си през процесния период, това не би
довело до освобождаването им от отговорност, тъй като причинените от него вреди
са резултат от недостатъчни грижи за неговото възпитание. Твърди се, че по
делото нито е доказана твърдяната от ответниците зависимост на сина им от
наркотични вещества, нито наличието на такава зависимост е от естество да ги
освободи от отговорност, тъй като те са
могли да повлияят на поведението му и да му осигурят необходимото възпитание.
Наведени са аргументи, че иррелевантно, а и неоснователно и недоказано е
твърдението на въззивниците за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат
от ищеца. Изразява се становище, че в обжалваното решение съдът правилно,
мотивирано и законосъобразно е приел, че на ищеца следва да се присъди
обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 9000 лева. Моли се
съдът да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди
обжалваното решение. С молба от 02.10.2019 г. въззиваемата
страна претендира присъждане на сторените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Не претендира разноски по делото. Не прави възражения по
разноските, претендирани от насрещната страна.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства
по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че Н.И.А. към датата
на осъществяване на процесното деяние е бил непълнолетен, а именно на 17
години, като това обстоятелство се установява и от представеното удостоверение
за съпруга и родствени връзки на ответника И.А.А. с изх. № ГР94-2091/11.10.2019
г., в което е посочен единният граждански номер на ответника Н.А.. От същото
удостоверение е видно, че Н.А. е син на ответника И.А. и ответницата М.А., като
това обстоятелство е признато и от ответниците И. и М.А..
По делото е приложено одобрено от
съда споразумение по НОХД № 10418/2018 г. по описа на СРС, 136 състав, от което
е видно, че ответникът Н.И.А. е признат за виновен в това, че на 27.01.2018 г.
около 8:30 часа, в гр. София, ул. „*********, като непълнолетен, но могъл да
разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си,
чрез захапването на четвърти (безименен) пръст на дясната ръка на В.Г.В., му е
причинил средна телесна повреда, изразяваща се в ампутация на половината от
дисталната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка от ухапване от човек на
четвърти пръст и дефект на кожата, реализиращ медико-биологичния признак
постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление по чл.
129, ал. 2 вр. с ал. 1, вр. с чл. 63, ал.1, т. 3 от НК.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение се обжалва в
частта, в която И.А.А. и М.В.А. са осъдени да
заплатят при условията на солидарност на В.Г.В. сумата от 9000 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на
неправомерно поведение на ответника Н.И.А., осъществено на 27.01.2018 г., като
непълнолетен, изразяващо се в захапване на четвърти пръст на дясна ръка на
ищеца В.Г.В., и неизпълнение на задълженията за осъществяване на достатъчен
надзор и възпитание от страна на родителите на деликвента – И.А.А. и М.В.А.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2018 г. до
окончателното и изплащане.
По отношение на необжалвалия ответник Н.А.,
който не се е присъединил към въззивната жалба на родителите си на основание
чл. 265, ал. 1 ГПК, първоинстанционното решение е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е
влязло в сила и в неоспорената от страните част, в която в полза на ищеца е
присъдена сумата в размер на 37.40 лева, представляваща обезщетение за
причинени имуществени вреди, като е отхвърлен искът за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 50 лева като неоснователен.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован извод, че ответникът
Н.А., който е прекият причинител на вредите на ищеца, е син на ответниците И.А.
и М.А. и че същият е бил непълнолетен към датата на процесното деяние, както и
че към момента на извършването на деянието същият е живеел заедно със своите
родители.
Съгласно разпоредбата
на чл. 383, ал. 1 от НПК одобреното от съда споразумение за решаване на делото
има последиците на влязла в сила присъда, а последната е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието относно
това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца
– арг. от чл. 300 ГПК. Следователно, в настоящото производство, съдът е
обвързан от констатациите на наказателния съд по посочените въпроси и е длъжен
да приеме за доказано между страните, че ответникът виновно е извършил
описаното в исковата молба деяние, което е противоправно.
Настоящият състав
намира за неоснователни релевираните във въззивната жалба доводи за допуснато
съществено процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото
поради неуваженото доказателствено искане на ответнците за прилагане на преписката
по образуваното срещу Н.А. наказателно дело. По делото е приложено одобреното от съда споразумение по НОХД № 10418/2018г. по
описа на СРС, което единствено е обвързващо за съда, сезиран с
гражданскоправните последици на деянието по въпросите, изрично посочени в чл.
300 от ГПК. Събраните в наказателния процес доказателства не
обвързват гражданския съд, в която насока е постановено изрично определение на
настоящия състав във връзка с направено пред въззивната инстанция повторно
доказателствено искане за приобщаване на преписката по наказателното дело към
доказателствената съвкупност.
При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите, релевирани в подадената въззивна жалба досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение.
Съгласно чл. 48, ал. 1 от ЗЗД
родителите и осиновителите, които упражняват родителските права, отговарят за
вредите, причинени от децата им, които не са вършили пълнолетие и живеят при
тях, като законодателят е предвидил възможност тези лица да се освободят от
отговорност единствено в случай, че не са били в състояние да предотвратят
настъпването на вредите – арг. от чл. 48, ал. 3 от ЗЗД.
Настоящият състав споделя
изводите на първоинстанционния съд, че в случая не са налице основания за
изключване на отговорността на родителите на основание чл. 48, ал. 3 от ЗЗД.
Изложените във въззивната жалба възражения в тази насока са неоснователни.
Цитираната разпоредба предполага наличието на обективни причини, поради които
родителите са се намирали в невъзможност да предотвратят противоправното
поведение на непълнолетния, както и да е изключена въобще възможността
родителите да възпитават и контролират детето си. Жалбоподателите изтъкват като
причина, поради която не са били в състояние да предотвратят настъпването на
противоправното деяние, зависимостта от наркотици на техния син, за която
излага твърдения в показанията си св. П.. От една страна, извън показанията на
посочения свидетел, по делото липсват данни за употреба и развитие на
зависимост към употреба на наркотични вещества от страна на Н.А.. Дори да се
приеме, че такава зависимост е била налице към момента на извършване на
деянието, то именно задължение на родителите – ответниците И. и М.А., е било да
предприемат необходимите мерки за възпитание и надзор над техния син. От
разпита на свидетеля П. се установява, че Н.А. не е посещавал училището си в
продължение на месеци, за което свидетелят научил след като го засичал навън по
време, по което се провеждали учебни занятия, както и от разкази на деца от
квартала, където свидетелят и ответниците по делото живеели. За отсъствията на Н.А.
от училище свидетелят П. посочва, че ответникът И.А. му е споделил, че е научил
едва след уведомяване от училището, че в тази връзка предстои изключване на
сина му, както и че И.А. е споделил за проблеми на сина си с полицията във
връзка с деяния, които са извън предмета на настоящото производство.
Възпитанието на едно дете представлява продължителен и траен процес на полагане
на грижи и надзор за изграждането му като личност, която би следвало да се
въздържа от противоправно поведение. От данните по делото се установява, че
ответниците И. и М.А. са имали информация за аспекти в поведението на сина им,
предполагащи предприемане на своевременни мерки за възпитание и надзор от тяхна
страна още преди датата на извършване на процесното деяние. Обстоятелството, че
се е стигнало до неговото осъществяване,е индиция, че предприетите от И. и М.А.
мерки – консултации с психолог и разговори с органи на МВР и Прокуратурата дали
да настанят сина си в заведение за принудително лечение от наркотична
зависимост, от което се отказали, са били недостатъчни и неефективни.
Ответниците И. и М.А. са имали обективна възможност да предприемат необходимите
мерки за осъществяване на възпитание, надзор и контрол над поведението на сина
си, както и за изпълнение на задължението си по чл. 125 от СК да полагат грижи за
неговото физическо, умствено, нравствено и социално развитие. Същите не са били
лишени от упражняване на родителски права, а синът им е живеел в едно жилище с
тях, поради което обективно са могли да следят неговото развитие и поведение,
както и да предприемат своевременни мерки за справяне с описаните от самите тях
предизвикателства в тази връзка, включително да се обърнат за съдействие към
компетентните институции. С оглед изложеното настоящият състав намира за
правилни изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано
наличието на някоя от предпоставките по чл. 48, ал. 3 от ЗЗД, която да доведе
до изключване на отговорността на ответниците И. и М.А. по чл. 48, ал. 1 от ЗЗД, а направените с въззивната жалба възражения в тази насока са
неоснователни.
Неоснователни са и направените с
въззивната жалба възражения, че към момента на извършване на процесното деяние Н.А.
е бил на възраст, близка до навършването на пълнолетие, могъл е да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Разпоредбата на чл. 48 от ЗЗД предвижда като елемент от фактическия състав за
възникване на отговорността на родителите към момента на извършване на деянието
деликвентът да е бил непълнолетен. Иррелевантен за ангажиране на отговорността
на родителите е въпросът дали деликвентът е бил на близка до пълнолетието
възраст. Обстоятелството дали Н.А. е могъл да разбира свойството и значението
на извършеното и да ръководи постъпките си е от значение за евентуалното
ангажиране на неговата наказателна отговорност, но не и по отношение на
отговорността на родителите по чл. 48,ал. 1 от ЗЗД.
Настоящият състав
споделя констатацията на първоинстанционния съд, че към датата на деликта –
27.01.2018 г., Н.А. е живял заедно с родителите си. Независимо от твърденията
на св. П., че Н. И. понякога не се е прибирал за период от няколко дни в
жилището, където е живеел заедно с родителите си, от данните по делото се
установява, че именно това място е било неговият дом, където винаги се е
прибирал, макар в някои случай да е отсъствал от дома си за кратки период от по
няколко дни. Индиция за извода, че Н.А. е живеел заедно с родителите си към
момента на процесното деяние, са данните по делото за възникнали проблеми на
новия им адрес със съсед по повод
поведението на Н.А.. Дори да се приеме, че към датата на процесното деяние Н.А.
не е живеел постоянно с родителите си, това не би довело до освобождаването им
от отговорност за причинени от него вреди в следствие на извършено от него
престъпление, тъй като се установява, че причинениете от него вреди са в
резултат на недостатъчни грижи за възпитание и изграждане на тяхното дете като
личност, като временното отделяне на непълнолетния не освобождава родителите от
отговорността им за заплащане на причинените от него вреди.
Неоснователни са възраженията на
ответниците, че размерът на обезщетението за причинените на ищеца В.
неимуществени вреди, не е определен справедливо и е прекомерен, в нарушение на
изискванията на нормата на чл. 52 ЗЗД. Съобразно текста на цитираната
разпоредба размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по
справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. от значение за размера на
обезщетението са характерът на увреждането, начинът на извършването,
обстановката, при която е извършено, допълнително влошаване, морални страдания,
действията на трети лица, съпричиняване и др. При определяне размера на вредите
първоинстанционният съд е съобразил вида и тежестта на причинените увреждания;
възрастта на пострадалия В. към момента на деянието – 55 години, която е
повлияла на продължителността на оздравителния процес; обстоятелствата при извършване
на деянието, повлияли на изживения от ищеца стрес – по време на работа като
таксиметров шофьор при обслужване на клиент, който го е ухапал; интензивността
и продължителността на физическите страдания – според заключението на
изготвената по делото СМЕ, което настоящият състав намира, че правилно е било
кредитирано от първоинстанционния съд като пълно и обосновано, най-силни болки ищецът е изпитвал 8-10 дена
след оперативната интервенция, но те са продължили и след това, като се
констатира трайност и пожизненост на т. нар. „фантомни болки“, както и повишена
чувствителност след ампутирането на част от пръста, поради травматично
увреждане на нервните окончания, което увреждане е пожизнено, както и нарушена
нормална конфигурация на ръката и хватателната й функция, които увреждания ще останат
постоянни; наложилата се необходимост на ищеца да търси помощ от други лица за
дейности, които преди увреждането е извършвал сам – св.Д. посочва, че ищеца го
е помолил да смени бушон заради нарушената хватателна функция на ръката му;
психическото състояние на ищеца след причиняването на вредата – притеснение да
показва ръката си, което се установява от показанията на св. Д.. Първоинстанционният
съд е съобразил обстоятелствата, които са от значение за определяне на размера
на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди, като присъденото
обезщетение в размер на сумата от 9000 лева, ведно със законната лихва, считано
от 27.01.2018 г., настоящият състав намира за справедливо.
Неоснователни са направените с
въззивната жалба възражения за несъобразяване от първоинстанционния съд на
данни за съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат по смисъла на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По делото не са налице данни за противоправно поведение на
ищеца, което да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Не
представлява противоправно поведение на ищеца посоченият във въззивната жалба
негов опит да задържи Н.А. в автомобила, за да го предаде на органите на МВР. Същото
представлява правомерен граждански арест за предаване на органите на властта по
смисъла на чл. 12а от НК.
С оглед на
изложеното съдът намира, че искът по чл. 48, ал.1 вр.
с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е основателен и доказан в уважения размер
за сумата от 9000 лева и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния
съд в посочения размер.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца
съобразно уважената част на иска, като дължимостта на последните следва от нормата
на чл.78, ал.1 ГПК.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, в частта, в която И.А.А. и М.В.А. са осъдени да заплатят при условията
на солидарност на В.Г.В. сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди в резултат на неправомерно поведение на ответника
Н.И.А., осъществено на 27.01.2018 г., като непълнолетен, изразяващо се в
захапване на четвърти пръст на дясна ръка на ищеца В.Г.В., и неизпълнение на
задълженията за осъществяване на достатъчен надзор и възпитание от страна на
родителите на деликвента – И.А.А. и М.В.А., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 27.01.2018 г. до окончателното и изплащане, включително и
в частта за разноските, определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК в обжалваната му част. В отхвърлителната част за сумата над уважения размер
от 9000 лв. на иска за неимуществеени вреди до пълния предявен размер от
12 000 лв. решението е влязло в сила. По отношение на необжалвалия ответник Н.А., който не
се е присъединил към въззивната жалба на родителите си, на основание чл. 265,
ал. 1 ГПК, първоинстанционното решение е влязло в сила. Първоинстанционното решение е влязло в сила и в
неоспорената от страните част, в която в полза на ищеца е присъдена сумата в
размер на 37.40 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени
вреди, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 50 лева като неоснователен.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. Доколкото въззиваемата страна не
прави искане за присъждане на разноски по делото, настоящият състав не присъжда
на разноски в нейна полза.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД,
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3916 от 08.01.2020г., постановено по гр.д.№ 70232/2018г. по
описа на СРС, 150 състав, в обжалваната му част, в която И.А.А. и М.В.А.
са осъдени да заплатят при условията на солидарност на В.Г.В. сумата от 9000
лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на
неправомерно поведение на ответника Н.И.А., осъществено на 27.01.2018 г., като
непълнолетен, изразяващо се в захапване на четвърти пръст на дясна ръка на
ищеца В.Г.В., и неизпълнение на задълженията за осъществяване на достатъчен
надзор и възпитание от страна на родителите на деликвента – И.А.А. и М.В.А.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.01.2018 г. до
окончателното и изплащане, включително и в частта за разноските, в тежест на
ответниците.
Решение № 3916 от
08.01.2020г., постановено по гр.д.№ 70232/2018г. по описа на СРС, 150 състав, е влязло в
сила в частите, в които предявените от В.Г.В. срещу И.А.А. и М.В.А. искове за
неимуществени вреди са отхвърлени за сумата над уважения размер от 9000 лв. до
пълния предявен размер от 12 000 лв.
Решение № 3916 от
08.01.2020г., постановено по гр.д.№ 70232/2018г. по описа на СРС, 150 състав, е влязло в
сила на основание чл. 265, ал.
1 ГПК и в частта, в която е уважен за сумата от 9 000 лв. искът за причинени неимуществени вреди, предявен от В.Г.В. срещу Н.А., както и в частта, в която е отхвърлен искът за причинени неимуществени вреди, предявен от В.Г.В. срещу Н.А. за сумата над
уважения размер от 9000 лв. до пълния предявен размер от 12 000 лв.
Решение № 3916 от
08.01.2020г., постановено по гр.д.№ 70232/2018г. по описа на СРС, 150 състав, е влязло в
сила и в
неоспорената от страните част, в която Н.И.А., на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, а И.А.А. и М.А.А., на основание чл. 48, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД са осъдени да заплатят при условията на солидарност на В.Г.В. сумата в размер на 37.40 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – разходи за лечение
на причинени на 27.01.2018 г. увреждания на ищеца, както и в частта, в която
тези искове са отхвърлени за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 50 лева като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./